Айрис Йохансен
Не вярвай на никого (4)

Глава 4

Бари въздъхна облекчено, когато видя хълмовете на местността, засадена с лози.

— Това е по-добре. Градът беше… странен. Тук ли ще живеем?

Елена разбираше защо той приема Сан Франциско за нещо чуждо и странно. Никога не се беше отдалечавал от малката къща на Доминик, а първото вълнение от срещата с града се беше изпарило бързо. Бедното дете, през последните двайсет и четири часа беше преживяло толкова много.

— Не. Това място е собственост на компанията на мистър Форбс. Няма да останем дълго тук.

— Ще летим ли отново със самолет?

— Може би. — Погледът й беше фокусиран върху сградата, която приближаваха. Хасиенда на два етажа с покрив от червени керемиди. Два балкона с железни, вече ръждясали, перила „висяха“ над лозята. Сградата изглеждаше толкова стара и занемарена, колкото и самите лозя. — Ти каза, че вече са проверили мястото, Форбс?

— Вчера. — Той спря пред входната врата. — Останете тук. Аз ще вляза и ще огледам още веднъж.

— Ще почакаме. — Елена попречи на Бари да изскочи от колата. — Не още. Трябва да се уверим, че вътре няма насекоми или змии.

— Много подходящо описание — измърмори Доминик.

Форбс излезе от къщата след пет минути.

— Всичко е наред.

— Хайде, Бари. — Елена му отвори вратата. — Ще спим в една от онези стаи, които имат балкон. Защо не откриеш някоя вместо мен?

Бари слезе от колата и изтича вътре.

— Аз ще отида с него — каза Доминик. — Толкова е развълнуван, че може да падне от балкона.

— Той има доста повече разум, отколкото предполагаш. Никога не би направил нещо такова. Аз ще съм с него само след миг. — Елена слезе от колата. — Покажи ми задната страна на къщата, Форбс. Каква е онази сграда?

— Заслонът, където е ферментирало виното. Там са държали буретата.

— Провери ли го?

— Разбира се. Излязох през задната врата. — Той направи знак на мъжете в другия черен автомобил и те започнаха да слизат. — Не съм некомпетентен, Елена.

— Знам. Но искам да видя заслона.

Той поклати раздразнено глава, но започна да заобикаля къщата.

— Хайде, увери се сама. И не е добра идеята вие да се настаните в стая с балкон. Такава стая е леснодостъпна.

— Не съм я избрала, защото смятам, че така е по-романтично. Ако някой може да се покатери и да влезе, аз мога да изляза по същия път, ако се наложи. Винаги е по-добре да имаш път за бягство. Не се тревожи, ще разбера, ако някой се опитва да влезе. Спя много леко.

— Не се съмнявам в това. — Той отвори вратата на заслона. — Ето. Както виждаш, празно е. Доволна ли си?

Сладко-киселата миризма на вино и дърво я лъхна, когато влезе.

— Още не.

Помещението беше просторно. Дървените каци бяха високи поне двайсет фута и широки — десет. Бяха наредени до всичките четири стени. Над тях имаше греди. Оттам не можеше да мине човек.

— Ще накараш ли двама от хората си да донесат стълба и да проверят вътрешността на всяка каца?

— Аз самият щях да направя това.

— И после да се отървеш от стълбата.

— Точно така.

— Благодаря. — Тя провери зад всяка от каците. — Сега съм доволна. — Тръгна към него. — Разкажи ми за полицаите, които са с нас.

— Бил Карбонари е агент от десет години. Има две похвали. Джим Строукс работи с мен от три години по различни назначения. Майк Уайлдър е служил на мексиканската граница в продължение на пет години и е работил в емиграционните служби, преди да стане агент. Ранди Донахю работи в агенцията само от две години, но е много умен. Изключително умен.

— Искам да ме запознаеш с тях. Искам да познавам лицата им и начина, по който се движат, толкова добре, че да мога да кажа кого виждам в тъмното.

— Защо?

Тя го погледна изненадано.

— Защо, мислиш? За да не застрелям този, когото не трябва.

— Нашата работа е да те защитаваме. Няма да ти се наложи да застреляш, когото и да било.

— Искам оръжие. Гален не ми върна моето.

— Сигурна ли си, че…

— Искам оръжие.

Той кимна.

— Добре, ще ти дам. До довечера.

— Благодаря. — Тя тръгна към къщата. — Хайде сега да се срещнем с твоите приятели полицаи.

 

 

— Това е телевизор, мамо. — Очите на Бари блестяха от радостна възбуда. — Има и програми с анимационни филми, Бъгс Бъни, огромни жълти птици и…

— Чакай малко. — Тя вдигна ръка. — Открил си всичко това само за трийсетте минути, в които си тук?

— Доминик ми даде дистанционното управление. — Той гордо й показа. — То е истинско чудо. — Той прекоси стаята тичешком и седна с кръстосани крака пред телевизора. — Само като натиснеш бутона, и можеш да откриеш всичко.

— О, Боже. — Тя се усмихна на Доминик. — Създал си чудовище. Никога вече няма да вземе книга в ръце.

— Така е само защото това е нещо ново за него. Кога за първи път ти видя телевизор, Елена?

— Когато бях на девет. Татко отиде до Богота да събере пари за оръжие и останахме там шест месеца. Беше интересно. Имаше толкова много неща, които никога не бях правила. Никога не бях ходила на кино, нито на цирк, нито в зоологическата градина. — Тя смръщи вежди, сякаш спомените я измъчваха. — А убедих Бари да не прави нито едно от тези неща, измамих го.

— Той ще навакса.

— Трябваше да намеря начин да тръгнем преди това.

— Той е умен и щастлив и се учи да използва въображението си. Не са много децата, които имат такава дарба в този век на технологиите. Така че, престани да мислиш, че си лоша майка. Правиш каквото е необходимо, за да расте в безопасност.

— Предполага се, че човек трябва да работи, за да осигури на децата си по-добър живот от този, който сам е водил. А досега аз не съм успяла да свърша кой знае какво. — Тя изправи рамене. — Но това ще се промени. Сега имам шанс. — Тя се обърна и тръгна към вратата. — Отивам в кухнята да видя какво бих могла да сготвя за вечеря. Мислиш ли, че ще открия нещо?

— Може би. Искаш ли да ти помогна?

— Не, искам един от нас да остане с Бари. Отсега нататък искам при него винаги да има човек.

— Нямаш доверие на Форбс.

— Имам му доверие. Той просто няма опита, който имам аз. Виждала съм как Хавес подкупва и променя хората. Хора, от които никога не би очаквал предателство. — Тя усещаше горчивината, която винаги я завладяваше при тази мисъл. „Не мисли за това. То е в миналото.“ Всичко, което човек би могъл да направи, е да се поучи от опита си. — Бари ще спи в стаята ми, а през деня ще се редуваме кой да остане с него. Окей?

Доминик кимна.

— Ако не ме кара да гледам тези отвратителни телевизионни същества. В противен случай, ще се грижиш за него сама.

Тя не се усмихваше, когато излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите. Ама че израз — телевизионни същества. Накъде върви светът?

 

 

Осем мили.

Хавес чуваше ромона на поточето, докато тичаше по пътеката, а после — по стръмния хълм към огромната къща, която селяните наричаха палат. Това беше най-хубавата част от маршрута, най-трудната, най-предизвикателната. Едва през тези последни няколко ярда той усещаше триумфа, разбираше, че е победил слабостта.

Виждаше Гомес, който го чакаше в края на алеята. Не можеше да спре и принуди Гомес да влезе в крачка с него.

— Онова определено беше Форбс. Мисия, която е изпълнил сам. Никой в агенцията не знаел нищо за това, докато жената не пристигнала в Съединените щати.

— Къде, по-точно, в Съединените щати?

— Още не съм открил. — На Гомес вече не му достигаше въздух. — Някъде по западното крайбрежие.

— Щом си открил толкова много, значи можеш да откриеш и останалото. Той не беше сам. Какво научи за хеликоптера?

— Бил нает от наемен войник, Иън Кармайкъл.

— А кой е наел него? Форбс?

— Не е вероятно. Услугите му са скъпи.

— Тогава го открий и разбери.

— Той като че ли е изчезнал от лицето на земята.

— Намери го. Искам да знам кой друг е бил замесен. — Беше стигнал до външната сграда, в която се помещаваше гимнастическият салон. Спря и си позволи да си поеме дълбоко дъх. — Мина цяла седмица, Гомес. Не си свършил много работа. — Усмихна се. — Мисля, че започваш да омекваш. Виж как се задъхваш. Защо не се присъедини към мен тази сутрин?

Очите на Гомес се разшириха и той направи крачка назад.

— Трябва да се върна в Богота. Познавам един от шефовете на полицейското управление, отговарящо за Западното крайбрежие. Той може би знае нещо.

— Тогава, на всяка цена побързай да се върнеш в града. — Той отвори вратата на гимнастическия салон. — Ще трябва да тренирам с онзи младеж, който намерих сред групата на полувоенните. — Той посочи с ръка към тъмнокожия, здрав и широкоплещест мъж, който седеше на пейка до машината за вдигане на тежести. — Той е много силен и се говори, че е добър с оръжията. Ти какво мислиш, Гомес? Дали ще може да издържи на наложеното от мен натоварване?

— Не.

— Аз също не вярвам, че ще може. — Чувстваше вълнението, което го обземаше, докато вървеше към мъжа, който, от своя страна, го гледаше с нетърпение. Харесваше му това отношение. Говореше добре за предстоящата борба. — Да, той може би ще направи сутринта ми интересна…

 

 

— Хавес се е върнал в планината — каза Хосе Манеро. — При него, както винаги, бизнесът е на първо място.

— Не е дошъл в Щатите? — запита Гален. — Сигурен ли си?

— Гомес е единственият, който тича насам-натам. Ходил е до Богота вече четири пъти през последните три седмици. Задавал е много въпроси.

— Но дали е получил отговори?

— Може би. Не успях да го проследя през последните дни.

Гален замръзна.

— Дали е могъл да напусне страната?

— Възможно е. Направил е всичко много тихо.

— Разкажи ми за Гомес. Той ли е човекът номер едно на Хавес?

— Ако Хавес въобще има такъв човек. Той обича изцяло да контролира всичко. Гомес беше човекът, който извършваше убийствата в Каракас в продължение на четири години, преди Хавес да го вземе при себе си. Не е гений, но е много умен и уважава Хавес. Това се харесва на Хавес, защото не обича някой да му съперничи.

— Кажи ми, ако Гомес се появи някъде.

Гален остави обратно телефонната слушалка. Не му харесваше това. Форбс се беше надявал, че Хавес ще преследва Елена и сина й, но това, че е изпратил компетентен човек, се струваше далеч по-разумно на Гален.

Не беше негова работа. Трябваше обаче да се обади на Форбс и да го предупреди, после да забрави.

Почти беше набрал номера, когато се отказа. Какво би могъл да му каже? Че в капана, заложен от него, ще се хване не този, който трябва? Той дори не знаеше дали Гомес е в страната. Манеро не беше успял да го проследи.

Доколкото знаеше, Гомес си седеше някъде на сянка в Колумбия. Не беше тръгнал към онези лозя, в които се криеха Елена и синът й.

 

 

Над хълмовете беше изгряла пълна луна. Елена се облегна на стената, ограждаща двора, и пое с пълни гърди ароматния нощен въздух. Той миришеше различно от въздуха в Колумбия. Не беше влажен и тропически, нито нещо подобно на онова, с което тя беше свикнала.

— Заспа ли момчето? — запита Форбс, който беше застанал до нея.

— Вероятно. Доминик е при него.

— Да мисля ли, че си излязла, за да подишаш свеж въздух и да се порадваш на пейзажа?

— Всъщност наистина е така. Мислех колко различно е всичко тук.

— Но досега не си излизала всяка вечер, за да се наслаждаваш на разликата с Колумбия. Обикаляше наоколо като стража.

— Навиците умират трудно. Аз съм войник още от дванайсетгодишна възраст. Не познавам друг живот.

— Странен живот.

— Гален не би помислил това. — Защо в главата й се беше породила мисъл за Гален? — Искаш да кажеш, защото съм жена? В армията на бунтовниците има доста жени. И тук, в Щатите, имате жени в армията.

— Но ние, бедните мъже, все още се борим да ги държим далеч от огневата линия. — Той направи пауза. — Не изпращаме на война и децата.

Тя сви рамене.

— Само защото така сте свикнали. — Погледна назад към къщата. — Разочарован си, нали? Мислиш, че Хавес би трябвало да е вече тук.

— Надявах се да е.

— Може би е на път.

— Не, информаторите ми казаха, че е още в Колумбия.

— Тогава, може би мислиш, че те излъгах.

— Не. — Той направи пауза. — Но може да не си преценила правилно реакцията на Хавес.

— Не, той ще дойде за Бари. Това е само въпрос на време. — Тя стисна длани в юмруци. — Мисля, че няма да чакаме дълго.

— Толкова ли си сигурна, че ще те намери?

— Разбира се. Той си има много начини да измъква информация от хората. Наркотици, пари… Ще ме намери.

— Тогава, предполагам, трябва да съм поласкан от твоето доверие в моите способности да ти осигуря безопасност — каза той с нескрита ирония.

— Нуждаех се от помощ, от всяка помощ, до която можех да се добера. По-добре е да имам теб и екипа полицаи, отколкото да съм сама. Шансовете са против мен. А трябва да разоблича Хавес. Не искам да живея така, да крия Бари като жертвен агнец.

— Бих казал, че ти си жертвата. Ти си откраднала детето. — Той вдигна ръка. — Искам да кажа, така изглеждат нещата в очите на Хавес.

— Да, Хавес ще види нещата точно така. И затова ще дойде.

Той се поколеба.

— Не знам колко дълго ще мога да ти осигурявам защита, без да е доказано, че има нужда.

Тялото й се смръзна.

— Ще ме оставиш сама?

— Не и ако мога да убедя шефовете си, че имаме сигурен шанс да хванем Хавес.

— Но се съмняваш, че някой ще те чуе?

— Ще направя всичко, на което съм способен.

Тя знаеше, че това може да се случи, но не беше и помислила, че ще е толкова скоро. Трябваше да преодолее шока. Да измисли начин да оцелее.

— Ще осигуриш ли фалшиви лични карти на мен, Бари и Доминик?

Отново колебание.

— Аз съм федерален служител, а ти си нелегално в страната.

— Значи сделката е невалидна, ако Хавес не се появи скоро. — Тя вирна брадичка. — Разбирам.

Той я гледа втренчено един миг, после изруга тихо.

— Ти ще получиш лична карта. Само не ми казвай къде се каниш да отидеш. — Обърна се. — Но нека още не се тревожим за това. Ще видя дали не мога да спечеля още време. Ще се прибереш ли вътре?

— Още не. Трябва да помисля.

— Предполагам. Съжалявам.

— Форбс.

Той отново я погледна.

— Благодаря ти. Ти си чудесен човек. Няма да забравя, че си ми помогнал.

Той сви рамене.

— Детето ми харесва. Не искам Хавес да се добере до него.

— Няма.

Той се усмихна и тръгна с широки крачки обратно към къщата. Беше добър човек и вероятно залагаше много заради нея. Ако бюрокрацията тук, в Съединените щати, работеше като тази в Колумбия, правителството щеше да е буквално с вързани ръце и би наказало всякаква инициатива. Полицейското управление нямаше да й помогне. Но, по дяволите, нямаше към кого другиго да се обърне. Хавес контролираше огромни операции, хората нямаше да се наредят на опашка, за да помогнат на жена, която Хавес искаше мъртва.

Е, все пак, сега тя беше в по-добро положение, отколкото преди няколко седмици. Беше в Съединените щати и скоро щеше да има фалшива лична карта. Не можеше да разчита на тях за залавянето на Хавес, трябваше да се справи сама. Беше свикнала с това.

Ами Доминик? Беше го довела тук, защото мислеше, че ще е в по-голяма безопасност. А сега той беше толкова уязвим, колкото и тя. За него щеше да е по-добре да се разделят.

Но ако това станеше, тя никога нямаше да е сигурна дали Хавес не го преследва. Друг проблем.

Да върви по дяволите този Хавес! Успяваше да заплашва хората, без дори да вдигне ръка.

 

 

— Хавес е все още в комплекса. Семейство Делгадо му връщат гостуването. Организирал е парти за братя Грим и техните съпруги преди три дни — каза Манеро. — Гомес не е присъствал.

— Тогава, къде, по дяволите, е той? — запита Гален.

— Нито дума.

Нито дума. Отговорът остана в главата на Гален, след като постави слушалката на мястото й.

Манеро беше добър, източниците му бяха отлични. Ако той не можеше да изрови информация за Гомес, това означаваше, че Гомес планира нещо и иска да е сигурен, че никой нищо няма да чуе.

Какво ли замисляше? Къде беше?

 

 

Всичко наоколо беше спокойно, сигурно. Оставаше да се провери само заслонът.

Бил Карбонари стоеше до задната врата на къщата, когато Елена зави зад ъгъла.

— Всичко е наред, мис Кайлър. Аз проверих. — Той се усмихна. — Какви ги приказвам? Вие и без това ще го направите.

— Не се обиждай.

— Не се обиждам.

Тя чувстваше погледа му върху гърба си, докато вървеше по пътеката към заслона. Карбонари беше приятен човек и беше винаги нащрек. В останалите трима агенти тя долавяше слабо раздразнение. Предполагаше, че е нанесла удар на самоуважението им с това, че им нямаше доверие.

Завъртя фенерчето и освети помещението от едната до другата страна, докато вървеше по пътеката, която се образуваше между огромните дървени каци.

Нищо.

Нищо, освен дървените цилиндри и звука на нейните собствени стъпки.

Спря рязко, втренчила поглед в мрака зад последната каца. Беше зърнала нещо с крайчеца на окото си.

Нещо проблясващо, метално.

По дяволите.

Алуминиева стълба.

В това помещение нямаше стълба от онази първа нощ, когато беше помолила Форбс да провери каците.

А сега имаше, беше подпряна на последната каца. Затича напред, ритна стълбата и тя падна шумно на пода. Елена затича бързо към вратата.

Шум зад нея, вътре в кацата.

Елена беше вече навън и тичаше към къщата.

— Карбонари! Извикай Форбс…

Карбонари лежеше на земята, а над него се беше навел един мъж. Той се обърна и блокира удара, който беше насочен в главата му.

— По дяволите, престани да се опитваш да ме убиеш. Тук съм, за да ти помогна.

Гален.

— Като убиеш Карбонари?

— Знам само, че когато аз се появих на сцената, го видях да измъква пушката си и да тръгва към заслона веднага след теб. Като че ли не търсеше вино.

— Има някой в кацата. Свалих стълбата на земята, но те ще…

— Побързай. Доведи детето. — Той я сграбчи за ръката и я дръпна към къщата. — Обзалагам се, че Гомес ще дойде с подкрепление всяка минута.

— Гомес?

— Той лагерува от известно време сред хълмовете. — Гален вземаше стъпалата по две наведнъж. — Проверих всички близки хотели, а после, през последните няколко дни, проверих околностите. И открих изненади, изненади. Къде е Форбс?

— Втората врата вдясно.

— А Доминик?

— С Бари.

— Изведи ги от къщата и ги заведи в лозята. Избягвай, който и да е от хората на Форбс. Не знам кой друг, освен Карбонари, е подкупен. Крийте се след първото възвишение, докато дойда.

— А ти какво ще правиш?

Но него вече го нямаше, беше изчезнал в стаята на Форбс. Тя нямаше намерение да го последва. Трябваше да изведе Доминик и Бари от къщата.

 

 

— Обещах й, че ще са в безопасност, Гален — каза мрачно Форбс.

— Тя ще е в безопасност, ако тръгнем оттук, преди да е дошъл Гомес.

— Проверих Карбонари. Мислех, че той е най-добрият в екипа. Какво, по дяволите, правиш?

Гален подпалваше кадифените завеси.

— Когато Гомес се появи, трябва да му отвлечем вниманието. Ти направи същото в кухнята. Искам цялото това място в пламъци.

— Защо?

— Би ли искал да се изправиш лице в лице с Хавес, ако си отговорен за смъртта на детето, изгоряло в пламъците? Гомес ще трябва да влезе вътре и да се увери, че Бари не е тук. — Той погледна през прозореца. — Ето ги, идват… На около три мили са. Бързо, Форбс.

 

 

— Гори, мамо — прошепна Бари с поглед, прикован в хасиендата. — Къщата гори.

— Шш, ще ти обясня по-късно, бейби. Трябва да бъдеш много тих. Окей?

Къде беше Гален? Щеше да му даде още няколко минути, а после трябваше да изведе Доминик и Бари от това поле и да се насочат към пътя.

Не, не към пътя. Виждаше фаровете на кола, която приближаваше към къщата.

Гомес.

 

 

— Хайде, Форбс. — Гален се обърна към вратата. — Време е да се измъкнем оттук.

— Няма да оставя хората си. Може да ги ранят и да не успеят да окажат съпротива. — Той пъхна телефона в джоба си. — Уведомих отдела в Сан Франциско да изпрати подкрепление, но няма начин да стигнат тук навреме. Трябва да проверя как са хората ми.

— Слушай, защо те не дотичаха тук, когато видяха пожара?

— Минали са само няколко минути. Не може всички да са били подкупени от Хавес. Няма да го повярвам.

— Не казвам това. Но може да е имало друг подкупен агент, а е много лесно да изненадаш някого, ако работиш с него всеки ден.

— Знам.

— Тогава, да се измъкнем бързо оттук. Или искаш този кучи син да залови Елена?

Форбс се поколеба, после тръгна към задната врата.

— Да вървим.

— Добре. Ще минем по дългата страна на къщата, после ще влезем в лозята.

Гъстият дим излизаше на кълба от къщата. Очите на Гален пареха, докато оглеждаше внимателно района, а после и шосето. Светлините на автомобила бяха по-близо, но те все още имаха време.

— Ако не дойда след няколко минути, изведи Елена оттук — каза Форбс.

Гален се обърна и видя, че той се е спрял до ъгъла на къщата. По дяволите.

— Не ставай идиот.

— Димът ще ме прикрива, а аз знам точно къде са разположени. Трябва да съм сигурен. Няма да ги оставя на Гомес. Те са моя отговорност.

— Твоя отговорност е да останеш жив — отговори грубо Гален. — Не ставай глупак. Не поемай този риск.

— Ще внимавам.

— За Бога, това дори не е Хавес.

— Изведи Елена.

Форбс се затича зад ъгъла на къщата. Гален понечи да се втурне след него, после се спря и тихо изруга. Нямаше време.

Светлините на колата бяха вече много близо. Прекалено близо. Гален се затича към лозята.

Изстрели. Зад него. Гален сви длани в юмруци. Исусе!

 

 

Главата на Форбс беше почти отнесена от куршумите.

Мили Боже. Елена бързо накара Бари да скрие глава в рамото й и погледна Доминик.

— Той видя ли? — запита тя неспокойно. Гласът й трепереше.

— Не мисля. — Доминик стисна силно устни. — Иска ми се и аз да не бях поглеждал.

Тя също искаше нищо да не е видяла. Прилоша й.

— Хайде, да се измъкваме оттук. — Гален изведнъж се озова до тях. — Всеки момент Гомес ще стигне до къщата и няма да мине много време, преди да започнат да претърсват околностите. Колата ми е паркирана зад онзи хълм, сред дърветата.

— Форбс…

— Движи се.

Тя вече притичваше, ниско приведена, и буташе Бари пред себе си.

И се опитваше да забрави гледката на размазаната глава на Форбс.

Не проговориха, докато не влязоха в колата. Вече бяха потеглили по пътя, който водеше към магистралата, когато Гален каза:

— Как е Бари?

— Уплашен. — Тя прегърна по-здраво момчето, което тихо седеше в скута й. — Той беше много добър, нали, мъничкият ми. И ще се оправи, всичко ще е наред.

Бари не отговори, само се притисна по-плътно в нея. Господи, надяваше се да е казала истината. Още от раждането му го защитаваше от насилието, с което беше живяла през целия си живот, а ето, само за една нощ, на какъв ужас беше подложен.

— Къде отиваме?

— Ще ви заведа в апартамента на приятел тази нощ. Той ми го дава под наем, когато дойда в града. Ще вземем решение, когато имаме време да помислим.

— Форбс… — прошепна тя.

— Не можах да го спра. Искаше да се увери, че хората му са добре.

Тя сведе поглед към Бари. Той имаше вид на изпаднал в шок, който не разбира какво става около него, но тя все пак сниши гласа си до шепот.

— Беше един от неговите собствени агенти. Беше Уайлдър. Не видях нито един от останалите, но видях Уайлдър да вдига пушката си.

— Сигурен съм, че ще му платят добре.

— Аз… харесвах Форбс.

Гален стисна устни.

— И аз.

— Още не ни преследват — каза Доминик от задната седалка, след като погледна в огледалото за обратно виждане.

— Само след минута ще сме на магистралата — увери го Гален. — Мисля, че сме добре. Засега.

Тя не се чувстваше добре. Страхуваше се за Бари и за Доминик и, да, за себе си. Това беше един ужасяващ свят, в който добър и благороден човек като Форбс можеше да бъде заклан от хора, на които имаше доверие. „Защо въобще се изненадвам?“, запита се уморено тя. Този свят не беше по-различен от света, който беше познавала през целия си живот.

Едно нещо обаче беше различно. През последните няколко кратки седмици беше започнала да се надява, че могат да имат и по-добър живот. Може би това все още беше възможно.

Беше трудно да се устои на надежда, която е толкова примамлива.

 

 

Апартаментът беше в надстройката на сградата и гледаше към залива. Беше най-луксозното място, което Елена беше виждала някога. Дневната стая беше изключителна — дивани в бежово кадифе, килими в богати нюанси на тъмночервения цвят, една цяла стена прозорци.

— Има и няколко спални с бани. — Гален посочи южното крило. — Защо не намерите място, където ще ви е уютно, докато аз приготвя кафето?

Уютно? Елена уморено си помисли, че тази е последната дума, която би използвала. Бари стискаше здраво ръката й, очите му бяха ококорени от учудване. Беше преживял прекалено много тази вечер. Те всички бяха преживели много.

— Ще се върна да говоря с теб, след като сложа Бари да си легне.

— Така си и помислих. Това място е доста просторно. Ще оставя следа от трохи, която да води до кухнята.

— Ще те намеря. — Тя тръгна по коридора. — Хайде, Бари. Време е за лягане.

— Това е странно място. — Очите на Бари бяха все така широко отворени, докато гледаше през рамо към стъклената стена. — Може ли да се види целият свят оттук?

— Не, само градът и заливът.

— Този град на Гален ли е?

— Този град не принадлежи на никого. Или може би принадлежи на всички.

— О!

Той не проговори отново, докато тя не го съблече и не го зави добре в голямото легло в стаята за гости. „Прекалено е смълчан“, помисли си тя с тревога. Седна до него на леглото.

— Добре ли си?

Детето кимна и затвори очи. Това не беше добре.

— Бари, тази вечер се случиха лоши неща, но вече всички сме в безопасност. Нищо не може да те нарани.

Той отвори очи.

— Кой го направи, мамо?

— Лоши хора.

— Защо?

— Трудно е да се обясни. Лошите хора правят лоши неща.

— Къщата гореше…

— Знам. — Какво би могла да му каже, след като той беше почти в шок? — Но вече сме в безопасност.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм. — Тя го целуна топло по челото. — Никога няма да позволя да ти се случи нещо. Не го ли знаеш?

Той не отговори веднага.

— Това беше приключение, нали?

— Предполагам, някои хора биха го нарекли така.

— Това приключение не ми хареса, мамо.

— И на мен. Понякога приключенията не са много забавни.

— Не го знаех.

Елена чувстваше сълзите, които напираха в очите й. Синът й вече научаваше уроци, за които тя не искаше дори да знае.

— Има обаче и прекрасни приключения.

— Предполагам. — Той се обърна на другата страна и затвори очи. — Мистър Форбс не беше в онзи пожар, нали?

— Не.

— Добре. Тревожех се. Той е добър човек.

— Да. Заспивай, любов моя.

— Така ще направя. Точно сега не ми се иска да съм буден.

Защото състоянието на бодърстване беше по-страшно от забравата на съня.

— А на сутринта всичко ще е ярко и красиво и всички приключения ще са от щастливите.

— Надявам се…

Той заспа след пет минути и Елена го зави внимателно с одеялото.

Доминик я чакаше в коридора.

— Аз ще поседя малко при него. Може и да не спи много. Нощта ще е трудна за него.

— Както и за теб.

— Е, признавам, че не ми е приятно да съм причината да изгорят две къщи за един месец. — Той се усмихна. — Иди да говориш с Гален. Аз ще се грижа добре за Бари.

— Ти винаги се грижиш добре за него. По-добре от мен. Може би аз трябва…

— Върви. — Той я побутна леко надолу по коридора. — Не е добре, когато човек се замисли какво би трябвало и какво не би трябвало да прави.

Тя си пое дълбоко дъх. Той беше прав. Нямаше време да се оглежда назад, когато трябваше да намери начин как да оцелеят.

— Наблюдавай го. Може да има кошмари. Ще се върна веднага, щом мога.