Корнелия Функе
Мастилено сърце (59)

У дома

И той отплава обратно,

Плава почти дяла година,

И много седмици,

И още един ден,

Докато стигна стаята си,

където цареше нощта,

И храната го чакаше,

Още топла.

Морис Сендак, „Там, където живеят диваците“

Когато сутринта Мо забеляза, че книгата е изчезнала, първата мисъл на Меги бе, че я е взел Баста, и от представата, че е обикалял наоколо, докато са спали, й прилоша. Но подозренията на Мо се насочиха в друга посока:

— Фарид също го няма, Меги. Мислиш ли, че би тръгнал с Баста?

Не, Меги не вярваше. Фарид би тръгнал само с един човек. Меги ясно си представи как Прашнопръстия се е поя вил от мрака, както в нощта, когато беше започнало всичко.

— Ами Фенолио?

Единственото, което успя да й предложи в отговор Мо, беше въздишка.

— Не съм сигурен дали бих се опитал да го върна обратно, Меги — призна той. — Тази книга причини прекалено много злини, а аз не съм писател, който да напише думите. Аз съм само обикновен лечител на книги. Мога да им правя нови подвързии, да ги подмладявам, да ги чистя от книжните червеи и да ги предпазвам да не загубят страниците си, както човек губи косата си. Но не умея да изпреда историите им, да пълня празните страници с правилните думи. Това е друг занаят. Един прочут писател някога е написал: „Писателят може да бъде три неща: разказвач на истории, учител или магьосник… но надделява магьосникът, вълшебникът.“ Винаги съм смятал, че това е истина.

Меги не знаеше какво да му отговори. Знаеше само, че й липсва лицето на Фенолио.

— Ами Камбанка? — попита тя. — Какво ще стане с нея? Нима ще бъде принудена да остане тук?

Беше намерила спящата фея до себе си. Сега тя пърхаше наоколо заедно с другите. Ако не се вгледаше внимателно, човек можеше да ги вземе за рояк молци. Меги не можеше да си обясни как феята се бе спасила от Баста. Нали имаше намерение да я напъха в стъклена кана?

— Е, доколкото си спомням, Питър Пан по някое време забравя, че феята съществува — припомни й Мо. — Прав ли съм?

Да, сега и Меги си спомни.

— Въпреки това — промърмори тя. — Клетият Фенолио!

Но в мига, в който изрече това, майка й енергично поклати глава. Мо разтършува джобовете си за хартия, но намери само флумастер и сметката от някаква бензиностанция. Тереза ги взе с усмивка и написа, докато Меги седеше до нея на тревата: „Не трябва да го съжаляваш. Не е попаднал в лоша история.“

— Каприкорн още ли е там? Срещна ли го? — попита Меги. Колко често тя и Мо си бяха задавали този въпрос! В крайна сметка той си оставаше герой от „Мастилено сърце“. Но може би зад напечатаната история съществуваше наистина друг свят, който се променяше всеки ден, както правеше и техният.

„Само слушах за него, написа майка й. — Говореха за него, сякаш е заминал. Но имаше и други, не по-добри от него. Това е свят, пълен с ужас и красота — буквичките станаха толкова ситни, че Меги едва ги разчиташе. — Винаги съм разбирала добре мъката на Прашнопръстия по дома.“

Последното изречение обезпокои Меги, но майка й я хвана за ръката и се засмя. „По вас обаче тъгувах безкрайно повече“ — написа тя върху дланта й и Меги затвори пръстите си около тези думи, сякаш да ги задържи завинаги. Не спираше да ги чете, докато пътуваха към къщата на Елинор, а преди да избледнеят, изминаха още много дни.

Елинор не можа да се примири, че ще бъде принудена още веднъж да премине пеш през трънливите, обитавани от змии хълмове.

— Да не съм луда? — противеше се тя. — Краката ме заболяват дори само като си го помисля.

Затова Меги и леля й още веднъж се заеха да потърсят телефон. Странно беше чувството да вървиш из наистина опустялото село, покрай обгарялата къща на Каприкорн и почернелия портал на църквата. На площада отпред се беше събрала вода. Синьото небе се оглеждаше в нея, сякаш през нощта площадът се бе превърнал в езеро. Маркучите, с чиято помощ хората на Каприкорн бяха спасявали къщата му, се извиваха отпред като гигантски змии. Огънят бе опустошил само първия етаж, но въпреки това Меги не посмя да влезе, и след като напразно бяха претършували повече от дузина къщи, Елинор сама пристъпи през изгорялата врата. Меги й обясни как да намери стаята на Свраката, а Елинор взе пушка, в случай че старицата се е върнала, за да спаси поне няколко от съкровищата на сина си. Но от Свраката нямаше никаква следа, както и от Баста, и Елинор се върна с тържествуваща усмивка и телефон.

Повикаха такси. Малко трудно обясниха на шофьора, че не бива да обръща внимание на бариерата, но за щастие попаднаха на такъв, който не вярваше в дяволските истории, разказвани за поселището. Мо и Елинор го изчакаха на шосето, за да не види феите и коболдите, а Меги и майка й останаха в селото. Таксито ги отведе в най-близкото по-голямо градче, откъдето няколко часа по-късно се върнаха с две коли, по-скоро микробуси, взети под наем. Защото Елинор бе решила да предложи подслон на всички непознати същества, които бяха попаднали в техния свят. Предлагаше им, както се изрази тя, „убежище“:

— Та нали нашият свят не проявява особено разбиране дори към хора, които са малко по-различни? Какво ли очаква същества, които са сини и могат да летят?

Измина известно време, докато предложението на Елинор бе разбрано. То, разбира се, бе отправено и към хората, но повечето решиха да останат в селото на Каприкорн. Очевидно им напомняше дома, който смъртта почти ги бе накарала да забравят, а после Меги разказа на децата за съкровищата, които криеха подземията на Каприкорн. Вероятно щяха да стигнат, за да хранят новите обитатели на селото на Каприкорн до края на живота им. Птиците, кучетата и котките, които се бяха спасили от Сянката, отдавна бяха се запилели из околните хълмове. Упоени от цветовете на жълтуга и розмарин, няколко феи и две стъклени човечета също решиха да превърнат в свой дом прокълнатото някога село, в чиито тесни улички камъните им нашепваха стари истории.

Въпреки това накрая в микробусите пърхаха и кацаха по облегалките на седалките четирийсет и три синекожи пъстрокрили феи. Каприкорн очевидно беше убивал феи с такова безгрижие, с каквото други умъртвяват комарите. Камбанка бе сред онези, които отказаха да дойдат, от което Меги не се натъжи особено, защото беше установила, че феята на Питър Пан е доста опърничава. Освен това вечното й звънтене наистина опъваше нервите, а Камбанка звънтеше почти денонощно, ако не получеше каквото искаше.

В микробусите на Елинор се качиха още четири коболда и тринадесет стъклени мъже и жени, както и Дариус, нещастният заекващ четец. Вече нищо не го задържаше в отново населеното село. То му навяваше прекалено мъчителни спомени. Той предложи на Елинор да й помогне във възстановяването на библиотеката й, а тя прие. (Меги предположи, че Елинор тайничко се надяваше да накара Дариус да й почете, след като присъствието на Каприкорн вече не сковаваше езика му.)

Когато отпътуваха от селото на Каприкорн, Меги дълго гледа през задното стъкло. Знаеше, че никога няма да забрави тази гледка, както човек не забравя определени истории, макар да са го наплашили или тъкмо заради това.

Преди да тръгнат, Мо още веднъж загрижено я попита дали одобрява предложението му на първо време да отседнат у Елинор. Тя се съгласи с радост. Странно, но за къщата на Елинор Меги се беше затъжила повече, отколкото за старата ферма, в която беше прекарала последните години с Мо.

На моравата зад къщата още се виждаше изгорялото петно, където хората на Каприкорн бяха струпали книгите, но пепелта им бе изрината по нареждане на Елинор, след като бе напълнила цял буркан от мармалад с финия сив прах. Сега той стоеше на нощното шкафче до леглото й.

Много от книгите, които хората на Каприкорн само бяха изхвърлили от рафтовете, вече бяха подредени на старите им места, други бяха струпани край работната маса на Мо и чакаха да получат нови подвързии, но шкафовете в библиотеката още бяха празни и когато застанаха пред тях, Меги забеляза сълзи в очите на Елинор, макар леля и да ги попи бързо.

През следващите седмици Елинор пазаруваше. Пазаруваше книги. Прекоси надлъж и нашир цяла Европа. Дариус я придружаваше, а понякога с тях пътуваше и Мо. Меги оставаше с майка си в голямата къща. Те сядаха една до друга край някой от прозорците и гледаха навън в градината, където феите си строяха гнезда — кръгли образувания, които висяха като топки от клоните на дърветата. Стъклените човечета се настаниха на тавана на Елинор, а коболдите си изровиха бърлоги под многобройните стари дървета в градината. Елинор настойчиво ги предупреди за опасностите, които светът крие зад храстите, но много скоро феите запърхаха нощем надолу към езерото, коболдите започнаха да се прокрадват в спящите села край брега му, а стъклените хора изчезнаха във високата трева, която покриваше склоновете на близките планини.

— Не се тревожи толкова — успокои я веднъж Мо, когато Елинор за пореден път се вайкаше заради непредпазливостта им. — Светът, от който идват, също не е бил безопасен.

— Но е бил различен — възрази Елинор. — Без автомобили например. Какво ще стане, ако някоя фея се размаже в нечие предно стъкло? Нямало е и ловци с пушки, които за забавление отстрелват всичко, що се движи.

Междувременно Елинор бе научила всичко за света на „Мастилено сърце“. Майката на Меги беше изписала купища хартия със спомените си. Момичето всяка вечер я молеше да разкаже още нещо и двете сядаха една до друга, Тереза пишеше, Меги четеше, а понякога се опитваше да нарисува спомените на майка си.

Дните отминаваха и рафтовете на Елинор се пълнеха с нови, прекрасни книги. Някои пристигаха в окаяно състояние и Дариус, който съставяше регистър на печатните съкровища на Елинор, често прекъсваше работата си, за да наблюдава как Мо върши своята. Меги с широко разтворени очи следеше как баща й освобождава поредната изхабена от четене книга от разкъсаната й подвързия, пришива отново откъсналите се страници, подлепва гръбчето и прави каквото е необходимо, за да се запази книгата още дълги години.

Тя не можеше да определи кога точно взеха решението да останат завинаги с Елинор. Може би след много седмици, а може би го знаеха още в деня на пристигането си. Дадоха на Меги стаята с великанското легло, под което все още бе скрито сандъчето с книгите й. С каква радост би чела на майка си от любимите си истории, но междувременно добре разбираше защо Мо го правеше толкова рядко. А един ден, когато отново не можеше да заспи, защото мислеше, че вижда в мрака лицето на Баста, седна на бюрото си и започна да пише, докато навън феите святкаха в градината на Елинор, а коболдите шумоляха в храстите.

Планът на Меги беше да се научи да създава истории така, както умееше Фенолио. Искаше да може да лови думите и да чете на глас пред майка си, без да се тревожи кой ще се появи насреща й и ще я погледне с очи, в които се чете мъка по дома. Само думите можеха да ги изпратят обратно — всички онези същества, които се състояха единствено от букви, затова Меги реши да превърне думите в свой занаят. И къде би могла да го научи по-добре, отколкото в къща, в чиято градина феите свиват гнездата си, а книгите нощем шепнат по рафтовете?

Както беше казал Мо: писането на истории много прилича на магия.