Корнелия Функе
Мастилено сърце (48)

Свраката

Но те го събудиха с думи — техните остри, блестящи оръжия.

Т. Х. Уайт, „Книга за Мерлин“

Много рано сутринта Меги чу гласа на Баста откъм коридора. Тя дори не беше докоснала закуската, донесена от една прислужница. Меги я попита какво се е случило през нощта и какво са означавали изстрелите, но момичето само я погледна уплашено, поклати глава, шмугна се през вратата и изчезна. Вероятно и то мислеше, че Меги е вещица.

И Фенолио не беше закусвал. Пишеше. Пишеше, без да спира, пълнеше лист след лист, после късаше написаното, започваше отначало, оставяше страницата настрана, започваше нова, бърчеше чело, смачкваше листа и започваше на чисто. Така беше от часове, а написаните страници, останали неразкъсани, бяха едва три. Само три! Разпознал гласа на Баста, той бързо ги скри под дюшека си, а смачканите листа избута с крак под леглото.

— Меги, бързо! — прошепна писателят. — Помогни ми да ги съберем! Не бива да ги намери. Не бива да намери нито една!

Меги веднага се спусна да помогне, но мислеше само за едно. Защо идваше Баста? Искаше да й каже нещо? Искаше да види лицето й, когато й съобщи, че вече не е нужно да чака Мо?

Фенолио отново седна на масата, поставил пред себе си празен лист, върху който започна да драска. Вратата се отвори.

Меги спря да диша, сякаш така можеше да спре и думите — думите, които всеки миг щяха да изскочат от устата му и да пронижат сърцето й.

Фенолио остави писалката и застана до нея.

— Какво има? — попита той.

— Трябва да я взема — отвърна Баста. — Мортола иска да я види. — Беше ядосан, сякаш изпълнението на подобна незначителна поръчка бе под достойнството му.

Мортола? Свраката? Меги погледна Фенолио. Какво означаваше това? Но старецът само объркано вдигна рамене.

— Гълъбчето ще трябва да види какво ще чете тази вечер — обясни Баста. — За да не заеква като Дариус и да не развали работата. — Той нетърпеливо махна на Меги: — Хайде, идвай.

Меги направи стъпка към него, но после спря:

— Преди това искам да знам какво се случи тази нощ. Чух изстрели.

— О, това ли? — Баста се усмихна. Зъбите му бяха почти толкова бели, колкото и ризата. — Май баща ти е имал намерение да те посети, но Кокерел не го пуснал.

Меги продължаваше да стои като закована. Баста я улови за ръката и я повлече след себе си. Когато Фенолио се опита да ги последва, Баста му затръшна вратата под носа. Писателят извика нещо след нея, но Меги не разбра. Ушите й шумяха така, сякаш чуваше собствената си кръв да тече като планинска река по вените й.

— Успял е да избяга, ако това те утешава — рече Баста, докато я побутваше към стълбите. — Макар че, като размисля, това нищо не означава. И котките го правят, когато Кокерел стреля по тях, но после всичките ги намираме пукнали зад някой ъгъл.

Меги го изрита с всичка сила. После се втурна надолу по стъпалата, прескачайки по две-три, но Баста бързо я настигна. С изкривено от болка лице той я хвана за косата и я притисна до стената.

— Само опитай това още веднъж, съкровище! Бъди доволна, че си определена за главна атракция на нашето празненство тази вечер, иначе начаса щях да ти извия тънкия врат! — изсъска той.

Меги не опита втори път. Дори и да искаше, нямаше втора възможност. Баста просто не пусна косата й. Влачеше я след себе си като непослушно куче. От болка очите на Меги се насълзиха, но тя извърна лицето си, за да не я вижда Баста.

Слязоха в избата. Меги никога не бе стъпвала в тази част от дома на Каприкорн. Таванът бе нисък, по-нисък, отколкото в клетката, където отначало я бяха затворили с Мо и Елинор. Стените бяха белосани като в горната част на къщата, а и тук имаше многобройни врати. Изглежда, повечето не са били отваряни много отдавна. На някои висяха тежки катинари. Меги си спомни за касите, за които им бе разказал Прашнопръстия, и за златото, което Мо бе накарал да се изсипе в църквата. Не са го улучили, помисли си тя. Със сигурност не са. Онзи с куция крак изобщо не умее да се прицелва.

Най-сетне спряха пред една врата. Дървото й се различаваше от онова на другите врати, шарките му бяха красиви като козината на тигър. В светлината на голите крушки повърхността й хвърляше червени отблясъци.

— Повярвай ми — промълви Баста в ухото на Меги, преди да почука на вратата, — ако си позволиш подобни волности и пред Мортола, тя ще те напъха в една от онези мрежи в църквата и ще те държи там, докато започнеш да гризеш въжетата от глад. В сравнение с нейното сърце моето е меко като плюшена играчка, която дават на малките момиченца, когато не могат да заспят. — Ментовият му дъх лъхна лицето на Меги. Тя си помисли, че никога повече няма сложи в уста нещо с аромат на мента.

Стаята на Свраката беше толкова просторна, че можеше да се използва за танцови забави. Стените бяха червени като стените на църквата, но от тях не се виждаше много. Бяха покрити със снимки в златни рамки, снимки на къщи и хора. Тълпяха се по стените като човешко множество на пазарен площад. В средата, обрамчен в злато като останалите, ала далеч по-голям, висеше образът на Каприкорн. Който и да го беше нарисувал, владееше четката точно толкова, колкото и авторът на статуята в църквата. Лицето на Каприкорн от картината бе по-кръгло и по-меко, отколкото в действителност, а необичайно женствената му уста бе лепната като екзотичен плод под прекалено късия и широк нос. Само очите му бяха предадени достоверно. Безизразни като в истинския живот, те гледаха към Меги, сякаш принадлежаха на човек, който се кани да разпори жаба, за да види какво има във вътрешностите й. Най-ужасяващото в едно лице е липсата на милост. Меги беше научила този урок в селото на Каприкорн.

Свраката седеше необичайно изправена в голямо кресло от зелено кадифе със странични облегалки за ръцете, поставено точно под портрета на нейния син. Изглеждаше така, сякаш не беше свикнала да седи — като жена, която винаги е имала работа, но може би понякога тялото й я принуждаваше да се отпусне в безформеното кресло, което изглеждаше огромно за нея. — Меги забеляза, че краката на старата жена бяха безформени и отекли. Забелязала погледа й, старицата дръпна полата си надолу.

— Съобщи ли й защо я викаме? — Свраката се изправи с мъка. Подпря се с една ръка на масичката и стисна устни. Баста видимо се наслаждаваше на слабостта й, около устните му играеше усмивка, докато Свраката не я изличи с един-единствен леден поглед. Тя нетърпеливо махна на Меги да се приближи. След като момичето се поколеба, Баста го блъсна в гърба.

— Ела, искам да ти покажа нещо. — С бавни, но уверени стъпки Свраката отиде до скрина, който изглеждаше твърде тежък за изящно извитите си крачета. Между две бледожълти лампи беше поставено дървено сандъче. Капакът му бе украсен с шарка от миниатюрни дупчици.

Свраката вдигна капака и Меги се дръпна като опарена. В сандъчето лежаха навити на кравай две змийчета, тънки като гущерчета и не по-дълги от ръката на Меги.

— Винаги поддържам стаята си топла, за да не станат прекалено поспаливи — обясни Свраката, дръпна най-горното чекмедже на скрина и извади ръкавица. Беше от груба черна кожа, толкова твърда, че тя с мъка напъха в нея тясната си ръка. — Твоят приятел Прашнопръстия изигра много лоша шега на Реза, като я накара да търси книгата — продължи тя, бръкна в сандъчето и със сигурна хватка улови една от змиите зад главата. — Хайде, давай — обърна се тя грубо към Баста и му подаде виещата се змия. Меги видя как цялото същество на Баста се възпротиви, но той приближи и взе влечугото. Протегна ръка, за да държи люспестото му тяло възможно по-далеч.

— Виждаш, че Баста не обича змиите ми — установи с усмивка Свраката. — Никога не ги е обичал, което не означава нищо. Доколкото знам, Баста не обича нищо друго освен ножа си. При това вярва, че змиите носят нещастие, което е пълна глупост. — Мортола подаде на Баста втората змия. Пепелянката отвори уста и Меги видя отровните зъби. За миг почти й дожаля за Баста.

— Е, какво ще кажеш? Нали скривалището ми е добро? — попита Свраката и за трети път бръкна в сандъчето. Този път извади книга. Меги щеше да познае коя е книгата и без да види пъстрата корица.

— В това сандъче често крия скъпоценности — продължи Свраката. — Никой не знае за неговото съдържание освен Баста и Каприкорн. Бедната Реза претършува много стаи за книгата, тя е смело същество, но не се сети за моето сандъче. При това тя обича змиите, не познавам друг човек, който да не го е страх от тях, въпреки че са я хапали. Нали, Баста? — Свраката свали ръкавицата и го погледна подигравателно. — Баста обича да стряска със змии жените, които го отблъскват. Но при Реза не постигна успех. Как свърши историята, Баста? Тя я остави пред вратата ти, нали?

Баста мълчеше. Змиите все още се виеха в ръцете му. Една от тях бе обвила ръката му с опашка.

— Върни ги обратно! — заповяда Свраката. — Но внимателно. — После се върна в креслото си с книгата. — Седни! — изкомандва Меги и посочи малкото столче до креслото.

Меги се подчини. И се огледа незабелязано. Стаята на Мортола приличаше на натъпкано догоре ковчеже за скъпоценности. Всичко беше в изобилие: прекалено много златни свещници, прекалено много лампи, прекалено много килими, картини, вази, порцеланови цветя, позлатени камбанки.

Свраката й хвърли подигравателен поглед. В невзрачната си черна рокля приличаше на кукувица, настанила се в чуждо гнездо.

— Прекрасна стая за обикновена слугиня, нали? — установи доволно тя. — Каприкорн ме цени.

— Оставил те е да живееш в избата — възрази Меги. — Макар да си му майка.

Ах, защо не е възможно да върнеш думите — да ги преглътнеш обратно, след като са излетели през устата ти? Свраката я погледна с такава омраза, че Меги буквално усети кокалестите й пръсти, сключени около гърлото си. Но Мортола остана неподвижна и я погледна със застиналите си птичи очи.

— Кой ти разказа подобно нещо? Да не би старият вещер?

Меги стисна устни и погледна към Баста. Най-вероятно не беше чул нищо, защото тъкмо оставяше в сандъчето втората змия. Дали знаеше за малката тайна на Каприкорн? Преди да завърши разсъжденията си, Мортола постави в скута й книгата.

— Само думица за това пред когото и да било — изсъска тя в ухото на Меги, — и следващото ти ястие ще бъде приготвено лично от мен. Малко настойка от бучиниш и самакитка, няколко парченца мухоморка… Как би ти се усладил този коктейл? Повярвай ми, подобна храна не би ти понесла. А сега започвай да четеш.

Меги впи очи в книгата. В църквата, когато Каприкорн я беше вдигнал високо, тя не бе успяла да разгледа илюстрацията върху обложката. Сега имаше възможност да я види отблизо. За фон бе изобразен пейзаж, който приличаше на леко видоизменена снимка на възвишенията около селото. А на преден план се виждаше черно сърце, заобиколено от алени пламъци.

— Хайде, разгърни я! — подкани я Свраката.

Меги се подчини и отвори на главата, започваща с буквата Н, върху която се катереше рогатото зверче. Колко време бе изминало, откакто бе стояла в библиотеката на Елинор, взряна в същата тази страница? Цяла вечност, цял живот?

— Това не е правилната страница, разгърни по-нататък! — нареди Свраката. — До страницата с прегънатото ъгълче.

Меги безмълвно се подчини. На въпросната страница нямаше илюстрация, нито на срещуположната. Без да мисли, тя изглади с пръст подгънатото крайче. Мо мразеше да се прегъват страници.

— Какво правиш? Искаш да ми попречиш да намеря отново мястото ли? — присмя й се Свраката. — Започни с втория абзац, но да не си посмяла да четеш на глас. Нямам никакво желание да стана домакиня на Сянката.

— А докъде? Докъде да чета тази вечер?

— Откъде да знам? — Свраката се наведе и разтърка левия си крак. — Колко време ти отнема обикновено да изчетеш от книгите твоите феи и оловни войници?

Меги сведе глава. Бедната Камбанка.

— Не може да се каже — промълви тя. — Различно е. Понякога става бързо, а понякога се случва едва след много страници или изобщо не се получава.

— Е, тогава прегледай цялата глава, би трябвало да е достатъчно! А за това „изобщо“ аз пък изобщо не искам да чувам! — Свраката разтърка другия си крак. И двата бяха бинтовани, превръзките прозираха през тъмните чорапи. — Какво ме гледаш? — сопна се тя на Меги. — Можеш ли да ми изчетеш лек за това? Знаеш ли история, в която се говори за лекарство срещу старост и смърт, малка вещице?

— Не — прошепна Меги.

— Е, тогава престани да се блещиш като тъпачка, ами гледай в книгата. Виж внимателно всяка дума. Тази вечер не искам никакво заекване, нито една сгрешена сричка, разбра ли? Този път Каприкорн трябва да получи точно каквото иска. Ще се погрижа за това.

Меги плъзна очи по буквите. Не разбра нито дума от това, което четеше, защото мислеше само за Мо и за среднощните изстрели. Но тя се преструваше, че продължава да чете и не изпускаше от очи Мортола. Накрая вдигна глава и захлопна книгата:

— Готово.

— Толкова бързо? — Свраката я изгледа недоверчиво.

Меги не отвърна. Опря се с отегчено изражение на креслото.

— Няма да чета довечера — заяви тя. — Тази нощ сте застреляли баща ми. Баста ми каза. Няма да прочета нито дума.

Свраката се извърна към Баста.

— Какво означава това? — ядоса се тя. — Смяташ ли, че малката ще чете по-добре, ако й разбиеш глупавото сърчице? Кажи й; че го изпуснахме, хайде, кажи й.

Баста сведе поглед като пакостник, когото майка му е хванала на местопрестъплението.

— Ама нали й го казах — изръмжа той. — Кокерел е лош стрелец. Баща й се е отървал без нито една драскотина.

Меги затвори облекчено очи. Стана й топло, почувства се прекрасно. Всичко беше наред, а ако не беше, щеше да се оправи.

Щастието я одързости.

— И още нещо! — добави тя. Какъв смисъл имаше да се страхува? Та те имаха нужда от нея! Само тя можеше да им доведе Сянката, никой друг — освен Мо, а него все още не бяха го заловили. И никога нямаше да го заловят, никога.

— Какво още? — Свраката поглади косата си, строго опъната на кок. Как ли беше изглеждала в миналото, когато е била на годините на Меги? И тогава ли устните й са били толкова тънки?

— Ще чета само ако ми позволите да видя още веднъж Прашнопръстия. Преди да… — тя не завърши изречението.

— Защо?

Защото искам да му кажа, че ще опитаме да го спасим, помисли си Меги, и защото вярвам, че майка ми е с него. Но, разбира се, не каза нищо подобно.

— Искам да го помоля да ми прости — заекна тя. — В края на краищата той ни помогна да избягаме.

— А ако ти откажа? — Свраката я изгледа като котка, която си играе с младо неопитно мишле.

Но Меги беше очаквала този въпрос.

— В такъв случай ще си прехапя езика. И то толкова силно, че да се подуе и да не мога да чета тази вечер!

Свраката се облегна в креслото си и се засмя.

— Чу ли това, Баста? Малката не е глупава.

Баста мрачно кимна.

А Мортола благосклонно погледна Меги.

— Ще ти кажа нещо: ще изпълня малкото ти глупаво желание. Но що се отнася до твоето четене тази нощ, искам да разгледаш колекцията ми от снимки.

Меги се озърна.

— Добре ги разгледай! Виждаш ли колко лица? Всеки от тези хора имаше неблагоразумието да превърне Каприкорн в свой враг и никой повече не чу нищо за тях. Къщите, които виждаш на снимките, също ги няма вече, нито една не остана, огънят ги погълна всичките. Спомни си за снимките, когато четеш довечера, малка вещице! Ако започнеш да заекваш или ти дойдат други глупави идеи, например просто да замълчиш, лицето ти скоро ще цъфне в красива златна рамка. Но ако свършиш работата си задоволително, ще те пуснем да си вървиш при баща ти. И защо не? Чети като ангел тази нощ, и ще го видиш отново! Разказаха ми, че неговият глас превръщал всяка дума в кадифе и коприна, в плът и кръв. Така искам да четеш и ти, а не пресекливо и пискливо като онзи некадърник Дариус. Ясно ли е?

Меги я погледна.

— Ясно е — потвърди тя тихо, макар да знаеше, че Свраката лъже.

Никога нямаше да я пуснат при Мо. Щеше да се наложи той да я вземе.