Айрис Йохансен
Не вярвай на никого (10)

Глава 10

Атланта

Малката къща край езерото беше в селски стил, но просторна, а околността — живописна. Това беше първата мисъл на Елена. И хълмовете, и горите, и езерото бяха много красиви.

— Хей, ела тук.

Тя се обърна и видя Джуд да бяга след Бари към водата.

— Бари!

— Хванах го. — Джуд улови Бари, който се кикотеше, и го понесе под мишница като пакет. — Хайде, дете. Ако чак толкова много искаш да скочиш в езерото, ще видя дали има нещо, което можеш да използваш като бански костюм. Той може ли да плува, Елена?

— Като риба — каза Доминик. — Научих го да плува в малкото поточе, което течеше край нашата къща.

— Тогава, по-добре ти да отидеш с него — каза Джуд, остави Бари на земята и започна да разтоварва колата.

Джуд като че вършеше голяма част от работата, забеляза чак сега Елена. Грижеше се за доброто настроение на Бари, държеше го непрекъснато зает с нещо по време на дългия полет дотук. Всъщност тя беше изненадана, че мъж като него, свикнал да живее в самота, полагаше много усилия, за да се грижи за Бари.

Той вдигна глава и улови погледа й.

— Обичам децата — каза тихо, като да беше прочел мислите й. Извади един надуваем дюшек от багажника и хвана Бари за ръката.

— Хайде, да отидем да разопаковаме твоя багаж.

Тя се обърна към Гален.

— На кого е тази къща?

— На Джо Куин. Той и Ив Дънкан заведоха децата си на Хаваите за два месеца. Казаха, че мога да използвам къщата, докато ги няма. Мястото е доста усамотено, а и реших, че Бари ще хареса езерото. — Той взе останалите два куфара и затвори багажника. — Сигурен съм, че нямаш търпение да се разходиш наоколо и да се увериш, че е безопасно, но се върни навреме за вечеря. — Обърна се към къщата. — Вече се свързах с Дейвид Хюз, който ми осигуряваше охрана, когато преди идвах в Атланта. Хората му ще дойдат утре сутринта. Не искам да повалиш някои от тях по погрешка. Хюз много ще се ядоса. Предполагам, че аз и Джуд можем да се погрижим за безопасността на къщата, но ще ни трябват хора, които да патрулират край езерото и в гората. Те няма да се забелязват.

— Ти като че ли си помислил за всичко. Имаш ли ключ за къщата?

— Не, но имам талант.

Той занесе куфарите на верандата, където го чакаха Бари и Джуд. Опита бравата, после коленичи пред ключалката. След няколко секунди вратата се отвори.

— Лесна работа. Напомни ми да кажа на Куин, че трябва да се погрижи за безопасността.

Той направи знак на Джуд и Бари да влязат, после сам влезе.

— Джуд се разбира много добре с Бари — каза Доминик, застанал зад нея. — Кара ме да се чувствам малко безполезен.

— Не ставай глупав. — Тя се обърна с лице към не го. — За него Джуд и Гален са нещо ново, непознато. Той ще се върне при нас, не се тревожи.

— Не се оплаквам. Знам, че е естествено, може би дори здравословно. Просто констатирах факта. Може вече да нямаш нужда от мен. Може би трябва да се върна у дома за малко.

— Винаги ще имам нужда от теб, Доминик. — Тя го хвана за ръката. — А и нямаш дом, където да се върнеш.

— Мога отново да си построя колиба. Там имат нужда от мен, Елена.

Когато разбра, че той говори сериозно, тя изпита страх.

— Не е безопасно. Ами ако Хавес е оставил хора да наблюдават района?

— Не е вероятно.

— Не искам да поема никакви рискове. Не и когато става въпрос за теб, Доминик. — Тя се приближи до него и отпусна глава на гърдите му. Прошепна: — Не знам какво бих правила без теб. Ти и Бари сте моето семейство.

— Още не се каня да избягам от теб и не казвам, че ще те изоставя преждевременно. Ти и Бари означавате прекалено много за мен. — Той я потупа нежно по рамото. — Но трябва да ти кажа какво мисля. Не мога да остана там, където нямам цел, Елена. — Той я отблъсна леко от себе си. — А сега ще отида да поплувам с Джуд и Бари. Защо и ти не дойдеш с нас?

— Аз ще претърся района. Искам да познавам добре всяка пещера и всяко дърво.

Той се усмихна.

— И Гален каза, че ще направиш това. Той те познава по-добре от мен.

— Не, не е така.

Доминик поклати глава.

— Може би не от опит, но инстинктът му е повече от добър. Знае, че си като обсебена.

— Ти също, Доминик. Заедно сме вече толкова много време. — Тя направи гримаса. — И защо говорим за Гален? Ти ми каза, че ние всъщност не го познаваме.

— Нещата се променят. — Той се обърна и тръгна към къщата. — Хавес е в другата част на страната. Ще му е необходимо известно време, за да се прегрупира и да изпрати хрътките си. Вероятно имаме малко пространство, малко време да си поемем дъх. Защо не се отпуснеш, не си починеш?

Бяха им необходими само пет часа, за да стигнат до това прекрасно и спокойно местенце. Ако Хавес откриеше къде са, щеше да ги връхлети като ураган.

— Не мога.

Той й хвърли поглед през рамо.

— Виждам, че не можеш — каза тъжно. — Прекалено лошо.

 

 

— Не са сред хълмовете — каза Гомес. — Но човекът, когото изпратих да претърси района, докладва, че има малко летище на около осем мили оттук. В момента разпитва персонала.

— Ако Гален е успял да стигне до летище, значи сме го изгубили. Той няма да позволи да бъде проследен. — Хавес погледна с огромно разочарование купа хартии на бюрото. Никакви следи. Нищо.

— Ще продължим да опитваме — каза Гомес.

— Да, дяволски си прав, че ще продължиш опитите си — каза Хавес. — Няма начин да се предам. Имам още няколко карти, които мога да изиграя.

Той извади телефона от джоба си и започна да набира.

 

 

— Мамо, погледни ме, ще се гмурна във водата!

— Гледам те.

Бари скочи върху гумата, която Джуд беше завързал за клона на един от дъбовете, които растяха в непосредствена близост до езерото. Джуд дръпна гумата няколко ярда назад, после я пусна. Гумата измина няколко метра по земята и ликуващият Бари скочи от нея във водата. После излезе на повърхността, като плюеше вода.

— Видя ли ме?

— Трябваше да съм сляпа, за да не те видя — извика Елена. — А също и глуха.

— Ще го направя отново.

Той доплува до края на езерото и Доминик му помогна да излезе на брега.

— Гледай ме.

— Само още два пъти. Скоро ще се стъмни.

Но още не беше тъмно. Залязващото слънце позлатяваше водата с лъчите си, с красотата си. Исусе, колко спокойно и приятно беше тук. Независимо, че беше напрегната, тя не можеше да не усети благословената тишина, да не й се наслади през последните три дни.

— Красиво е. — Гален се отпусна до нея на люлеещия се стол. — Обичам тези столове, особено когато имам възможност да седя на верандата.

— Ти имаш хамак на твоята веранда в ранчото.

— Хамакът не може да те приспи. А люлеещите се столове могат да сближават хората, да ги карат да общуват. Представям си как двамата, през следващите петдесет години или там някъде, седим и слушаме как те скърцат.

— Аз не мога да си представя такова нещо.

— Защото си прекалено напрегната, за да си представиш каквото и да било. — Той я хвана за ръката. — Отпусни се. Искам просто да те подържа за ръка. Не се опитвам да те вкарам отново в леглото си. — Той погали с палец мястото от вътрешната страна на китката й, където се усещаше пулсът. — Не съм сигурен дали няма да се разпаднеш на парчета, ако те любя.

— Не съм толкова слаба.

— Не те обвинявам в слабост. И никога няма да те обвиня. — Той се заигра разсеяно с пръстите й. — Ни каква слабост. Ти не би я позволила.

— Не мога да си я позволя. В момента не мога да се концентрирам върху нищо друго, освен върху Хавес. — Погледът й отново се закова върху Бари, който беше във водата. — Бях слаба през всичките онези години, които останаха в миналото. Бях толкова уплашена всеки ден, всеки път, когато той свършеше с мен. Бях напрегната и безпомощна и знаех, че той ще се върне на следващия ден и че всичко ще започне отново. Не си позволих да заплача, но не можех да престана да треперя. Единственото време, когато не се чувствах слаба, беше, когато се борехме. Но знаех, че ако позволя на страха да изплува на повърхността, ще умра.

— Всички се страхуваме понякога.

— Не мога да си позволя да се страхувам сега. Имам Бари.

— И мен. — Той поднесе китката й към устните си. — Не ме забравяй.

Нямаше опасност в това да помни, че той е до нея. Той винаги беше там, говореше, движеше се, обезпокояваше я. Всяваше у нея смут дори и сега.

— Сърцето ти заби по-бързо. — Той задвижи устни нагоре-надолу по китката й. — Трябва да отбележа, че сексът много помага човек да се отпусне.

— Но нали мога да се разпадна на парчета.

— Ще рискувам.

— Аз не мога да рискувам.

Той я погледна.

— Ако продължа, ще промениш решението си.

— Възможно е. Но после ще съжалявам.

— Знам. — Той целуна дланта, после постави ръката й в скута си. — Каква дилема за мъж, който умира за секс. Предполагам, че просто ще седим и ще се люлеем и ще мислим за следващите петдесет години. Тихо — каза той, когато тя понечи да заговори. — Казах „мислим“, не „говорим“. Не се тревожи. Ако не говориш, не можеш нищо да издадеш.

Скърцането на люлеещите столове беше много успокояващо, както и присъствието на Гален. Беше запалил у нея сексуално желание толкова лесно, колкото е и запалването на кибритена клечка. Колко невероятно сложен човек беше той! Сложен, богат на чувства и мисли, и много чувствителен, притежаващ като че ли безкраен брой таланти и възможности. Удивително беше…

Телефонът на Гален звънна. Тя веднага се напрегна.

— Спокойно. — Той натисна бутона за отговор. — Гален.

Елена чувстваше как мускулите й се напрягат все повече и повече.

— Няма начин. Трябва да говорите с мен.

— Кой е? — запита тя.

— Хавес.

Кръвта й изстина.

— Иска да говори с мен?

Той кимна.

— Ние обаче няма да му дадем това, което иска. Не е необходимо да говориш с него.

— Ще говоря. Дай ми телефона.

— И аз мога да се справя с него.

— Дай ми телефона.

Той се поколеба, после й го подаде.

— Две минути, след което слагаш край на разговора.

Тя въобще не го чу.

— На телефона съм, Хавес.

— Трябва да знам къде е той, Елена. Ти ме водиш като куче на синджир.

Гласът му звучеше толкова отблизо, като че ли беше само на няколко ярда, а не няколкостотин мили разстояние. „Той не е наблизо, каза си тя. Не може да ме нарани. Не може да нарани нито Бари, нито Гален.“

— Върни се у дома си, Хавес. Няма да ни намериш.

— Гласът ти трепери, Елена. Страхуваш се, нали?

— Не се страхувам от теб.

— Лъжеш. Винаги знам кога се страхуваш. А така ми е по-интересно. Защото се бориш не само с мен, но и със себе си. Страхът обаче печели, нали? Накрая аз винаги побеждавам.

— Не си ме победил.

— Разбира се, че съм.

— Аз се преструвах, кучи сине. А ти си толкова самонадеян, че дори не си забелязал. Направих те на глупак.

Тишина.

— Това не е истината.

— Напротив. Можеш ли да разпознаеш истината, когато я чуеш?

— Ти, курво такава!

— Не, ти искаше да ме пречупиш и да ме направиш курва, но аз не ти позволих. Ти загуби, Хавес.

Тя усещаше гнева му, от който сякаш и самата мембрана на телефонната слушалка трептеше.

— Ако казваш истината, това само ме кара още по-силно да искам да те намеря. Имаме недовършена работа. Изпитвам почти същото нетърпение да сложа ръце върху теб, каквото изпитвам по отношение на сина си. Помниш ли какво е усещането, когато те докосвам?

Въжетата, които се забиват в китките й, ръцете му, които обхождат цялото й тяло. Не мисли за това.

— Забравила съм. Никога няма да имаш Бари.

— Ще променя името му. Ще му дам моето. Малкият Рико.

— Не.

— Да. Все пак той е мое дете. Аз ще съм този, кой то ще му казва какво да прави и какво — не.

Задуши страха и гнева.

— За какво искаш да говориш с мен? Нали всъщност не мислиш, че ще ти кажа каквото и да е.

— Исках да чуя гласа ти. Той ме връща към толкова приятни спомени. — Хавес направи пауза. — А и тук има някой, който също иска да чуе гласа ти. Сега ще му дам телефона.

— Елена?

О, мили Боже! Тя затвори очи.

— Луис.

— Трябва да направиш онова, което иска той. — Гласът на брат й издаваше, че е пречупен. — Не мога да понеса повече болка. Той казва, че ще ме убие.

— И защо това трябва да ме интересува? Ти ме предаде, Луис. Ти каза на Хавес за Бари.

— Не можех да не му кажа. Болеше ме. Имах нужда от поредната доза. Доминик не трябваше да ми казва за детето ти. Беше пазил тайната от мен толкова много години. Не биваше да ми казва. Не исках да го направя.

— Но го направи. Не те интересувах нито аз, нито Доминик, нито Бари. Всичко, което те е интересувало в онзи момент, са били проклетите наркотици. — Тя преглътна сълзите си. — Е, и аз мога да не се интересувам какво ще се случи с теб сега. Трябва да се погрижа за хората, които ти предаде на Хавес.

— Но теб те интересува. — В гласа му се долавяше отчаяние. — Помниш ли времето, когато бяхме деца? Какви добри времена бяха… Помогни ми, Елена.

— Като предам сина си? Сигурно си луд.

— Не можех да постъпя по друг начин. Ти винаги си била силната. Никога не си разбирала. Не мога да понасям болка, Елена. А те ще ми причинят още по-голяма.

— Съжалявам, Луис — прошепна тя. — Не мога да ти помогна.

— Трябва…

Хавес взе телефона от него.

— Каква твърда жена си, Елена — каза Хавес. — Той наистина предизвиква съжаление. Нима не ти се къса сърцето?

— Ти можеш със същия успех да го пуснеш да си отиде. — Тя се опита гласът й да прозвучи твърдо. — Какво те накара да помислиш, че ще предам Бари заради човек, който ме е предал? Мислиш ли, че са ми останали някакви чувства към него?

— Помислих, че е възможно. Ти си необикновена жена, но със сигурност изпитваш нежност към брат си, с когото си израснала. Вие сте споделяли и опасности, и добри времена. Да, вероятно все още го обичаш.

— Не, нищо не изпитвам.

— Тогава, няма да имаш нищо против да си поиграя с него, нали? Той е доста слаб, но може би все пак има нещо от теб и у него. Това може да продължи по-дълго, отколкото мислиш. Ще го накарам да ти се обади, след като видя колко слаб е всъщност.

Той затвори.

Луис…

Тя подхвърли телефона към Гален.

— Той… държи брат ми.

— Чух.

— Ще му причини силна болка. — Тя се опита да попречи на гласа си да затрепери. — Пет пари не давам. Той въобще не ме интересува. Заслужил си го е.

— Да.

— Опитах се да го излекувам от наркотиците. Направих всичко възможно. Той не искаше и да чуе. Вината не е моя… — По бузите й се стичаха сълзи. — Не мога да го направя, Гален. Не мога да му помогна.

— Знам. — Той я взе в прегръдките си. — Шшт, знам.

— Не знаеш. — Тя стисна здраво ризата му. — Аз много го обичах. Мисля, че все още го обичам. Не искам да е така, но той ме кара да си спомням…

— Какво има? — Доминик изкачи стъпалата на верандата, видя ги и веднага смръщи вежди. — Какво се е случило, Елена?

— Луис… — Тя отблъсна Гален и изтри сълзите с опакото на дланта си. — Хавес държи Луис, Доминик.

Той се спря шокиран.

— Луис.

— Ще му причини силна болка, знаеш колко е жесток.

На Доминик му трябваше известно време, за да се съвземе.

— Но Луис му помогна. — Той разтърси глава, като да я проясни. — Това обаче няма значение за него, нали? Понякога забравям колко зъл е Хавес.

— Аз никога не го забравям.

— Можем ли да го спасим?

— Не и без да пожертваме Бари. А ти знаеш, че това не мога да направя.

— Трябва да има нещо, което можеш да направиш.

— Той използва Луис, за да заложи капана си. Иска да получи Елена не по-малко, отколкото иска да получи Бари — каза Гален. — Ако тя се опита да спаси Луис от него, капанът ще щракне. Освен това, ние дори не знаем къде е той.

— Няма ли вероятност да е все още в ранчото?

Гален поклати глава.

— Обадих се в полицията още от летището и ги информирах за възможното местонахождение на Хавес. Когато те стигнали в ранчото, той вече не бил там.

— Не си ми казвал за това — каза Елена.

— Е, полицията не била бърза като куршума, но мисля, че е възможно и той да е подкупил някои от тях.

— Трябваше да ми кажеш.

— Защо трябва да ти казвам лошите новини? Надявах се, че ще имаме повече късмет.

— Май това е прекалено много, за да го искаме.

— Хавес ще се обади ли пак? — запита Доминик.

— Да. — Елена се изправи на крака. — Отивам долу при езерото, при Бари. Имам нужда да… — Искаше да е близо до Бари, да го докосва.

Забърза надолу по стъпалата, а после и по леко стръмната пътека.

 

 

— Искам да изпека Хавес на бавен огън — каза Гален, докато следеше с поглед Елена. — Колко близки бяха тя и Луис?

— Бяха много близки като деца. Бяха само те двамата срещу света. По-късно се отдалечиха един от друг. Баща им повече от явно предпочиташе Елена, а това нараняваше силно Луис и караше Елена да се чувства виновна. Луис не беше лошо момче. Той просто беше слаб. Когато се пристрасти към наркотиците, Елена направи всичко, което един човек може да направи, за да му помогне. Но всеки път, когато дори за малко не беше при него, той се връщаше към тях. — Доминик поклати глава. — Това, което Хавес причинява и на двамата, е ужасно.

— Пет пари не давам какво причинява той на Луис. Копелето е предало нея.

Доминик кимна.

— Сигурен съм, че той няма намерение да нарани Елена.

— А аз не съм сигурен в нищо. — Гален се изправи. — Освен в това, че след като размисли, тя може да реши да помогне на онзи кучи син. Дори да не го направи, не искам тя да се измъчва, защото се налага да избира между брат си и сина си. Не искам да страда дори и от най-малката вина.

— Какво ще правиш?

— Имам няколко възможности.

Той погледна Елена, която седеше на брега и разговаряше с Бари. Тя се усмихваше, но даже оттук се виждаше колко напрегнати са мускулите й. Той никога не я беше виждал напълно отпусната, напълно доволна. Исусе, как искаше да я види в такова състояние.

— Искам да помогна — каза Доминик. — Все пак, на първо място аз съм виновен, че се доверих на Луис. — Той изкриви устни. — Исках той да се промени, да дойде при нас и да започне нов живот. Вместо това, почти съсипах живота на Елена. Сега трябва да се опитам да поправя нещата.

— Ще се удавя във всичката тази вина, която се носи наоколо — каза Гален. — Ти си виновен само в неправилна преценка, а Елена за нищо не е виновна. Луис нямаше да е в тази ситуация, ако не я беше предал. Тя го знае с разума си, но емоциите й са съвсем друго нещо. — Той се обърна с намерението да влезе вътре. — Ако можеш да помогнеш, ще ти кажа. Но ти нямаш способностите на Джуд, нито неговия опит в подобен род ситуации. И ще ти пречи чувството за дълг и морал.

— Отново втора цигулка след Джуд. — Доминик направи гримаса, издаваща дълбокото му огорчение. Не съм толкова нежен, колкото мислиш. Позволи ми да помогна.

— Ще ти кажа, ако можеш да помогнеш.

Гален отново погледна Елена. Тя гледаше край Бари, към залязващото слънце, но той знаеше, че не вижда неговата красота. Мислеше за брат си и за товара, който Хавес беше поставил на раменете й.

Време беше да се залавят за работа. Щеше да се обади на няколко места, а по-късно, довечера, след като Елена си легнеше, щеше да говори с Джуд.

 

 

— Ще тръгнеш ти да го спасяваш? — Джуд поклати глава. — Остави Хавес да се справи с него. Това треперещо от страх копеле си го заслужава.

— Вероятно си прав. Във всеки случай, ще отида да разбера дали Луис наистина е в задънена улица, преди да реша какво да правя.

— Ще отидеш къде? Знаеш ли къде е Хавес?

— В Маями или някъде наблизо. Отишъл е там направо от ранчото. Манеро току-що открил, че той плава покрай брега на яхта на име „Наградата“.

Джуд присви очи.

— И откъде знаеш това?

— Обадих се на Манеро в минутата, в която разбрах, че Хавес е на път за ранчото. Казах му да остави там свой човек, който да наблюдава ситуацията и да проследи Хавес, когато тръгне. И той ми докладва.

— И откога го знаеш?

— Знам, че тръгна към Маями, от деня, в който пристигнахме тук. Както казах, Манеро току-що е разбрал за яхтата.

— И не си казал на Елена. — Това беше твърдение, а не въпрос. — Защото си се страхувал, че тя ще се втурне да го преследва.

— Не исках да поема никакъв риск. Мисля, че би направила всичко, за да сложи край на тази заплаха за Бари.

— Тя няма да е доволна.

— Пет пари не давам. Искам да е в безопасност. — Той изкриви устни. — Исусе, нима това, за което моля, е толкова много? Никога през живота си не е била в безопасност.

— И искаш да дойда с теб?

— Може да имам нужда от помощ.

— Мили Боже, признаваш, че не си всемогъщ? Какво му става на този свят?

— Ще го направиш ли?

— Ще е трудно. Яхтата не е като къщата. Могат да те видят, когато се приближаваш.

— Може да се направи.

— Кога?

— Утре вечер.

Джуд помълча малко.

— Ще си помисля.

— Няма да предприема нещо, ако не вярвам, че имаме шанс.

Той кимна.

— Знам, че не си аматьор. Само дето точно сега не ми се умира.

Гален се обърна с намерението да си върви.

— Кажи ми, когато решиш.

Джуд се усмихна широко.

— Ти ще узнаеш първи.

 

 

Дюшекът.

Елена се събуди с писък.

Просто сън.

Тя се задъхваше, беше обляна в пот.

Стана от леглото, отиде в банята и напръска лицето си с вода. После смени пижамата си и се върна в леглото.

Не, нямаше начин да се отпусне. Сърцето й продължаваше да бие толкова тежко, че тя чувстваше как се задушава. Имаше нужда от въздух.

Само след миг беше на верандата и поемаше дълбоко от студения и свеж въздух.

— Добре ли си?

Тя хвърли поглед през рамо и видя Гален, застанал на прага.

— Имах нужда от въздух.

— Не можеше да спиш?

— О, спах — каза тя. — Кошмари.

— За Луис?

— Да. Той беше прострян на дюшека, а Хавес го удряше и риташе. — Тя си пое дълбоко дъх. — Луис никога не е бил добър в боя. И баща ми, и аз, се опитвахме да го научим, но той не искаше да се научи. Може би животът, който водехме, беше прекалено груб и жесток за него. Може би ако беше израснал в нормално семейство, щеше да е различен, щастлив. Всеки би трябвало да има шанса да е щастлив.

— Ако не се опитва да отнеме точно този шанс на някой друг.

— Прав си. Знам, че си прав. — Тя прехапа долната си устна, зъбите й се забиха в нея. — Но просто не мога да седя тук, докато Хавес го измъчва. Трябва да му помогна. Мога да му обърна гръб, когато е свободен, но не и сега.

— А Бари?

— Ти и Доминик можете да му осигурите безопасност.

— О, значи аз съм определен да седя тук и да играя ролята на бавачка?

— Да. Луис не е твоя отговорност. Искам само едно от теб. Трябва да знам къде е Хавес.

— И мислиш, че аз мога да разбера?

— Разбира се. — Тя се опита да се усмихне. — Нали си този, който е велик в решаването на проблеми. Можеш да решиш и този, нали?

— Може би.

— Опитай. — Господи, колко й беше студено. Скръсти ръце на гърди. — Моля те. Намери го. Не искам да имам кошмари през останалата част от живота си.

— Няма да имаш. Върни се вътре.

— Ще го направиш ли?

— Малко са нещата, които не бих могъл да направя за теб. — Лицето му се озари от усмивка. — Бих се борил с дракон, бих нападнал вятърна мелница, бих изследвал пустошта…

Харесваше тази негова усмивка. Обичаше да го гледа, като се усмихваше така.

— Просто ми дай мястото.

— Не разбираш. Трябва да ме накараш да направя нещо, което да е истинско предизвикателство. — Той отвори стъклената врата. — Хайде, върни се в леглото. Трябва да помисля за някои неща.

Тя не помръдна.

— Ще… седнеш ли с мен на верандата, на люлеещите се столове?

Той застина.

— Защо?

Защото тя не искаше да влезе вътре. Не искаше да го остави.

— Ще е хубаво. Чувствам се малко… Ще бъде хубаво.

Той я хвана за ръката и я поведе към столовете.

— Да, ще бъде. — Седна на единия стол и я взе в скута си. — Сгуши се в мен, малко е студено.

Той беше топъл и силен и миришеше на лимонов афтършейв. Беше добре да седи така и да не мисли за нищо, освен за скърцането на стола и колко успокояващо е да има Гален край себе си.

— Много мило от твоя страна. Ако искаш… по-късно можем да правим секс.

Той се засмя приглушено.

— Не, не можем. Не точно от това имаш нужда сега. Непрекъснато се опитваш да ми платиш. Колко време ще ти трябва да разбереш, че моменти като този имат специална стойност за мен? Разбира се, това е само когато не съм като свиня, движена от плътта.

— Или задник.

— Ти се усмихваш. — Дланта му започна нежно да разтрива тила й. — Това е добър знак. Сега, затвори очи и аз ще ти разкажа за живота си като контрабандист в Ориента по времето, когато бях млад и извънредно смел. Разбира се, още не съм стар и съм все така смел, но може би не толкова глупав и твърдоглав. Помня как веднъж се опитвах да намеря кораб до Шанхай…