Айрис Йохансен
Не вярвай на никого (12)

Глава 12

Бедното дете.

Доминик гледаше неотлъчно след Елена, докато тя вървеше по пътеката. Толкова измъчена, толкова наранена и… изпълнена със съжаление. Тя беше готова да поеме всяка отговорност за живота и на двамата, но винаги я измъчваше това, че не може да спаси Луис от самия него, от неговите собствени действия. Веднъж беше казала на Доминик, че прави всеки пореден опит с надеждата, че той ще е успешен. Тя винаги беше отговорната, тази, която носеше товара. Но не беше успяла да поеме този на Луис.

Не беше успял и Доминик. Може би сега те двамата с Елена щяха да имат нов шанс да спасят както душата, така и тялото му.

— Къде отива тя? — запита Гален от прага.

— Да се разходи. Реших, че има нужда.

— Как ми се иска това да е всичко, от което има нужда.

— Ти си истински загрижен за нея.

— Дяволски си прав. — Гласът на Гален вибрираше от стаени чувства. — Какво нередно има в това? Все някой трябва да се интересува дали е жива или мъртва. Тя се поддава на чувствата и се опитва да спаси копелето, което… Съжалявам, знам, че ти също имаш чувства към него. Млъквам веднага.

— Можеш да продължиш да говориш — усмихна се Доминик. — Седни до мен и ще поговорим.

 

 

— Погледни там долу — надвика шума на моторите Джоузи Макфий, за да я чуе Бари, който седеше зад нея. — Това е светът на Дисни. Домът на Мики Маус.

Бари нетърпеливо притисна лице до стъклото.

— Виждам замък и… — Той се обърна към Елена. — Там ли отиваме?

— Не и на това пътешествие. Имаме друга работа, но решихме, че може да ти хареса да летиш отново с хеликоптер. — Елена хвърли поглед към Гален, който седеше на мястото на втория пилот. — Колко има още?

— Пет минути — отговори вместо него Джоузи Макфий. — Летището е малко отдалечено, но Гален каза, че е частно и това е неговото предимство. В хангара ще ни чака кола. — Тя отново се усмихна на Бари. — Казаха ми, че ти ще чакаш в хеликоптера с мен. Може би ще успеем да разгледаме някоя и друга забележителност.

— Мамо?

Тя поклати глава.

— Джоузи трябва да ни чака, а не знаем кога ще се върнем.

— Десет минути и ще сме отново на летището — каза Джоузи. — За това време вие дори не можете да стигнете до „Кисиме“.

— Идеята не е лоша — каза Доминик.

Тя реши, че за Доминик и Бари ще е добре да напуснат летището за толкова малко време. Така на Бари нямаше да му доскучае и той нямаше да стане раздразнителен. Само дето беше странно да мислят за удоволствия по време на мисията си тук. Но не по-малко странно беше това, че бяха принудени да вземат със себе си дете.

— Десет минути.

— Добре — каза Джоузи. — Имайте ми доверие. Аз самата имам внуци. Ще му е наистина забавно.

Елена имаше доверие на тази жена. Странно беше, че може да се чувства толкова свободна с жена, с която току-що се е запознала, но Джоузи Макфий вдъхваше доверие. Около петдесетгодишна, с вече посивяваща коса, но много жизнена и енергична.

— Имам ви доверие. Обаче не се приближавайте прекалено много до онзи замък.

— Няма такава опасност — каза Гален. — Целият град се контролира от Дисни, включително въздушното пространство. Те са много чувствителни към всичко, което би развалило семейните им забавления.

— Спускаме се. — Джоузи наклони хеликоптера. — Ще кацнем след две минути.

Сякаш измина по-малко време, а хеликоптерът вече беше на пистата.

— Ето я и колата. Ще отида да я проверя. Чакайте тук.

Гален скочи на земята, наведе се под въртящите се ротори и се затича бързо към хангара.

— Искаш ли да седнеш отпред с Джоузи? — Въпросът беше зададен от Доминик на Бари. — Оттам се вижда по-добре.

Лицето на Бари грейна.

— Може ли?

— Разбира се — каза Джоузи. — Ела.

Доминик вече слизаше от хеликоптера, за да повдигне Бари до седалката на втория пилот.

— Ето, готово. — Той закопча колана. — Сега наблюдавай внимателно всичко, което Джоузи прави, и може би ще се научиш да управляваш тази машина.

Погледът на Бари нетърпеливо обхождаше контролното табло.

— Уоу! Прилича на космически кораб!

— Не съвсем. — Доминик погали нежно косата на Бари и отстъпи назад. — Мисля, че изтървах лист хартия, докато слизах. Ще видиш ли дали е на пода, Елена?

Беше прав — на пода имаше квадратен лист хартия. Тя се наведе да го вдигне.

— Желая ви приятно пътуване! — Той затвори с трясък вратата и помаха на Джоузи.

Елена гледаше след него, без да може да повярва на това, което вижда.

— Доминик!

Хеликоптерът се вдигна във въздуха, обърна и остави Доминик да стои долу.

— Приземи, по дяволите!

— Не те чувам — извика Джоузи през рамо. — И не мисля, че ще искаш моят втори пилот да те чуе. Трябва да прочетеш бележката.

Елена хвърли последен, изпълнен с гняв, поглед към Доминик, който вървеше към колата, където го чакаше Гален. Бяха замислили дяволска конспирация.

Бележката. Тя разгъна листа.

„Елена

Мисля, че това е моя работа. Не само защото ти, Луис и Бари никога нямаше да изпаднете в това положение, ако не се бях доверил на Луис. Винаги съм вярвал, че той може да бъде спасен, ако измина само още една миля заради него.

Това е последната миля.

Аз не съм герой. Гален обеща да провери градината и тя да е възможно най-безопасна. Трябва само да се заведе Луис до колата, а аз трябва да му дам подкрепата си, за да не се страхува. Той винаги е бил едно уплашено момче, както ти учиш сина си, страхът е ужасно нещо. Не обвинявай никого, освен мен, за това. Аз убедих Гален, а Гален убеди Джоузи.

А сега аз трябва да убедя теб, че дори да принудиш бедната Джоузи да кацне, акцията ще е приключила, когато стигнеш в хотела. В добавка към това, ще трябва да оставиш Бари без закрила и вероятно да го накараш да си изгуби ума от страх.

Убедих ли те?

Надявам се, от цялото си сърце, че съм. Защото е време да позволиш и на някой друг да поеме част от товара ти. Твоята работа е да се грижиш за момчето си.

С цялата ми любов,

Доминик“

В очите й бликнаха сълзи, тя смачка бележката.

— По дяволите! Върви по дяволите, Доминик!

Джоузи хвърли поглед през рамо.

— Съжалявам. Подчинявам се на заповеди, а моят шеф е Гален.

Само че Гален не беше шефът в този случай. След като години наред беше стоял на заден план, Доминик беше излязъл напред и сега ръководеше шоуто.

Господи, колко много се страхуваше тя!

 

 

— Какво, по дяволите…! — Джуд отвори вратата и се втренчи недоумяващо в полицейската униформа, в която беше облечен Гален. — Ще ме извиниш, но тази униформа не ти отива. Тя изисква определена нагласа и излъчване.

— Хората рядко подлагат на съмнение полицейските служители. — Гален влезе в стаята и остави тежко огромната кутия, която носеше, преди да отиде до прозореца. — Провери ли стаите в този хотел?

— Няма да се безпокоя дори да отговоря на този въпрос. — Той последва Гален до прозореца. — Снайперистът беше в третата стая вдясно, на петия етаж на „Кисиме“ от другата страна на улицата. Пат Рейли, бивш член на ИРА, много добър.

— Не достатъчно добър?

— Само сетива, никакъв интелект. Смъртта му няма да ни създаде никакви неудобства. Оставих знак с надпис: „Не ме безпокойте“ на вратата. — Той посочи друга стая, на шестия етаж. — Онази там малко ме тревожи. Снощи в стаята нямаше никого, проверих я отново преди два часа, но сега завесите са спуснати. Възможно е някой да е насилил ключалката и да се е разположил незаконно.

— Втори стрелец.

— Ще видим. Сега няма време да отидем дотам. Ще трябва да се справя оттук. — Той подаде на Гален своя бинокъл. — Двама мъже току-що заведоха Луис Кайлър на пейката до изкуственото езеро. Той не е приятна гледка.

Гален фокусира бинокъла върху мъжа на пейката. Някога Луис Кайлър може и да е бил красив млад мъж, но сега беше толкова болезнено слаб, че чистият му сив костюм буквално висеше на него. Лицето му беше подуто и в синини, той седеше в края на пейката, сякаш беше прекалено нервен да се облегне.

— Може ли да върви?

Джуд кимна.

— Помагаха му, но все пак може да се движи.

— Само от това имаме нужда. Тръгна ли си вече охраната му?

— Чакат до задната врата.

— Ще се поразходя наоколо, колкото да се уверя. После ще оставя Доминик да отиде при Луис. — Той подаде бинокъла на Джуд. — Всичко трябва да е приключило само след петнайсет минути.

— Ако имаме късмет. — Джуд взе карабината си от леглото и отиде до прозореца. — И ако не се издъниш и не успееш да ни измъкнеш оттук. Обзалагам се, че улицата гъмжи от хора на Хавес.

Гален отвори вратата.

— Още не.

— Какво има в онази кутия на леглото?

— Твоята дегизировка.

— Дегизировка? Кутията е прекалено голяма, за да съдържа полицейска униформа. — Той отиде до леглото, отвори кутията и погледна вътре. Започна да се смее. — Мили Боже, сигурно се шегуваш.

 

 

— Готов ли си? — Гален запита Доминик. — Можеш да промениш решението си. Аз ще вляза и ще го измъкна.

Доминик поклати глава.

— Той не би ти се доверил. Освен това, ти трябва да се грижиш за изхода и изтеглянето. — Той се усмихна. — Говоря така, сякаш участвам в някой от онези гангстерски филми.

— Градината е чиста, Джуд е на поста си, но това не означава, че не може да се случи нещо неочаквано.

— Забравяш, че години наред съм бил с бунтовниците. Знам, че нищо не е напълно безопасно.

— Това тук по-добре да е дяволски безопасно — каза мрачно Гален. — Или Елена ще ме разкъса.

— Престани да се тревожиш и иди да си свършиш работата. — Доминик отвори вратата на градината. — И ме остави да свърша моята.

 

 

Доминик беше в градината.

Погледът на Джуд беше фокусиран в телескопичния мерник на карабината, а Доминик вървеше по пътеката, към езерото. Вървеше бързо, нетърпеливо и почти започна да тича, когато видя Луис Кайлър.

Неочаквано, Джуд долови нещо с крайчеца на окото си. Насочи карабината към прозореца на стаята на шестия етаж.

Беше ли помръднала завесата?

 

 

„Мили Боже, момчето изглежда ужасно!“, помисли си Доминик, когато се приближи до пейката.

— Луис.

Очите на Луис се разшириха.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да те измъкна.

Луис се изправи с мъка на крака.

— Не трябваше ти да си тук. — Гласът му беше тънък, писклив. — Трябваше Елена да е тук! Елена трябваше да е тук!

— Ще те измъкнем. Скоро ще видиш Елена. — Той се приближи още повече до Луис. — Ела с мен, Луис.

— Върви си, Доминик. Кажи на Елена да дойде. — Очите му блестяха трескаво. — Трябваше да е Елена.

— Ти си болен. Не се чувстваш добре. Слушай внимателно. Елена те чака. Трябва да дойдеш с мен.

— Не мога да дойда. Трябва да направя това, което искат те. Няма да ми дадат нищо, докато не направя каквото казват. — Гласът му трепереше. — Не са ми давали нищо от два дни. Трябва да получа поредната доза, трябва.

— Кокаин?

— Хероин.

На Доминик му прилоша.

— Ще те излекуваме от тази зависимост. — Той хвана Луис за ръката. — Хайде.

Луис се отдръпна от него.

— Точно от това се страхувам. Не мога да го приема. Боли ме. Изпрати Елена.

— Защо?

Той извади пистолет от джоба на сакото си.

— Трябва да я застрелям. Трябва да застрелям Елена.

Доминик застина.

— Не можеш да направиш това.

— Напротив мога! Те казаха, че ще ми дадат моята инжекция, ако го направя. Трябва да го направя…

— Тя е твоя сестра. Обича те.

Луис го погледна с безкрайно учудване.

— Няма значение. Трябва да го направя.

Доминик бе обзет от неописуем ужас.

— Дай ми оръжието, Луис. Не говориш ти, а някой друг. Дай ми оръжието.

— Ти винаги се месиш. Трябваше да я накараш да дойде. Трябваше да дойде тя.

Доминик протегна ръка към оръжието.

— Не позволявай Хавес и неговите наркотици да ти причинят това. Позволи ми да ти помогна.

Луис изкриви устни.

— Трябваше да я накараш да дойде. Ти съсипа всичко.

Пръстите му натиснаха спусъка.

Болката разкъса гърдите на Доминик. Той с ужас осъзна, че е застрелян. Гледаше втренчено и невярващо Луис.

— Не ме гледай така. Вината е твоя — извика пронизително Луис. Натисна спусъка отново и отново. — Трябваше да я накараш да дойде…

 

 

Три изстрела. По дяволите! Гален изскочи от камиона и изтича в градината.

Още един изстрел. Доминик лежеше на земята, а Луис стоеше над него.

Още един изстрел и Луис се сгърчи на земята. От къде беше дошъл? Нямаше време да провери. Трябваше да измъкне Доминик оттук. Коленичи до него.

— Хайде, Доминик. Ще ти помогна да се изправиш. Трябва да…

По дяволите. По дяволите. По дяволите.

 

 

Джуд излезе бавно от хотела. Улицата гъмжеше от живот. Пред хотела бяха спрели четири полицейски коли, гостите бягаха панически навън и полицаите ги отвеждаха няколко преки по-нататък.

Гален стоеше до един камион, паркиран на завоя. Камионът беше бял, а на едната му страна със зелени букви пишеше: „Бомбен ресурс на Орландо“.

— Влизай. — Гален отвори задната врата на камиона. — Трябва да се измъкнем, докато не е станало още по-напечено.

— Ще трябва да ми се отплатиш по някакъв начин за неудобството. — Джуд го гледаше смръщено през защитните очила. — Приличам на някой космонавт или извънземен.

— Все някой трябва да е човекът, който разбира от бомби.

— И ти определи мен. — Той хвърли карабината си в камиона. — Господи, не мисля, че мога да се кача в този камион. Има ли заплаха от избухване на бомба?

— Това беше единственото, което можах да измисля, за да накарам полицията да разкара абсолютно всички от района. Не беше лесно. Трябваше да измисля цял сценарий, който ще ги убеди да изпратят екип. Реших, че камионът също така ще защити Луис и Доминик. — Гален му помогна да се качи отзад. — Можеш да съблечеш екипа веднага щом излезем от града.

— Надявам се. Ужасно ми е горещо.

— Кой стреля? Вторият снайперист ли?

— Да, от прозореца на шестия етаж. Аз се погрижих за него. — Той направи пауза. — Доминик мъртъв ли е?

— Да, мъртъв е. — Гален затръшна вратата на камиона.

 

 

Гален паркира камиона до хангара и загледа хеликоптера, без всъщност нищо да вижда.

„Движи се, по дяволите. Кажи й. Приключи с това.“

Чу вратата на камиона да се отваря зад него. Джуд излезе и след миг стоеше до прозореца на шофьора.

— Ти остани тук. Аз ще я изпратя при теб. — Той се обърна и затича към хеликоптера.

„Да, трябва да я отделиш от Бари.“ Ако самият той не беше толкова заслепен, щеше да помисли за момчето.

Елена идваше към него. Вървеше бавно и внимателно, като че ли се страхуваше, че ще стъпи върху мина. Знаеше, че нещо не е в ред. Но, Исусе, не и колко много не е наред.

Тя спря и го погледна. А може би знаеше. Както и да е, той и без това трябваше да произнесе думите.

Гален протегна ръка и отвори вратата на камиона за нея.

— Влез. Няма да искаш Бари да те види, като чуеш новините.

 

 

Не можеше да плаче. А трябваше да вика, да плаче, да крещи. Но ако започнеше, можеше никога да не спре.

— И двамата? — запита глупаво Елена. — Луис и Доминик…

— Всичко се обърка.

— Защо?

— Имаше втори снайперист.

— Но ти очакваше това. Трябваше да съм там. Не трябваше да позволяваш на Доминик да отиде. Аз щях да съм по-предпазлива. Можеше да успея да избегна куршума.

— Добре, права си. Направих грешка.

— За Бога, не бъди чак толкова благороден. — Джуд отново беше застанал до прозореца. — Радвам се, че реших да се върна. Кажи й истината.

— Истината? — повтори Елена.

— Хавес беше подготвил нещо, което нито ти, нито Доминик, очаквахте. Той дал на Луис оръжие и очевидно му е заповядал да те ликвидира. Но той уби Доминик вместо теб.

— Луис… — Обзе я ужас. — Луис не би могъл да го направи.

— Аз гледах през цялото време — каза Джуд. — Той го направи.

— И после снайперистът застреля Луис? — Устните й се изкривиха от болка. — Предполагам, Хавес не е бил никак доволен от развоя на събитията.

— Дяволите да те вземат, тя не трябваше да знае — каза Гален на Джуд.

— Не, но аз винаги съм предпочитал нещата да са ясни. Така е по-добре, отколкото да мисли, че си можел да направиш нещо повече. О, казах на Бари, че на Доминик се е наложило да остане по работа.

— Какво се случи със снайпериста?

— Джуд се погрижи за него. Той още в самото начало предположи, че в онази стая е възможно да има човек. — Гален извърна поглед. — Не искам да те притеснявам, но трябва по-бързо да се измъкнем оттук. Не ни проследиха, но трябва да стигнем толкова далеч, колкото успеем, и то по-бързо.

— Да, разбира се.

Изпитваше нужда да слезе от камиона, да се върне в хеликоптера. Не биваше да мисли нито за Доминик, нито за Луис. Трябваше да прави каквото се налага, време за мъката имаше и по-късно. Можеше да се справи. Беше войник. Беше губила близки хора и в миналото.

Но не и Доминик, нейният приятел, нейният учител…

Болката беше прекалено силна. Трябваше да се помръдне веднага или щеше да припадне. Отвори вратата на камиона и скочи на земята.

— Да вървим.