Айрис Йохансен
Не вярвай на никого (11)

Глава 11

Обаждането на Хавес дойде на следващата сутрин.

— Добре ли прекарахте нощта? — запита той, след като Гален й подаде слушалката. — Страхувам се, че нощта беше лоша за бедния Луис. А аз спах много добре, наистина.

— Няма да ти дам Бари. — Тя направи пауза. — Но той не е единственото, което искаш. Аз ще се срещна с теб. Не искаш ли още една възможност с мен?

— Толкова много, че почти се изкушавам. Почти. Но първо трябва да получа сина си. Когато намериш смъртта си, няма да можеш да ми кажеш къде е. Тогава ще трябва да преговарям с някой друг.

— Може би ще извадиш късмет и ще успееш да ме запазиш жива. Сигурна съм, че предпочиташ да измъчваш мен вместо Луис.

— Много повече предпочитам теб. Но понякога човек трябва да се задоволява с по-малкото. Той малко прилича на теб в очите. Дай ми сина ми.

— Позволи ми да говоря с Луис.

— Страхувам се, че в момента той не е в състояние да разговаря. Може би следващия път, когато се обадя. — И той затвори.

— Не ми позволи да говоря с него. — Елена върна телефона на Гален. — Каза, че Луис не може да говори.

— Възможно е да лъже — обади се Джуд от мястото си в другия край на стаята.

— Знам. — Елена си пое дълбоко дъх. — Просто намери Хавес за мен, Гален. — Тя излезе на верандата. Опита се да изглежда спокойна, когато видя Бари да седи на люлката с Доминик. — Здравейте. Гладни ли сте?

— Не. — Бари я гледаше и сякаш нещо го измъчваше. — Изглеждаш тъжна, мамо.

— Не, добре съм. Мисля да се разходим край езерото. Снощи чух крясъци на диви гъски.

— Готов съм за разходка! — Той скочи на земята. — Ще отида да кажа на Гален, че не мога да му помогна със закуската. — Той изтича край нея и влезе в къщата.

— Става все по-трудно нещата да се държат в тайна от него — каза Доминик. — Той е умно момче, а всичкото това непрекъснато местене и тревоги биха направили всекиго подозрителен. Може би трябва да говориш с него.

— И какво да му кажа? Че баща му е чудовище и иска да убие майка му? — Тя поклати глава. — Моя задача е да защитавам Бари. От всичко.

— А Луис?

Тя отново поклати глава.

— Не знам. Хавес не ми позволи да говоря с него.

— Готов съм! — Бари отвори стъклената врата. — Гален каза, че има работа тази сутрин и че аз мога да помогна по-късно. Ще хапнем „по никое време“, между закуската и обяда, така каза той. — Той изтича надолу по стъпалата на верандата. — Да отидем да видим дивите гъски.

 

 

— Е? — Това беше въпросът на Гален към Джуд.

— Може би не правиш това, което трябва. Може би този път не преценяваш правилно ситуацията — каза Джуд. — Мислих по въпроса, може би трябва да сме по-търпеливи. Хавес като че ли не бърза да убие брат й.

— Което няма да е особено добре за Луис.

Джуд повдигна вежди.

— А нас интересува ли ни това?

— Не, но интересува Елена. А тя няма да прояви търпение.

— Вярно е. — Джуд гледаше замислено през прозореца към езерото. — Хавес си играе с чувствата й, защото я познава. И разчита, че тя ще се пречупи.

— Не може да е съвсем сигурен, но се надява. Все пак той знае колко корава е тя.

— Тогава може би е толкова отчаян, колкото е и тя.

— Ще ми помогнеш ли или не?

Джуд кимна.

— Няма да тръгнем тази вечер. Утре. Искам още малко да помисля.

Гален сви рамене.

— Защо не? Утре.

 

 

Хавес гледаше с отвращение Луис Кайлър, проснат в безсъзнание на леглото.

Слаб червей такъв! Не виждаше нищо от Елена в брат й. Беше я излъгал за това. На такова слабо същество не би трябвало да се позволява да живее. Само силните трябва да населяват земята.

— Все още не сме успели да проследим Гален — каза Гомес, застанал зад него. — Опитваме се да хванем докладите до него на неговите помощници и приятели. — И той хвърли поглед надолу към Луис. — Съществува ли все още необходимостта да ги търсим?

— Продължавайте.

Той извърна поглед от Луис. Беше се хванал за сламка, когато беше намесил брат й в преговорите с Елена. Трябваше да измисли по какъв друг начин да го използва, освен като възможна размяна. Не вярваше, че тя ще се поддаде на импулса да спаси брат си. Той не би го направил за собствения си брат, а тя беше силна почти колкото него.

И все пак не чак толкова. Беше излъгала, че се е престорила на победена, че му е създала нарочно чувство на превъзходство. Това не можеше да е истина. Не можеше да приеме идеята, че тя не само го е победила, но също така го е и заблудила.

През последните две нощи той беше започнал да сънува, че отново я има в онзи салон. Чудесни и ободряващи сънища на триумф.

Те щяха да се сбъднат.

 

 

Телефонът звънна в единайсет и четирийсет онази сутрин. Елена замръзна.

— Хавес. — Гален й подаде телефона.

— Не знам колко още би могъл да понесе Луис — каза Хавес. — Дай ми момчето.

— Вече обсъдихме това. — Гласът й трепереше. — Няма да има сделка.

— Разтревожена си. Мисля, че ставаш все по-слаба и по-разколебана. — Той направи пауза. — И ще си още по-склонна да го спасиш, ако видиш какво наказание го караш да понесе. Да, вярвам, че трябва да уредим срещата ти с Луис. Да видим. Да речем, да заведа брат ти в Орландо след два дни? Градината на хотел „Кисиме“. Пейката до изкуственото езеро. Десет часът сутринта.

— Нима мислиш, че съм идиотка?

— О, по дяволите, той ще бъде сам! Разбрах, че Гален се е обадил в полицията, веднага след като пристигнахме в ранчото. Нима мислиш, че не знам, че е възможно той да разполага с цяла армия агенти, които да ме търсят и да се опитват да ме хванат? Няма да е умно да се поставя в положение на уязвимост.

— Тогава, какво ще ме спре да взема Луис със себе си?

— Фактът, че с мен ще има наемен убиец, скрит, с оръжие, насочено в Луис. Ако излезе от градината, ще бъде мъртъв.

— И същият този стрелец няма да застреля мен?

— Това е твой проблем. Мисля, че ще можеш да го разрешиш задоволително.

— Няма да дойда.

— След още две нощи тревога за скъпия Луис? Мисля, че ще дойдеш. — Той затвори.

— Той ще заведе Луис в градината на хотел „Кисиме“ в Орландо. След два дни в десет сутринта — каза тя. — Мисли, че започвам да омеквам. Иска да ми покаже колко го е измъчил. Каза, че Луис ще бъде сам.

— Не е вероятно.

Тя кимна.

— Капан.

— Но може би все пак има възможност тук — каза Доминик. — Може би ще успеем да измъкнем Луис, преди да затворят капана.

— Той иска Елена — каза Гален. — А аз не искам този капан да се затвори за нея.

— Чакай, може би Доминик е прав. — Тя разтри слепоочията си. — Като че ли не мога да мисля. Има смисъл в това, че той няма да се появи, защото знае, че преди си се обадил в полицията. Каза, че ще има стрелец с оръжие, насочено в Луис.

— Няма начин той да очаква, че ще се хванеш. Че ще отидеш, ще погледаш известно време бедния Луис и ще си тръгнеш. Стрелецът ще се опита да хване теб или има някоя друга скрита карта.

— Знам. — Тя навлажни устни. — Но може да нямам по-добър шанс.

Гален изкриви устни.

— И да разчистиш пътя?

— Той е неин брат — каза тихо Доминик. — Той е слаб, а не лош. И не заслужава това жестоко отношение на Хавес.

— По дяволите, тя няма нужда от твоето окуражаване, Доминик.

— Ти никога не си го познавал — каза Доминик. — А аз го познавах. И го обичах. Не, още го обичам. Той е човешко същество. — Усмихна се на Елена. — Не се срамувай от това, че още обичаш Луис. Добре е човек да прощава.

— О, за Бога! — Гален вдигна ръце. — Защо си хабя думите? Ще го направиш, нали?

— Трябва да опитам — прошепна тя.

— Рискът е голям.

— Значи, трябва да намеря начин да го направя по-малък.

Той я гледа секунда-две с огромно раздразнение и гняв, после се извърна.

— Добре, влез в капана, щом искаш. Ще се обадя на Манеро и ще му кажа да наблюдава ситуацията в хотела.

— Не, ще отида сама. Доминик ще ми помогне, а имам нужда и от някого, на когото да се доверя, за да му оставя Бари. Не ми харесва това, че ще съм далеч от него. Не че не вярвам на хората ти тук, но…

— Но никой не може да се грижи за сина ти като теб. Предполагам, трябва да съм поласкан, че ме смяташ за подходяща бавачка. — Гален поклати глава. — Но ще дойда с теб. Доминик ще се грижи за Бари. Ако искаш, можем да вземем Бари с нас до летището на Орландо и да го оставим с Доминик в хеликоптера, докато ние сме в града. При първия знак за опасност, Доминик ще може да избяга с детето.

Тя се замисли. Не й харесваше идеята да вземат Бари със себе си, но другата алтернатива — да го остави тук на мили разстояние, беше напълно неприемлива.

— Добре, предполагам, че безопасността ще е осигурена.

— Там ще е в по-голяма безопасност, отколкото тук. — Той излезе от стаята.

Не трябваше да го обвинява, че е ядосан. Ситуацията можеше да излезе от контрол само за част от секундата, а причината, поради която искаше да види Луис, беше чисто емоционална.

— Това ли е правилното решение, Елена? — запита Доминик.

— Разумът невинаги побеждава, противно на онова, което са казвали рицарите на Камелот. — Тя срещна погледа на Доминик. — Казах, че ще опитам, Доминик. Но ако открия, че поставям сина си в опасност или че има голяма вероятност той да изгуби майка си, ще се откажа веднага. Бари е невинен и това накланя везните в негова полза.

Той кимна бавно.

— Разбирам. Невинността е светло нещо. Но някой трябва да спаси и изгубените души.

— Точно затова ще отида. — Тя се изправи. — А сега трябва да измисля план. Два дни не е много време.

 

 

Дали щеше да дойде?

Хавес гледаше разсеяно към небостъргачите на Маями Бийч. Шансовете Елена да размени сина си за слабохарактерния си брат не бяха достатъчно високи, че да заложи на тях. И все пак тя можеше да се опита да го освободи, ако обстоятелствата се подредяха правилно. Жена като нея обича да действа по този начин. Шансът не беше висок, но той нямаше много възможности на този етап. Не беше успял да намери и най-малка следа относно местонахождението на Гален и Елена.

— Ще отидем ли до Орландо? — запита Гомес зад него.

Хавес кимна.

— След два дни. Тя ще трябва да остави момчето и така ще го лиши от най-силния му защитник. Ще предпочете да вземем нея като затворник, но и това може да не се случи. По-вероятно ще е да се наложи да я застрелят, а и това не е лошо. Гален може да е по-склонен да преговаря за размяната на момчето, когато нея я няма вече. Как е Луис?

— В безсъзнание.

— Събудете го. Трябва да го приготвим. — Той направи пауза, за да помисли. Ситуацията трябваше да се манипулира внимателно. — Искам раните и натъртванията му да се виждат много ясно, Гомес. Искам нежното й сърце да кърви за него.

 

 

— Манеро ми изпрати по факса чертеж на хотела и околностите му. — Гален опъна листа хартия на кухненската маса. — Това е мостът над изкуственото езеро, където, както се предполага, ще ни чака Луис. Хотелът е на шест етажа, но към градината може да се гледа само от три от прозорците на южната страна на сградата. — Той загради с кръг въпросните прозорци. — Вероятно тук ще е разположен снайперистът.

— Може би. — Джуд посочи хотела от другата страна на улицата. — Каква част от градината се вижда от тук?

— Това е хотел „Мирадо“. Ъгълът не е добър. Само четири от стаите гледат към градината. — Гален загради и тях. — Наблизо няма други хотели, които да имат достъп до нея. Разбира се, това не означава, че човек, който излиза оттам, не може да бъде прибран в минаваща лека кола.

— Значи ти ще се погрижиш за това — каза Джуд. — Добър си в изваждането на хора от различни ситуации. Ще се справиш ако положението стане критично. — Той посочи прозорците на хотел „Кисиме“. — Ще претърся този участък, както и хотела от другата страна на улицата. Кой ще се срещне с Луис?

— Аз — каза Елена. — Имаме нужда и от кола, която да чака отвън, пред входа на градината. Няма да губя време да говоря с него. Просто ще го измъкна.

— Ти дори не знаеш дали той ще е в състояние да върви — каза Гален.

— Ще го измъкна. — Елена стисна твърдо устни. — Ти просто осигури колата.

Гален кимна.

— Аз ще претърся градината, преди ти да влезеш в нея, за да се уверя, че няма изненади.

— Не, ти имаш своята задача. А аз — моята. — Тя извърна поглед. — Сама ще претърся градината.

— Както искаш. — Гален се обърна към Джуд. — От колко време имаш нужда?

— Ще отида да огледам още тази вечер. Хавес може да направи така, че снайперистът да пристигне и заеме позиция в последния момент, така че аз ще заема позиция в хотел „Мирадо“ и оттам ще наблюдавам срещата на Елена с Луис.

— Добра идея.

— Само не ме забравяйте, когато се измъквате всички. — Той се усмихна сардонично. — Това ще е сериозна обида за мен.

— Тогава, не губи време, когато видиш Елена и Луис да тръгват към вратата. Чакай ги отпред. — Той нави листа хартия и го сложи в джоба си. — Уредил съм пилот и хеликоптер да ни закарат до Орландо. Джоузи Макфий. Използвал съм я и преди. Тя е добра, може да й се има доверие. Ще ни приземи на частно летище в покрайнините на Орландо.

— Не е ли много близо? — Елена смръщи вежди. — Не искам Бари и Доминик да са в опасност.

— Летището е безопасно. Ако забележим, че ни преследват, няма да се върнем там. Окей?

Не, не беше окей. Целият план беше рискован, но поне изглеждаше достатъчно сигурен, що се касаеше до Бари. Тя кимна бавно.

— Предполагам, да.

— Добре. — Той тръгна към вратата. — Така че, ако ме извиниш, ще видя какво мога да направя по въпроса да се измъкнем от Орландо със здрави кожи, което много прилича на това да извадиш заек от шапката на фокусника.

— И как ще го направиш?

— Претърси ме. Това е територия на Дисни. Може би ще имам нужда от помощта на патока Доналд.

— Желая ти късмет — измърмори иронично Джуд.

— Е? — Елена загледа Джуд право в очите след излизането на Гален. — Няма ли да ми кажеш нещо? Нима не ме предупреди да не правя точно това? Рискувам живота на Гален.

Той поклати глава.

— Той самият го прави. Не би могла да го спреш дори и да искаше.

— Аз искам да го спра.

— Тогава се откажи. Няма начин да не изгубиш играта при това предложение. Какво ще правим с брат ти, ако успеем да го измъкнем от ръцете на Хавес?

Тя не знаеше. Нямаше нужда от такива усложнения, но дори това нямаше значение.

— Трябва да го направя, Джуд.

Той отново поклати глава.

— Емоциите не са добър съветник. Наистина пречат на възможността на човек да мисли ясно и трезво.

— И, разбира се, ти никога не им позволяваш да ти пречат.

— Напротив, различни чувства ме тормозят, но съм се тренирал да не им позволяват да се намесват във вземането на решение. Те карат човек да се колебае, а това може да е фатално. — Той се усмихна. — Ти не би искала да се колебая, ако видя онзи снайперист да се цели в теб.

— Не бих искала.

— Тогава не ми говори за чувства. Ще се видим в Орландо.

Тя го последва на верандата и го гледа, докато той се качи в джипа.

— Престани да се тревожиш, Елена.

Тя се обърна и видя Доминик да идва по пътеката откъм езерото.

— Къде беше?

— Просто седях и мислех. Няма нищо, което може да се сравни с това да гледаш чудесата, сътворени от Бога. Това успокоява душата. Трябва да опиташ.

Тя седна до него.

— Да.

— Винаги си била воин. Дори като малко момиченце ти се тревожеше за всеки дребен детайл. Луис беше различен. Той живееше за момента. Но беше добър за теб. Караше те да помниш, че си още дете.

— За това ли мислеше долу край езерото? За него?

— Как бих могъл да мисля за някого другиго? Ще можем ли да го спасим?

— Надявам се. Гален и Джуд са умни и имат огромен опит в тези неща. С тях ще е много по-лесно.

— Моля се всичко да мине добре.

Тя облегна глава на рамото му. Колко много пъти бяха седели така на предните стъпала на къщата в Томако! Обзе я добре познатото и благословено успокоение.

— Тогава, знам, че ще успеем. Имаш приятели на доста високи места.

Той се засмя тихо.

— Да се надяваме, че те виждат нещата по моя начин. — Целуна я. — А сега е време ти самата да отидеш на разходка. Погледай езерото и небето и когато се върнеш, ще се чувстваш по-добре.

— Щом казваш. — Тя се изправи и втренчи поглед в стъпалата. — Ще опитам. Не искам да обидя твоите високопоставени приятели.