Корнелия Функе
Мастилено сърце (39)

Наказание за предатели

— А теб? — поиска да узнае Лобош. — Теб не те ли е страх?

— Повече, отколкото подозираш — отвърна Крабат. — И не само за мен самия.

Отфрид Пройслер, „Крабат“

Собствената сянка на Меги я следваше като зъл дух, докато заедно с Баста прекосяваха площада пред църквата. В ярката светлина на прожекторите луната приличаше на овехтял лампион.

В църквата не беше и наполовина толкова светло, колкото навън. Статуята на Каприкорн излъчваше бледо сияние в тъмнината, полупогълната от сенките, а под колоните цареше такъв мрак, сякаш нощта бе избягала там от ярките лъчи на прожекторите. Само над креслото на Каприкорн висеше самотна лампа, а той отегчено се беше облегнал назад, облечен в копринен халат, който блестеше като перата на паун. И този път Свраката бе застанала зад него и в оскъдната светлина от нея се виждаше само бледа сянка на лице над черната рокля. В един от варелите в основата на стълбите гореше огън. Пушекът насълзи очите на Меги, а трепкащата светлина на пламъците танцуваше по стените и колоните, сякаш цялата църква гореше.

— Оставете парцала под прозореца на детската стая, нека това да е последното предупреждение! — отекна гласът на Каприкорн. — Напоете го с бензин, така че да капе — наставляваше той Кокерел, застанал в основата на стълбите с още двамина главорези. — Ако на сутринта миризмата е първото нещо, което подуши този глупак, може би ще разбере най-сетне, че търпението ми има граници.

Кокерел с кратко кимане прие указанията, завъртя се на пета и махна на другарите си да го последват. Лицата им бяха нацапани със сажди. И тримата носеха червено петльово перо на ревера си.

— А, дъщерята на Вълшебноезичния — изръмжа Кокерел подигравателно, когато мина куцукайки край Меги. — Какво, баща ти още ли не е дошъл да те вземе? Изглежда, мъката му по теб не е особено голяма.

Останалите двама се разсмяха, а Меги безсилно стисна зъби и лицето й стана пурпурночервено.

— Най-сетне! — възкликна Каприкорн, когато Баста застана до нея в основата на стълбите. — Защо се забавихте толкова?

По лицето на Свраката пробяга подобие на усмивка. Беше издала напред долната си устна и това придаваше на изпитото й лице израз на изключително задоволство. Това обезпокои Меги много повече от обичайната й намръщена физиономия.

— Пазачът не намери веднага ключа — ядосано съобщи Баста. — А после се наложи да уловя и това тук. — Когато вдигна дрехата си, феята отново запърха вътре. Платът се издуваше от отчаяните й усилия да се освободи.

— Какво ще да е това? — попита Каприкорн нетърпеливо. — Да не би да си започнал да ловиш прилепи?

Устните на Баста се свиха от яд, но той преглътна отговора, мълчаливо пъхна ръка под черния плат и измъкна феята.

— По дяволите тези святкащи проклетии! — възкликна той. — Съвсем бях забравил колко здраво хапят.

Камбанка отчаяно пърхаше с едното си крило, другото бе заклещено в пръстите на Баста. Меги извърна поглед. Толкова съжаляваше, че бе подмамила малкото, крехко същество да излезе от книгата.

Каприкорн огледа феята с отвращение.

— Тая пък откъде се взе? И какъв сорт е? Никога не съм виждал такива криле.

Баста извади от колана си „Питър Пан“ и сложи книгата на стъпалата.

— Смятам, че идва оттук — поясни той. — Погледни картинката на корицата, а и вътре я има нарисувана. А сега познай кой я е извадил оттам — той толкова силно стисна феята, че тя зина като риба на сухо, и сложи другата си ръка върху рамото на Меги. Момичето се опита да се отърси от прегръдката му, но Баста още по-силно я стисна.

— Да не би малката? — в гласа на Каприкорн прозвуча недоверие.

— Да, и по всичко личи, че е толкова веща, колкото и баща й. Погледни феята! — Баста хвана Камбанка за тънките крачета и я вдигна високо. — Изглежда напълно в ред, нали? Може да лети, да ругае и да звънти, всички неща, които върши уродливото й племе.

— Интересно. Наистина, това е изключително интересно. — Каприкорн се надигна от креслото си, стегна колана на халата си и слезе по стълбите. Спря се до книгата, която Баста бе оставил на стъпалото. — Значи е семейна черта! — измърмори той, наведе се и вдигна книгата. — „Питър Пан“ — прочете. — Ами че това е една от книгите, които старият ми четец ценеше най-много. Да, спомням си, дори ми е чел от нея. Исках да ми извади пиратите, но той се провали с гръм и трясък. Само дето напълни стаята ми с воняща риба и някаква ръждива кука за абордаж. Не му ли измислихме за наказание да изяде рибата?

Баста се засмя.

— Да, но той страда повече, че му отне книгите. Тази тук трябва да я е скрил някъде.

— Да, така ще да е станало — Каприкорн се приближи към Меги със замислено изражение. Когато сложи ръка под брадичката й и извъртя лицето й така, че я принуди да погледне в безцветните му очи, тя изпита непреодолимо желание да отхапе пръстите му.

— Виждаш ли как ме гледа, Баста? — подигравателно сви устни Каприкорн. — Точно толкова проклето, колкото и баща й. Този поглед си го запази за баща си, малката. Сигурно си му доста сърдита, нали? Е, отсега нататък ми е абсолютно все едно къде се е скрил. От днес ти си моят нов, великолепно надарен четец, но ти… ти сигурно то мразиш, задето те изостави, нали? Не се срамувай от чувствата си. Омразата окрилява. И аз никога не съм обичал баща си.

Меги извъртя главата си настрана и Каприкорн най-сетне пусна брадичката й. Лицето й гореше от срам и гняв, продължаваше да усеща допира на пръстите му върху кожата си, сякаш я бяха прегорили.

— Каза ли ти Баста защо те викаме в толкова късен час?

— Трябвало да се срещна с някого — Меги направи опит гласът й да прозвучи твърдо и непоколебимо, но не успя. Хлипането, което потискаше дълбоко в гърлото си, пропусна само жалък шепот.

— Правилно! — Каприкорн даде знак на Свраката. Тя с кимане слезе по стълбите и се скри в мрака зад колоните. Малко по-късно над главата на Меги се разнесе скърцане и когато уплашено вдигна поглед към тавана, видя как от тъмнината се спуска нещо безформено: мрежа, не, две мрежи, каквито беше виждала в рибарските лодки. Те спряха на пет метра над земята, точно над главата на Меги, която едва сега видя, че в грубите въжета бяха омотани хора — като птици, уловени в примка. На Меги й се зави свят само от гледането нагоре, а как ли се чувстваше човек, който виси, задържан единствено от няколко въжета?

— Е, позна ли стария си приятел? — Каприкорн пъхна ръце в джобовете на халата си. Феята все още бе заклещена между палеца и показалеца на Баста като счупена кукличка. Нестройното й подрънкване беше единственият звук, който се долавяше в църквата. — Такава е съдбата на мръсните предатели, които крадат ключове и освобождават пленници.

Меги не го удостои с поглед. Не сваляше очи от Прашнопръстия. Да, разбира се. Беше Прашнопръстия.

— Здравей, Меги — подвикна й той. — Изглеждаш пребледняла. — Въпреки усилието му да звучи весело, Меги усети страха в гласа му. Тя разбираше от гласове. — Баща ти поръча да ти предам поздрави! И да ти кажа, че скоро ще те отведе оттук. И няма да дойде сам.

— Ако продължаваш така, имаш всички шансове да станеш истински разказвач на приказки, огнегълтачо! — подметна Баста. — Но на тези врели-некипели няма да се хване дори малката. Ще трябва да измислиш нещо по-добро.

Меги впи поглед в Прашнопръстия. Толкова й се искаше да му повярва.

— Ей, Баста, пусни най-сетне бедната фея! — викна фокусникът към стария си враг. — Прати я тук горе, толкова отдавна не съм виждал никой от нейния вид.

— Ще ти се. Не, ще я задържа за себе си — отвърна Баста и тупна Камбанка по чипото носле. — Чувал съм, че феите пазят от нещастие, ако ги държиш в стаята си. Може да я напъхам в някое от онези тумбести шишета за вино. Нали ти винаги си бил голям приятел на феите? С какво се хранят? Да й наловя ли мухи?

Камбанка опря ръце в пръстите на Баста и отчаяно се опита да освободи крилото си. Дори успя, но Баста продължаваше да стиска крачетата й и колкото и да пърхаше, не успя да излети. После се отказа с тихо звънтене. Мъждукаше като гаснеща свещица.

— Знаеш ли защо заповядах да доведат момичето, Прашнопръсти? — викна Каприкорн към пленника си. — Исках да я накарам да те придума да ни разкажеш нещо за баща й и за местопребиваването му — ако изобщо ти е известно нещо подобно, в което все повече се съмнявам. Но тази информация вече не ми е нужна. Дъщерята ще заеме мястото на баща си, и то точно навреме! Защото съм ти измислил едно особено, специално наказание! Нещо впечатляващо, незабравимо! В крайна сметка един предател заслужава точно това, нали? Досещаш ли се какво имам предвид? Не? Тогава ще ти помогна. Новият ми четец ще чете от „Мастилено сърце“ само и единствено в твоя чест. В края на краищата това е любимата ти книга, макар и да не може да се каже, че обичаш създанието, което тя ще трябва да извади оттам. Баща й отдавна щеше да ми е довел този стар мой приятел, ако ти не беше му помогнал да избяга, но сега работата ще я свърши щерката. Досещаш ли се за кой приятел става дума?

Прашнопръстия опря покритата си с белези буза до мрежата.

— О, да, досещам се много добре. Как бих могъл да го забравя? — произнесе той толкова тихо, че Меги едва го разбра.

— Защо говорите само за наказанието на огнегълтача? — Свраката излезе от сенките. — Нима сте забравили нашата безсловесна гълъбица Реза? Нейното предателство е толкова непростимо, колкото и неговото — тя вдигна пълен с презрение поглед към втората мрежа.

— Да, да, разбира се! — В гласа на Каприкорн прозвуча подобие на съжаление. — Истинско разточителство, каква загуба, но нищо не можем да променим.

Меги не можеше да различи лицето на жената, която висеше във втората мрежа зад Прашнопръстия. Виждаше само тъмнорусата коса, синия плат на роклята и тесните бели ръце, които стискаха въжетата.

Каприкорн отново въздъхна.

— Колко жалко! — обърна се той към Прашнопръстия. — Точно нея ли трябваше да избереш? Не можа ли да придумаш някоя друга да шпионира за теб? Наистина имах слабост към нея през цялото време, откакто Дариус, този некадърник, ми я извлече от книгата. Никога не ме е било грижа, че това й струваше гласа. Дори си въобразявах, че заради това мога да й се доверя повече. Знаеш ли, че преди косата й беше като изпредено злато?

— Да, спомням си — потвърди Прашнопръстия. — Но в твое присъствие то потъмня.

— Глупости! Каприкорн гневно намръщи чело. — Може би трябва да опитаме с прашец от крилца на феи. Казват, че посипан с такъв прашец, дори месингът заблестявал като злато, защо да не подейства при женските коси?

— Едва ли ще си струва усилията! — присмя се Свраката. — Освен ако не желаеш тя да изглежда особено красива в деня на екзекуцията си.

— Глупости — Каприкорн се обърна и закрачи нагоре по стълбите. Меги не го забеляза. Тя гледаше нагоре към непознатата жена. Думите на Каприкорн горяха в главата й. Коси като изпредено злато… Некадърникът четец… Не, не можеше да бъде. Тя се втренчи нагоре, присви очи, за да различи по-добре лицето зад мрежата, но то почти не се виждаше в мрака.

— Добре — отпусна се Каприкорн в креслото си с дълбока въздишка. — Колко време ще ни отнеме подготовката? В края на краищата церемонията би трябвало да се проведе подобаващо.

— Два дни — Свраката отново зае мястото си зад гърба му. — Ако държиш да извикаш хората от другите бази.

— Да, защо не? Време е отново да дадем малък пример за назидание. Напоследък дисциплината не е добра — въздъхна Каприкорн. При тези думи той погледна Баста и онзи наведе глава, сякаш грешките от последните дни тежаха върху раменете му като олово. — Тогава вдругиден — обяви Каприкорн. — Щом се стъмни. Накарайте Дариус да направи преди това изпитателно четене с момичето. Нека да прочете още нещо, искам да съм сигурен, че феята не е случайност.

Баста отново беше завил Камбанка в сакото си. На Меги й се искаше да си запуши ушите, за да не чува отчаяното й звънтене. Тя стисна устни, за да не треперят, и вдигна поглед към Каприкорн.

— Аз обаче няма да чета за теб! — извика тя. Гласът й прозвуча като чужд в църквата. — Няма да произнеса нито дума! Няма да ти извадя с четене нито злато, да не говорим за някакъв си… палач! — Меги сякаш изплю думата в лицето на Каприкорн.

Но онзи само отегчено си играеше с колана на халата си.

— Заведи я обратно! — заповяда той на Баста. — Късно е. Момичето трябва да се наспи.

Баста сръга Меги в гърба.

— Хайде, движение! Чу какво заповяда господарят.

Меги за последен път вдигна поглед към Прашнопръстия, после колебливо тръгна пред Баста надолу по прохода. Когато стигна под втората мрежа, тя още веднъж погледна нагоре. Лицето на непознатата бе скрито в мрака, но на Меги й се стори, че разпознава очите, тесния нос… и ако си представеше, че косата е по-светла…

— Хайде, продължавай! — блъсна я Баста.

Меги се подчини, но продължи да гледа назад.

— Няма да го направя! — извика тя, когато стигна под портала. — Обещавам! Никого няма да накарам да се появи! Никога!

— Не обещавай нещо, което не можеш да изпълниш — промълви Баста, докато отваряше тежката порта. След това я повлече през ярко осветения площад.