Корнелия Функе
Мастилено сърце (53)

Правилните изречения

Най-ужасяващото бе, че от дълбините на тинестата бездна сякаш кънтяха писъци, че безформеният прашен облак се движеше и съгрешаваше, че мъртвото безтелесие се опитваше да обладае външните признаци на живота.

Робърт Л. Стивънсън, „Д-р Джекил и мистър Хайд“

Фенолио не преставаше да пише, ала страниците, които криеше под дюшека, не ставаха по-многобройни. Той непрестанно ги изваждаше, зачеркваше, късаше по някоя и добавяше нова.

— Не, не, не! — чу го Меги да ругае полугласно. — Още не е това, не, още не.

— След няколко часа ще се стъмни — каза тя разтревожено. — Ами ако не успееш да свършиш?

— Свърших! — сопна се той раздразнено. — Свършвах вече няколко пъти, но не съм доволен. — Гласът му се снижи до шепот. — Има толкова много въпроси, на които трябва да отговоря. Какво ще стане например, ако Сянката се обърне срещу мен или теб, или някого от пленниците, след като убие Каприкорн? Наистина ли единственото решение е да убия Каприкорн? Какво ще направя с хората му, след като умре? Какво?

— Какво ли? Сянката да ги убие всичките! — прошепна в отговор Меги. — Как иначе ще можем да си отидем у дома и да спасим мама?

Фенолио не хареса този отговор.

— Небеса, какво безсърдечно същество си ти! — промълви той. — Да ги убие всичките! Не видя ли колко млади са някои от тях? — Той поклати глава. — Не, в крайна сметка аз не съм масов убиец, а писател. Все ще измисля някое по-безкръвно решение…

И той отново започна да пише… и да задрасква… и отново да пише, докато навън слънцето се спускаше все по-ниско и по-ниско и накрая лъчите му опасаха възвишенията със златен бордюр.

Всеки път, когато навън в коридора приближаваха стъпки, Фенолио криеше записките си под дюшека, но никой не влезе да провери какво пише старият човек неуморно върху белите листове. А и Баста беше затворен в гробницата.

Пазачите, които отегчено стояха на пост пред врата им, имаха доста посещения този следобед. Очевидно и хората от другите бази на Каприкорн бяха пристигнали, за да наблюдават екзекуцията. Меги притисна ухо към вратата и подслуша разговорите им — смееха се, гласовете им звучаха възбудено. Всички с радост очакваха вечерното представление. Не личеше някой да изпитва съжаление към Баста, напротив, сякаш фактът, че ще умре бивш любимец на Каприкорн, правеше празненството още по-интересно. Разговаряха и за Меги. Наричаха я малката вещица, магьосническото отроче, ала не всички изглеждаха убедени в способностите й.

Що се отнася до палача на Баста, тя не узна нищо повече от това, което вече й бе разказал Фенолио и каквото бе останало в паметта й от прочетеното у Свраката. То не беше много, но тя долавяше страха в гласовете пред вратата и усещаше благоговейния ужас, който обземаше хората при споменаване на името му. Не всички бяха виждали Сянката, познаваха го само онези, които подобно на Каприкорн бяха дошли от книгата на Фенолио, но очевидно всички бяха чували за него и си представяха в най-черни краски как ще се нахвърли върху пленниците. Представите за това, как точно умъртвява своите жертви бяха различни, но предположенията, които Меги подслуша, ставаха все по-ужасни и по-ужасни, колкото повече наближаваше вечерта. Накрая тя вече не можеше да понася приказките им, седна край прозореца и закри уши с дланите си.

 

 

Точно в шест часа — църковната камбана тъкмо биеше — Фенолио изведнъж остави писалката и с доволно изражение огледа написаното.

— Това е! — прошепна той. — Да, така трябва да бъде. Така ще стане и ще се получи прекрасно. — Той нетърпеливо махна на Меги и й подаде листа.

— Чети! — нареди той и хвърли нервен поглед към вратата. Навън Плосконосия се хвалеше как е отровил запасите от зехтин на някакъв селянин.

— Това ли е всичко? — Меги недоверчиво погледна единствената изписана страничка.

— Да, абсолютно. Ще видиш, че повече не е нужно. Всичко е въпрос на изчерпателни изречения. Чети най-после!

Меги се подчини.

Мъжете навън се кикотеха, беше й трудно да се съсредоточи върху думите, написани от Фенолио. Но едва бе завършила първото изречение, изведнъж навън настана тишина и гласът на Свраката прокънтя по коридора:

— Какво правите тук, седянка ли?

Фенолио припряно грабна скъпоценния лист и го пъхна под дюшека. Тъкмо приглаждаше завивката, когато Свраката отвори вратата.

— Вечерята ти — обърна се тя към Меги и постави на масата димяща чиния.

— Ами аз? — попита Фенолио с подчертано ведър глас. Дюшекът се беше поизкривил, докато криеше хартията, и той се опря на леглото, за да не го забележи Мортола, но за щастие тя не го удостои с поглед. Според нея писателят беше лъжец и нищо повече, Меги беше сигурна, че е така, и вероятно се ядосваше, че Каприкорн е на друго мнение по този въпрос.

— Ще изядеш всичко! — заповяда тя на Меги. — А после ще се преоблечеш. Дрехите ти са отвратителни, освен това от мръсотия са твърди като кора. — Тя махна на прислужницата, която стоеше зад нея. Момичето беше младо, най-много четири-пет години по-голямо от Меги. Очевидно и до него бяха стигнали слуховете, че малката е магьосница. През ръката си носеше преметната снежнобяла рокля и когато се промуши покрай Меги, за да я окачи в гардероба, старателно избягваше да я погледне.

— Не искам тази рокля! — сопна се Меги на Свраката. — Ще облека това. — Тя извади пуловера на Мо изпод завивките си, но Мортола го изтръгна от ръцете й.

— Глупости. Нима искаш Каприкорн да си помисли, че сме ти нахлузили чувал? Той избра тази рокля и ти ще я облечеш. Или ще го сториш сама, или ние ще ти помогнем. Ще те взема, щом се стъмни. Измий се и си среши косата, че приличаш на бездомна котка.

Прислужницата отново се прокрадна край Меги, като внимаваше да не я докосне, сякаш щеше да я опари. Свраката нетърпеливо я избута в коридора и я последва.

— Заключи зад мен! — скара се тя на Плосконосия. — И отпрати приятелите си. Тук си, за да стоиш на пост.

Плосконосия отегчено се отправи към вратата. Преди да я затвори, Меги забеляза как изкриви лицето си в гримаса зад гърба на Свраката.

Тя пристъпи към роклята и поглади белия плат.

— Бяло! — промълви Меги. — Не обичам бели дрехи. Смъртта има бели кучета. Веднъж Мо ми разказа една история за тях.

— О, да, белите, червенооки кучета на Смъртта. — Фенолио застана зад нея. — И призраците са бели, а в древността хората задоволявали кръвожадните си богове с бели животни, сякаш невинността им се услаждала повече. О, не. Не! — добави той бързо, когато забеляза изплашения поглед на Меги. — Не! Повярвай ми, Каприкорн със сигурност не е имал предвид това, като ти е избрал тази рокля. Откъде ще знае тези истории? Бялото е също така цветът на началото и на края, но ние двамата — той сниши глас, — ти и аз, ще се погрижим Каприкорн да намери края си, а не ние. — Той полека дръпна Меги и я накара да седне на стола. Тя усети миризма на печено месо.

— Какво е това месо? — попита тя.

— Прилича ми на телешко. Защо?

Меги побутна чинията.

— Не съм гладна.

Фенолио я погледна със съчувствие.

— Знаеш ли, Меги — каза той, — май следващата ми книга ще трябва да е за теб, за това, как ни спасяваш с гласа си. Сигурно ще стане много интересна…

— Но дали ще свърши добре? — Меги погледна към прозореца. Само час, най-много два, и ще се мръкне. Ами ако и Мо дойде на празника? Ако отново се опита да я освободи? Нали не знаеше какво възнамеряваха тя и Фенолио. Какво щеше да стане, ако отново стрелят по него? Ами ако миналата нощ все пак са го улучили… Меги облегна ръце на масата и скри лицето си в тях.

Усети, че Фенолио гали косата й.

— Всичко ще се оправи, Меги. Повярвай ми, моите истории винаги свършват добре. Когато го пожелая.

— Ръкавите на роклята са прекалено тесни! — промълви момичето. Как да извадя листа отвътре, без да ме види Свраката?

— Аз ще отклоня вниманието й. Разчитай на мен.

— А другите? Всички ще видят как изваждам листа.

— Глупости. Ще успееш. — Фенолио повдигна брадичката й. — Всичко ще се оправи, Меги! — повтори той и избърса с показалеца си една сълза от бузата й. — Ти няма да си сама, при все че може да ти се стори тъй след малко. Аз ще съм с теб, а и Прашнопръстия е някъде там. Повярвай ми, аз го познавам като себе си, той ще дойде дори само за да зърне книгата, и да си я върне, може би… А не забравяй и баща си, и онова момче, което ми изглеждаше поболяло се от любов, когато за първи път срещнах него и Прашнопръстия на площада пред паметника…

— Стига! — прекъсна го Меги и го сръга с лакът в корема, но въпреки това се разсмя, макар че през сълзи виждаше всичко размазано — масата, ръцете си и набръчканото лице на Фенолио. Струваше й се, че през последните седмици е изплакала сълзите на целия си живот.

— Защо? Той е хубаво момче. Готов съм да кажа някоя и друга добра дума за него пред баща ти.

— Престани!

— Само ако хапнеш — Фенолио отново бутна чинията пред нея. — А онази ваша приятелка, как се казваше…

— Елинор. — Меги пъхна една маслина в устата си.

— Точно така. Може би и тя е някъде там заедно с баща ти. Господи, като си помисля, направо имаме числено превъзходство.

Меги едва не се задави с маслинената костилка. Фенолио се усмихна самодоволно. Всеки път, когато успееше да я разсмее, Мо вдигаше вежди и правеше учудена физиономия, сякаш въпреки най-голямото си желание не можеше да разбере на какво се смее. Меги толкова ясно видя пред себе си неговото лице, че без малко щеше да протегне ръка, за да го докосне.

— Скоро ще видиш отново баща си! — пророни Фенолио. — И ще му разкажеш как си намерила майка си и си я спасила от Каприкорн. Не е лошо, нали?

Меги само кимна.

 

 

Грубият плат на роклята драскаше кожата й около врата и по ръцете. Не приличаше на детска дреха, по-скоро на дамска — беше й доста широка, а когато направи няколко стъпки, се спъна в полите й. Ръкавите бяха тесни, но въпреки това без усилия успя да пъхне вътре листа. Опита няколко пъти — вадене, пъхане, вадене. Накрая го остави вътре. Хартията шумолеше тихо, когато движеше ръце или ги вдигаше.

Свраката дойде да вземе Меги, когато бледата луна увисна над църковната камбанария, а нощта сякаш забули лицето си със сиянието й като с воал.

— Не си се сресала! — ядоса се тя. Този път бе довела друга слугиня, ниска пълна жена с червено лице и червени ръце, която очевидно не се боеше от магическите способности на Меги. Тя така безмилостно заби гребена в косата й, че момичето извика от болка.

— Обувки! — сети се Свраката, като видя босите пръсти на Меги да стърчат изпод роклята. — Никой ли не е помислил за обувките?

— Може спокойно да обуе и тях — прислужницата посочи изтърканите маратонки на Меги. — Роклята е достатъчно дълга, никой няма да ги забележи. Освен това… нали вещиците винаги ходят боси?

Свраката й хвърли такъв поглед, че гласът на жената пресекна.

— Точно така! — възкликна Фенолио, който през цялото време подигравателно наблюдаваше как двете жени приготвят момичето. — Така правят. Винаги ходят боси. А аз трябва ли да се преоблека за празничния повод? Какво е прието да се носи на екзекуция? Предполагам, запазили сте ми място точно до Каприкорн?

Свраката надменно издаде брадичка.

— Можеш да си останеш както си — позволи тя, докато закрепваше в косите на Меги украсена с перли шнола. — Не е задължително пленниците да се преобличат. — Подигравката буквално се процеди от гласа й като отрова.

— Пленници ли? Какво означава това? — Фенолио избута стола си назад.

— Да, пленници. Какво друго? — Свраката отстъпи и огледа Меги с преценяващ поглед. — Странно, с пусната коса ми прилича на някого. — Меги бързо сведе глава и преди Свраката да успее да се задълбочи върху наблюдението си, Фенолио отклони вниманието й.

— Аз обаче не съм обикновен пленник, уважаема, нека изясним това веднъж завинаги! Без мен нямаше да има всичко това наоколо, включително и вашата особа, която е всичко друго, но не и прекрасна!

Свраката му хвърли последен презрителен поглед и грабна ръката на Меги, за щастие не тази, в чийто ръкав бяха скрити скъпоценните думи на Фенолио.

— Пазачът ще те вземе, като стане време — рече тя и избута Меги през вратата.

— Спомни си какво ти каза баща ти! — извика Фенолио. — Думите оживяват едва когато ги вкусиш с езика си.

Свраката блъсна Меги в гърба.

— Върви! — подкани я тя и затръшна вратата.