Корнелия Функе
Мастилено сърце (51)

На косъм

— Не знам какво е — отвърна нещастно Файвър.

— В момента няма опасност, но тя ще дойде, ще дойде със сигурност.

Ричард Адамс, „Долу край реката“

Фарид чу стъпките точно когато започваха да правят факлите.

Трябваше да бъдат по-здрави и по-големи от факлите, които Прашнопръстия използваше за представленията си. Задачата им бе да горят дълго. Преди малко бе завършил новата прическа на Вълшебноезичния. Подстрига го с ножа, подарък от Прашнопръстия. Сега косата на Мо бе къса като четка и това поне малко променяше външността му. После Фарид му показа как да си намаже лицето, та кожата му да стане по-мургава. Този път не биваше да ги познаят, този път трябваше да останат незабелязани… и точно тогава чу стъпките. И гласовете — единият се караше, а другият се засмя и подвикна нещо. Бяха далеч и думите не се разбираха.

Вълшебноезичния събра набързо факлите, а Гуин се опита да захапе пръстите на Фарид, които грубо го напъхаха в раницата.

— Къде, Фарид, къде? — прошепна Вълшебноезичния.

— Знам! — Фарид метна раницата през рамо и го повлече към обгорените стени. Прехвърли се през черните камъни, скочи в сухата трева зад зида и се наведе. Металният капак, който отвори, беше нагънат от огъня и скрит в избуялите бурени. Мънички бели цветчета покриваха тенекията като току-що паднал сняг. Фарид бе открил капака, когато бе стъпил върху него случайно, през дългите часове, прекарани тук заедно с Прашнопръстия, който все мълчеше. Момчето беше скачало за развлечение от стената в тревата, от тревата на стената, само и само да прогони тишината и скуката, и така бе открило дупката под тенекиения капак. Може би подземието бе служило като склад за продукти, ала находката, която бе направил Фарид, доказваше, че поне веднъж го бяха използвали и за скривалище.

Мо се дръпна назад, когато докосна скелета в тъмнината. Изглеждаше малък, недорасъл за възрастен, и си лежеше мирно в тясното подземие, свит, сякаш бе легнал да спи. Може би Фарид не се боеше от него заради спокойствието, което излъчваше. Ако тук долу имаше призрак, той можеше да е само тъжно, несъвършено явление, от което не биваше да се страхува.

Фарид издърпа капака над главите им. Беше им тясно. Вълшебноезичния беше висок, прекалено висок за малкото скривалище, но близостта му беше успокояваща за момчето, макар че сърцето му биеше толкова силно, колкото и неговото. То го усещаше, защото двамата бяха притиснати един към друг в теснотията, заслушани в звуците над главите си.

Гласовете се приближаваха, но бяха неясни, защото земята ги заглушаваше, приличаха на отзвуци от друг свят. Нечий крак стъпи върху ламарината и Фарид заби нокти в ръката на Вълшебноезичния. Пусна я едва когато над главите им отново се възцари тишина. Измина дълго време, преди да се осмелят да излязат, толкова дълго, че Фарид няколко пъти извръща глава, защото му се струваше, че скелетът мърда.

После Вълшебноезичния предпазливо надигна металната плоча и надзърна навън. Онези бяха изчезнали. Само щурците неуморно скрибуцаха, а от обгорената стена уплашено излетя някаква птица.

Бяха им взели всичко. Одеялата, пуловера на Фарид, в който нощем се бе загръщал като в завивка, дори кървавите превръзки, с които Вълшебноезичния бе превързал челото му през нощта, когато едва не ги застреляха.

— Какво от това? — каза Вълшебноезичния, застанал до студеното им огнище. — Одеялата няма да са ни нужни довечера. — После поглади черните кичури на Фарид. — Какво щях да правя без теб, о, майстор на промъкването, заеколовецо, откривателю на скривалища?

А Фарид се взираше в босите си пръсти и се усмихваше.