Айрис Йохансен
Не вярвай на никого (13)

Глава 13

Беше вече тъмно, когато се върнаха във вилата.

— Аз ще се погрижа детето да си легне. — Джуд взе Бари на ръце и го занесе вътре.

Елена уморено си помисли, че това е много мило от негова страна. По време на обратното пътуване той беше забавлявал Бари, беше му попречил да мисли за нещо друго, освен за самия него. Какъв странен човек. Странен, твърд и все пак явно в душата му имаше и нежна струна.

— Радвам се, че той непрестанно се грижи Бари да е зает, да се забавлява. Не знам как бих могла да се справя, какво да му кажа.

— Не му казвай нищо, докато не настъпи подходящият момент. — Той й помогна да слезе от колата. — Ще почувстваш кога да го направиш.

— Дали? — Тя не беше сигурна в нищо. — Не искам да го боли така, както боли мен. Той е още толкова малък. Още нищо не разбира.

— Никой от нас не разбира смъртта. — Гален я съпроводи до вилата. — Ще се обадя на Лоугън веднага щом се погрижа за теб и ще го помоля да уреди погребенията на Доминик и брат ти. Властите вероятно ще освободят телата, когато приключат работата по тях.

— Знам. Това няма значение. Предполагам, че за Доминик трябва да се осигури католическо погребение. Той се интересуваше само от душата си. — Тя направи пауза. — Луис? Не знам. В момента не мога да мисля за него. Доминик би го нарекъл изгубена душа и би му простил. Но не вярвам, че аз мога. Още не. Може би никога.

— И аз не мога. — Той отвори входната врата. — Да те сложим в леглото.

— И сама мога да си легна.

— Знам, че можеш. Просто ще се почувствам по-добре, ако ти помогна.

Беше прекалено уморена да спори. Той я заведе в стаята й, помогна й да се съблече и да си легне. Намокри носна кърпа и изтри лицето и ръцете й, после седна на стол до леглото й.

— Искаш ли да поговорим?

Тя поклати глава.

— Няма за какво. Всичко свърши. Те са мъртви.

Той мълча един дълъг миг.

— Обвиняваш ли ме?

— Не, беше работа на Доминик. Той постъпи, както искаше, както смяташе, че е редно. Ти просто се съгласи с него.

— Това не е съвсем вярно. Аз много се радвах на възможността, която той ми предложи. Търсех начин да не те пусна в онази градина.

— Както направи и в нощта в ранчото, когато мислех да убия Хавес?

Той кимна.

— Аз… намерих нещо в теб. Никога преди не ми се е случвало. Не искам да те изгубя.

— Грешно беше да не потърсиш моето мнение.

— Никога няма да го направя отново. Обещавам.

Тя извърна поглед.

— Моля те, върви си.

— Позволи ми да остана. Няма да говоря повече.

— Моля те — прошепна тя. — Сега ще поплача. Аз… не мога повече да сдържам сълзите. Искам да си спомня Доминик и да изплача мъката си за него. Остави ме сама.

Той се изправи и сведе поглед към нея.

— Искам да съм с теб.

Тя поклати глава.

— Не можеш да споделиш мъката ми. Не го обичаше така, както го обичах аз. Трябва да се сбогувам с него.

Той се наведе и я целуна по челото.

— Ще мина по-късно да видя как си. — Той изгаси осветлението.

Сълзите вече се стичаха по бузите й, когато Гален излезе от стаята.

„Мисли за Доминик, за добрите времена, за даровете, които той е правил, за смеха му, за грижите му, за разбирането, проявено към теб. Не обръщай внимание на агонията, мисли за Доминик и му кажи «сбогом»…“

 

 

Гален намери Джуд на верандата.

— Заспа ли момчето?

— Веднага. Как е тя?

— Боли я, разбира се. Загуби най-добрия си приятел и брат си.

Джуд кимна.

— След като влезе в камиона, ти попита дали Доминик е мъртъв. Защо не попита за Луис?

Джуд се усмихна. Гален се загледа към езерото.

— Мислех, че можеше да застреляш онзи снайперист, преди той да застреля Луис. Май не си толкова добър, колкото съм мислел.

— Всички правим грешки.

— Ако е било грешка.

— Какво намекваш?

— Разбира се, снайперистът сигурно е получил заповед да убие Луис, ако той направи гаф или ако се опитаме да го измъкнем. — Той направи пауза. — Ами ако не е получил такава заповед?

— Вечното „ако“ — измърмори Джуд.

— Ами ако ти бе застрелял снайпериста, преди той да е имал възможност да стреля по Луис? Или ако ти бе обърнал карабината и сам бе застрелял Луис?

— И защо бих направил това?

— Ти ще ми кажеш.

Джуд наклони глава.

— Хм. Искаш да играя малката ти игра? Добре. Защо бих искал да отнема живота на Луис? Да видим… Той беше пристрастен към наркотиците, беше предал Елена и, както се оказа, готвеше се отново да я предаде. Дали щяхме да го спасим или не, той щеше да е слабото звено, което винаги щеше да застрашава нея и нас. Вероятно щеше да е мъчение за нея през останалата част от живота й. Никога не бихме могли отново да му имаме доверие, ако Хавес се добереше до него. Простата и ясна логика диктуваше той да бъде елиминиран. Това достатъчна причина ли е? — Той се усмихна леко. — Не че признавам нещо, нали ме разбираш правилно.

— Тогава, ще се видим на сутринта.

Джуд понечи да мине покрай него и да влезе в къщата, после се спря и го погледна през рамо.

— О, още една причина. Аз харесвах Доминик Сандърс и кучият син, който го уби, не заслужаваше да живее.

 

 

Изражението на Бари, когато издърпа стрелата от лъка, беше много сериозно.

— А сега се фокусирай върху целта — каза му тихо Джуд.

Елена се спря на верандата и загледа как двамата се целят в мишената, забодена на едно борово дърво. Бари пусна стрелата и радостно извика, когато тя се заби в дъската.

— Този път уцелих!

— Да. — Джуд му подаде още една стрела. — Сега да видим дали стрелата ти може да попадне по-близо до центъра.

— Синът ти има добро око — каза Гален иззад нея.

— Откъде е взел лъка и стрелите? Мислех, че съм ги оставила в Томако.

— Джуд му направи нови. Прекарват си страхотно през последните няколко дни.

— Виждам. Много съм му благодарна. Напоследък не съм от голяма полза за Бари.

— И ти имаш нужда от време, за да зараснат раните ти.

И те й бяха дали това време. Без никакви условия. Говореха много малко с нея. Оставиха я, за да върне своя собствен мир.

— Бари е моя отговорност. Вече мога отново да я поема.

— Нито аз, нито Джуд, имаме нещо против да се грижим за него. И двамата обичаме детето.

— Не си ли се чувал с Хавес?

Гален поклати глава.

— Той не получи онова, което искаше. Предполагам, че сега ближе раните си.

— Ние също не излязохме сухи от водата. — Тя изкриви устни. — Сигурна съм, че скоро ще излезе от пещерата и ще размаха томахавката.

— Тогава, опитай се да се насладиш на почивката.

В момента тя не можеше да се наслаждава на нищо. Струваше й усилия дори да запази спокойствие, да не се разпадне на хиляди парченца. Но беше много по-добре от вчера. Или поне се убеждаваше сама себе си. Трябва време, за да се излекува човек. Утре ще е още по-добре.

— Каза ли Бари нещо за Доминик?

Той поклати глава.

— Още не. Децата приемат промените по-добре от възрастните, а и Джуд не го оставя сам.

— Той обичаше Доминик. Ще запита за него.

— Не се измъчвай предварително. Защо не се поразходиш и поотпуснеш малко?

Това й беше предложил и Доминик в онази нощ и тя го беше послушала. Докато беше гледала езерото и оставяла природата да я успокои, той беше правил плановете си. Доминик обичаше всичко на тази земя и я беше учил да обича онова, което Бог е сътворил. Тя щеше отново да слезе до езерото и да вдиша дълбоко въздуха, напоен с мириса на борови дървета, да гледа спокойната вода и небето.

И може би там щеше да почувства него.

 

 

Зората обсипваше небето с лъчите си.

Елена стоеше до прозореца на спалнята си и от ново гледаше езерото. Беше спала неспокойно и знаеше, че няма смисъл да се върне в леглото. Когато заспеше, сънуваше Доминик и Луис.

През последните няколко дни й се струваше, че животът й е спрял. Но това щеше да се промени. Хавес щеше да се обади и всичко щеше да започне отначало. Той никога нямаше да престане да ги търси. Може би дори сега беше на път.

„Не мисли за това. Не трябва да поемаш повече товар, отколкото можеш.“

Тя се извърна от прозореца. Добре беше да си казва да не мисли за Хавес и за плановете му. Но беше трудно да го направи.

Бари можеше да й помогне. Ще отиде при него, ще седне на леглото му и ще го гледа, докато спи. Ще остави на чудото, което беше детето й, да я залее и така ще се успокои. Няма да постигне покой, но ще е по-способна да се справи със спомените за Доминик и с мисълта за онова телефонно обаждане от Хавес, което предстоеше.

Тя облече робата си и тихо отиде до стаята от другата страна на коридора. Отвори внимателно вратата и застана на прага.

Бари се беше сгушил под одеялата. Тя седна на люлеещия се стол до леглото. Децата спят толкова дълбоко…

Застина. Със сигурност би трябвало да чуе дишането му.

Наведе се напред и дръпна завивките.

Възглавници. Бари го нямаше. Възглавници!

— Не!

Обърна се и затича към вратата.

— Бари!

— Какво става, по дяволите? — Гален я посрещна в коридора. — Болен ли е?

— Той не е тук. Няма го. Трябва да го намеря.

— Той не е в стаята си?

— Казах ти вече, не е. Хавес го е отвлякъл.

— Задръж малко. Ти не мислиш.

— Разбира се, че не мисля — каза ожесточено тя. — Уплашена съм до смърт. Бари го няма.

— Ами ако просто е слязъл до езерото?

— Знае, че не му е позволено да се приближава до вода, когато е сам.

— Децата невинаги са предсказуеми. Ако Хавес е открил къде сме, защо още не е избил всички ни? — Гален отиде до стаята на Бари и включи осветлението. — Прозорецът все още е заключен. Ако някой го е отвлякъл, сигурно е бил през вратата, което означава, че е бил в къщата.

— Щяхме да чуем.

— А може би не. — Той отиде до леглото. — Зависи колко добър… — Взе листчето хартия от нощното шкафче. — По дяволите!

— Какво има? — Елена изтича при него. — Какво пише?

Той й го подаде.

„Съжалявам, Гален. Трябваше да взема парите. Те са ключът, който ще отвори кутията, в която се намирам. Ще ти се обадя.

Джуд“

Елена не можеше да повярва! Изведнъж си спомни как се усмихваше Джуд, когато синът й дърпаше тетивата на лъка, направен от него. Не би могъл да постъпи така. В това нямаше никакъв смисъл.

Но трябваше да повярва. Синът й го нямаше. Бележката падна от ръката й.

— Ще го убия!

— Ще трябва да се наредиш на опашка. — Гален тръгна към вратата. — Ще взема някои дрехи и ще видя дали Хюз или някой друг от охраната ги е видял, като тръгват. Ако хвана следата, ще се върна за теб, Елена.

— Със сигурност няма да го направиш! — Тя вече тичаше към стаята си. — Дай ми две минути. Ще дойда с теб.

 

 

Нито един от охраната не беше видял Джуд и Бари.

— Ще го убия! — повтори тя през стиснати зъби, докато вървяха към котиджа. — А ако нарани Бари, ще го разпъна на кръст.

— Не мисля, че ще го нарани.

— Но не знаеш със сигурност. Не съм и сънувала, че той ще го отвлече. Как, тогава, да съм сигурна какво може да направи? Това копеле, все пак, е наемен убиец.

— Преди това да се случи, ти беше видяла у него нещо, което те караше да му имаш доверие.

— И той ме предаде. Точно както направи и Луис. — Тя се обърна към него. — Ти го доведе в нашия живот.

— Вярно е — каза тихо той.

— Не трябваше… — Тя преглътна. — Защо ли обвиня вам теб? Бари е моя отговорност. Не биваше да се доверявам на Джуд. Трябваше да прозра какъв е.

— Предпочитам да обвиниш мен, отколкото себе си. — Той започна да изкачва стъпалата на верандата. — Хайде, да изпием по чашка кафе.

Тя го гледаше недоверчиво.

— Да седим и да пием кафе?

— Не, ще седим и ще чакаме Джуд да се обади.

 

 

— Не мога да седя повече тук. — Елена се изправи и отиде до прозореца. — А ако не се обади?

— Ще се обади.

— Откъде знаеш? Той няма да се опита да сключи сделка с нас. Ще отиде направо при Хавес.

— Написал е, че ще се обади.

— Е, няма да го направи. Вече е почти тъмно. Бари го няма вече цял ден.

— Най-вероятно той първо ще се установи някъде, ще се опита да се „закопае“, както казваме. Само на нас ни се струва, че е минало много време.

— На мен ми се струва цяла вечност. — Ръката й трепереше, когато я вдигна, за да разтрие слепоочието си. — А ако Бари е силно уплашен? Ако нещо го боли?

— За Джуд няма да е добре да нарани Бари. За него той сега е средство.

— Средство? Той не е средство, а човешко същество, малко момче. — Тя преглътна, за да освободи поне донякъде свитото си гърло. — И е съвсем сам с онзи проклет убиец.

— Чуй ме. Джуд няма да го нарани. Ако иска пари, Бари трябва да е жив и да е добре. Това е единствената…

Звънна телефонът в къщата. Тя прекоси бързо стаята и вдигна слушалката.

— Ало.

— Здравей, Елена — каза Джуд. — Позвъних на домашния телефон, за да можете и ти, и Гален, да слушате.

— Копеле такова. Къде е синът ми?

— В безопасност е.

Гален отиде във всекидневната стая и тя го чу да вдига слушалката на другия телефон.

— Какво, по дяволите, правиш, Джуд?

— Оцелявам. Казах ти, че ще се наложи да взема съдбата си в свои ръце. На Лоугън му е необходимо прекалено много време. Може и да съм мъртъв, преди да успее да ме отърве.

— И да оцелееш, означава да отвлечеш Бари?

— За да оцелея, са нужни милиони от доларите на Хавес. Трябва да подкупя доста хора. Такова количество пари могат да накарат хората дори да забравят за моето съществуване.

— Колко мило! Да замениш едно дете за пари, е наистина страхотно.

— Просяците не могат да избират. Никога не съм твърдял, че съм ангел.

— Искам сина си обратно — каза Елена. — Ако не го получа, ще те проследя и ще ти прережа гърлото.

— Винаги изискана дама — каза Джуд. — Не те обвинявам. Не се обадих, за да се извиня. Исках да знаеш, че Бари няма защо да се страхува от мен. Той не е уплашен и наистина се забавлява на това приключение.

— Лъжеш.

— Не, той мисли, че ти знаеш всичко за пътуването.

— Какво?

— Излъгах го. Уговорих го да дойде с мен. Той не сметна, че това е странно, тъй като ти не му обръщаше много внимание напоследък. Казах му, че ще се престорим на индианци. Беше му забавно да се прокрадваме посред нощ. Взе лъка и стрелите си и запълзя по коридора като истински индианец.

— Ти си го излъгал?

— Да не би да предпочиташ да го бях упоил с хлороформ и отвлякъл насила? Така е много по-добре за него.

— Ти си го планирал още когато си правел лъка и стрелите. Мили Боже, а аз ти бях благодарна!

— Върни го обратно, Джуд — каза Гален.

— Съжалявам. Искам да остана жив.

— И ще го продадеш на Хавес?

— Хавес няма да го нарани. Той иска да убие Елена, не сина си.

— Не можеш да го направиш — каза Елена.

— Погледни на нещата от моя ъгъл. Моето време е взето назаем. Ако не го направя, те ще ме хванат и убият. Ако го направя, детето ще се разтревожи, но няма да умре. А вие дори можете да го вземете обратно от Хавес, след като получа парите.

— Така ще е хиляди пъти по-трудно — каза Гален.

— Ти винаги си обичал предизвикателствата — каза Джуд. — Елена, ще отида в съседната стая, за да можеш да говориш с Бари. Ще слушам на другата слушалка и ако му зададеш каквито и да било въпроси, ще взема телефона от него. Не искам да ми се наложи да го правя. Искам той да е спокоен и щастлив. Остави го да мисли, че знаеш всичко за нашето малко приключение и че също си доволна от него.

— Върви по дяволите!

— Ядосана си. И си разтревожена. Помисли малко. Не искам Бари да се уплаши, както не го искаш и ти. И от теб зависи да го предпазиш от ужаса на страха.

Елена беше толкова ядосана, че няколко секунди не успя да проговори.

— А как мислиш, ще се чувства той, когато го предадеш на Хавес? Няма ли да е ужасен и уплашен?

— Знам. И това не ми харесва. Така че, нека го отлагаме, колкото можем. Ще говориш ли с Бари?

Тя нямаше друг избор. Но щеше да се опита да получи възможно най-много от ситуацията.

— Ще говоря с него. Но не само днес. Искам да ми се обаждаш всеки ден и да ми позволяваш да говоря с него. Искам да знам със сигурност, че е добре.

— И да се опиташ да разбереш от него къде сме? — Неочаквано, той се засмя. — Добра идея. Добре, но няма да измъкнеш нищо от това. Ние ще се движим бързо. — Тя чу, че се отвори врата. — Хей, скаут, искаш ли да говориш с мама?

Бари се смееше, когато взе слушалката.

— Мамо, трябваше да си тук. Видях лъвове и тигри. Имаше също така и маймуни и смешни мъже в поли.

— Радвам се, че си прекарваш страхотно, момчето ми.

— Но ти кога ще дойдеш?

— Точно сега съм малко заета. Ти добре ли си?

— Разбира се. Утре вечер аз и Джуд ще отидем на карнавал. Той каза, че ще има виенско колело и стрелбище, на което можеш да получиш награда, както и много други забавления. Той ще ми купи захарен памук.

— Това е мило, но не яж прекалено много. — Господи, вече започваше да крещи. — Обичам те, Бари.

— Мамо?

— Гален също е на линия — побърза да каже тя — и иска да говори с теб. Гален?

— Тук съм, Елена.

— Дочуване, Бари. Ще говорим отново утре. — Тя остави слушалката и затвори очи. По дяволите Джуд! Да отиде в пъкъла дано!

— Бари, изглежда, е добре — каза Гален, когато се върна в стаята. — Щастлив като лястовичка на воля.

— И защо да не е? Мисли, че е в чудесна ваканция, пълна с приключения. Която ще свърши доста рязко и неприятно, когато Джуд го предаде на Хавес.

— Джуд е костелив орех, бори се за живота си.

— Не го защитавай.

— Не го защитавам. Опитвам се да обясня мисленето му. И аз съм много ядосан.

— Тогава да тръгнем след него. — Тя се отпусна на един от столовете. — Ако сключи сделка с Хавес, ще иска да остане в някой сравнително добре населен район. Бари каза, че утре ще ходят на карнавал. Как можем да разберем къде в югоизточната част на страната има карнавал?

— От местните бюра за разрешителни? В интернет? Ще опитам и на двете места.

— Той говореше за лъвове и тигри. Може ли да са близост до някой от националните резервати?

— Ако са, това ще стесни доста търсенето.

— Има ли компютър тук?

— Да, в кабинета на нашата домакиня Ив. Можеш ли да ползваш компютър?

— Знам основните неща. В наше време доста от членовете на бунтовническите отряди зависят в голяма степен от технологиите. Ще проверя националните резервати в Интернет, докато провериш разрешителните.

Той погледна часовника си.

— Сега ще са затворени. Може да се наложи да изчакаме до утре.

— Не искам да чакам, докато… — Май че не проявяваше здрав разум. Само че не знаеше колко време ще им е необходимо. — Ще можеш ли да им се обадиш веднага щом отворят?

— Знаеш, че ще го направя.

Да, тя знаеше, че той ще се справи с всичко по най-добрия възможен начин.

— Тогава, аз ще се поровя в Интернет. Може би там също ще има списък на карнавалите.

— Това вероятно ще зависи от големината им. Имаме двайсет и четири часа. Но трябва да осъзнаеш, че такова търсене не е особено сигурно. Джуд каза, че ще се мести бързо от място на място. Можем да го изтървем.

— Но поне ще имаме отправна точка. Не мога просто да седя.

— Знам. — Той направи пауза. — Имаме и друга възможност, ако не намерим Джуд. Можем да заложим на Хавес.

Тя застина.

— Какво?

— Той е на яхта, която се движи по крайбрежието на Флорида.

— И откога ти е известно това?

— Узнах го малко след като влязохме в Орландо.

— И не си ми казал? — Тя изучаваше внимателно лицето му. — Искаше сам да го преследваш.

Той не отговори.

— По дяволите, не искам да ме защитаваш.

Той кимна.

— Предлагам да пропуснем споровете и да се концентрираме върху това да намерим Бари. Мислех, че ще се зарадваш да узнаеш, че имаме и друга възможност.

Да, тя много се радваше и в сравнение с радостта, гневът й бледнееше.

— Не го прави отново. Всичко между нас трябва да е ясно и открито.

— Ще бъде. — Той протегна ръка, за да я погали успокояващо, но я отпусна, преди да я докосне. — Но помни, аз също обичам Бари и се интересувам какво ще стане с него. Ще направя всичко, каквото мога и колкото мога по-бързо.

— Благодаря ти, знам, че ще е така — прошепна тя. — Не исках…

— Всичко е наред. Преживя много през последните няколко дни и със сигурност нямаш нужда от това. Ще отида да кажа на охраната да бъде нащрек. Не мисля, че има опасност Джуд да издаде местонахождението ни на Хавес, защото той иска да сключи сделка срещу Бари. Но няма да е излишно да вземем предпазни мерки. После ще се обадя във вестниците и ще проверя дали имат реклами за карнавали.

Тя се радваше, че я оставя сама. Имаше нужда от няколко секунди, за да се съвземе и организира. Едва успяваше да запази спокойствие и самообладание. Гален правеше всичко възможно и тя не биваше да му говори така остро. Само дето…

Бари.

„О, Господи, не ми позволявай да се разпадна на парчета. Трябва да си намеря занимание. Имаме шанс да намерим Джуд.“

Но щеше ли да стане навреме?

 

 

— Хавес? Тук е Джуд Морган. Не ме познаваш, но с теб ще имаме работа.

— Прав си. Не те познавам, а не върша работа с хора, които не познавам. Откъде имаш телефонния ми номер?

— Шон Гален.

Настъпи тишина.

— Дай да говоря с него.

— Не е възможно. Не сме заедно, но имам подарък за теб. На пет години е и е много сладък и умен.

Отново тишина.

— Лъжеш.

— Не лъжа. Знаеш ли как изглежда момчето?

— Виждал съм негови снимки.

— Тогава, утре ще получиш още една чрез факса. Ще бъде на Бари, който ще държи днешния вестник. Ще можеш да провериш датата с лупа.

— Предлагаш да ми го продадеш?

— Ако цената ме устройва. Ако не, ще го върна на Елена. През последните няколко седмици започнах да я харесвам. Ще трябват доста пари, за да успокоят съвестта ми.

— Кой си ти?

— Казах ти името си. Не е фалшиво. Сигурен съм, че когато получиш снимката, вече ще си ме проверил. — Направи пауза. — Искаш ли някаква друга информация, която да ти помогне да установиш самоличността ми? Аз бях стрелецът от хотел „Кисиме“. Освен Луис Кайлър, застрелях и двама от хората ти.

— Защо, тогава, си сменил страните и си отвлякъл момчето?

— Защото знам, че верността трае, докато от нея има изгода.

— И каква цена искаш за сина ми?

— Ще обсъдим това, когато се обадя отново утре. Сега искам само да знаеш, че имам стоката и мога да я доставя.

— Възможно е това да е капан.

— Тогава, ще ти дам същия съвет, който ти даде на Елена, когато й устрои капана с Луис. Защити се. Ти искаш момчето, аз искам парите.

Джуд затвори и се облегна назад. Това беше първата стъпка. Всичко беше протекло така, както го беше замислил. Хавес изпитваше подозрение, но то щеше да бъде частично преодоляно, когато видеше снимката на момчето. После щяха да започнат преговорите. Исусе, мразеше мисълта, че ще трябва да сключи сделка с този мръсник!

Но и преди беше сключвал сделки със змии като Хавес, и то за доста по-малко пари.

 

 

Елена и Гален получиха информацията, от която имаха нужда, чак вечерта на следващия ден.

— Има три пътуващи карнавала в Джорджия, един в Алабама и един в Северна Каролина. Нито един в Южна Каролина или Флорида — каза Гален. — А единственият, който е до национален парк с дивеч, е онзи до Бирмингам, Алабама.

— На какво разстояние оттук е Бирмингам? — запита Елена.

— На около два часа и половина с кола.

— Защо, тогава, не отидем дотам със самолет?

— Докато стигнем до летището, намерим полет със свободни места и уредим наемането на кола в Бирмингам, можем вече да сме там.

— Да вървим. — Тя тръгна към вратата. — Сега е едва шест часът. Може би ще успеем да хванем…

— Работата не е никак сигурна, Елена.

— Пет пари не давам. Имаш ли по-добра идея?

Той поклати глава.

— Просто не искам да храниш напразни надежди.

— Надеждите са всичко, което имаме. Няма да се откажа. — Тя отвори входната врата. — Отивам в Бирмингам.

— И аз идвам с теб. — Той я последва на верандата. — Трябва да помниш, че Джуд чу всичко, което Бари ти каза. Може дори да не го заведе на карнавала.

Тя вече се беше сетила за тази възможност.

— Той се опитва да направи Бари толкова щастлив, че да няма време да задава каквито и да било въпроси. А карнавалът е голямо събитие в живота на едно малко момче. Джуд няма да иска да го разочарова. Мисля, че ще го заведе, макар и за малко. — Тя изкриви устни с горчивина. — Никога не съм имала възможност да заведа Бари на карнавал. Това копеле ще носи отговорността, че ме е лишило от подобно щастие.

— Хей, голяма работа! Ще го заведем в „Дисни Уърлд“, когато си го върнем.

— Когато, не ако?

— Ще го върнем — каза той тихо. — Дори ако трябва да го измъкнем от лапите на Хавес.

— Ако Хавес го изведе от страната, ще бъде…

Телефонът на Гален звънна.

— Гален. — Той подаде слушалката на Елена. — Хавес.

Тя бавно я вдигна към ухото си.

— Ти, копеле!

— Защо си толкова ядосана на мен? Нали брат ти уби любимия ти учител?

— Но ти му даде оръжието и достатъчно хероин, за да си сигурен, че той пет пари не дава дали ще убие сестра си или мъжа, който винаги му е бил приятел.

— Луис не трябваше да убие Доминик Сандърс. Очаквах ти да дойдеш в хотела и казах на Луис, че негова работа е да се погрижи за теб. Но хората, пристрастени към наркотиците, никога не схващат нещата правилно.

Тя беше толкова ядосана, че трябваше да изчака малко, преди да отговори.

— Ти също нищо не си разбрал правилно. Луис е мъртъв и аз вече нямам причина да разговарям с теб.

— Онова беше нещастно стечение на обстоятелствата. Но получихте двама от хората ми в замяна. Не съм очаквал, че ще разположите снайперист. Той е на истина много способен. Гален?

— Не.

— Тогава, кой беше стрелецът?

— Защо ти е да знаеш? Да не би да искаш да сключиш договор с него?

— Просто съм любопитен. Как е синът ми?

— Той не е твой син.

— Имам предчувствие, че скоро ще бъде. Какво казват хората за притежанието?

— В момента аз съм единственият родител, на когото принадлежи детето.

— Така ли?

— Да, по дяволите! — Тя затвори и погледна Гален. — Мисля, че Джуд вече се е свързал с него. Господи, действа наистина бързо!

— Тогава, по-добре и ние да направим същото. — Той заслиза по стъпалата. — Хайде, да видим дали ще намерим карнавала, преди да са го затворили за през нощта.