Корнелия Функе
Мастилено сърце (33)

Прислужницата на Каприкорн

Не бях виждал никога нито баща си и майка си, нито техните портрети и първите ми представи за тях бяха свързани неоснователно с надгробните им плочи. От формата на буквите на бащината ми надгробна плоча получих странната представа, че той е бил широкоплещест, едър мургав мъж с черна къдрава коса. А от вида на надписа „и Джорджиана, съпруга на гореспоменатия“ извадих детинското заключение, че майка ми е била болнава и с лунички.

Чарлз Дикенс, „Големите надежди“

Прашнопръстия се отправи към селото в най-дълбокия мрак. Небето все още беше облачно, не се виждаше нито една звезда. Само луната от време на време се появяваше между облаците, охтичаво тънка, като лимонено резенче в море от мастило.

Прашнопръстия беше благодарен за мрака, но момчето ужасено отскачаше назад от всяка клонка, която докосваше лицето му.

— Проклятие, трябваше да те оставя при Гуин! — скара му се Прашнопръстия. — Ще ни чуят отдалеч, толкова силно тракат зъбите ти. Гледай напред! Там са нещата, от които трябва да се страхуваш. Не духове, а пушки.

Пред тях, само на няколко стъпки, се простираше селото на Каприкорн. Прожекторите изливаха ярка като ден светлина върху сивите къщи.

— Нека продължават да твърдят, че електричеството било благословия! — прошепна Прашнопръстия, докато се промъкваха покрай паркинга. Между колите отегчено обикаляше пазач. Той с прозявка се облегна на автомобила, с който следобед Кокерел беше докарал козите, и нахлузи на ушите си слушалки.

— Много добре! Цяла армия може да приближи, без да я чуят! — зарадва се Прашнопръстия. — Ако беше тук, Баста щеше да затвори този тип за три дни в обора без залък хляб.

— Какво ще кажеш да минем по покривите? — в гласа на Фарид нямаше и следа от страх. Пазачът с пушката не го безпокоеше и наполовина колкото въображаемите духове. Прашнопръстия само поклати глава пред толкова безгранично невежество. Но покривите бяха добра идея. По стената на една от къщите, които ограждаха паркинга, се виеше лозница. Не бяха я подрязвали от години. Щом пазачът се отправи към противоположния край на площадката, подскачайки в такт с музиката, която пълнеше ушите му през слушалките, Прашнопръстия се покатери по нея. Момчето умееше да се катери по-добре от него. И гордо му протегна ръка за помощ. Продължиха да се промъкват като бездомни котараци покрай комини, антени и прожекторите на Каприкорн, които насочваха светлината си надолу и оставяха покривите в мрак. На едно място под ботуша на Прашнопръстия се отчупи парче керемида и се изтъркаля по стрехата, но той успя да го хване, преди да полети и да се разбие на улицата.

Когато стигнаха площада, на който се издигаха църквата и къщата на Каприкорн, те се спуснаха по една водосточна тръба. Прашнопръстия се сниши за няколко мига зад купчина празни щайги и се огледа. Площадът и тясната уличка встрани от него бяха потопени в ярка светлина. Край кладенеца пред църквата седеше черен котарак. При вида му сърцето на Баста сигурно щеше да спре, но Прашнопръстия се разтревожи повече от пазачите около къщата на Каприкорн. Пред входа обикаляха двама. Единият, як и недодялан грозник, преди четири години беше спипал Прашнопръстия далеч на север тъкмо когато се канеше да даде последното си представление. И с помощта на двамина други главорези го бе довлякъл в селото. А тук Каприкорн бе приложил специалните си методи на разпит, за да узнае къде се намират Вълшебноезичния и неговата книга.

Двамата пазачи се караха. Бяха толкова погълнати от спора, че Прашнопръстия събра смелост и с няколко бързи стъпки изчезна в уличката, която обикаляше дома на Каприкорн. Фарид го последва безшумно като оживяла сянка. Къщата на Каприкорн представляваше голяма квадратна постройка, в която някога навярно се бе помещавало кметство, манастир или училище. Всички прозорци бяха тъмни, а на уличката не се виждаше друг пазач. Но Прашнопръстия беше нащрек. Знаеше, че пазачите обичат да се крият във входовете, че, облечени в черните си дрехи, бяха невидими като гарвани в нощта. Наистина, Прашнопръстия знаеше почти всичко за селото на Каприкорн. Често кръстосваше уличките му, след като Каприкорн заповяда да го доведат и го изпрати по следите на Вълшебноезичния и неговата книга. Всеки път, когато носталгията го подлудяваше, той се завръщаше тук, при старите си врагове, за да не се чувства изоставен в чуждия свят. Дори страхът от ножа на Баста не беше способен да го отпъди.

Прашнопръстия вдигна плосък камък, махна на Фарид да дойде и го запрати към уличката.

Нищо не помръдна. Слава Богу, пазачът се отправи да завърши обиколката си и фокусникът безшумно се плъзна към високата стена, зад която се простираше градината на Каприкорн със зеленчуковите лехи, плодните дръвчета и билките, които зидът пазеше от студения вятър, повяващ понякога откъм планините. Прашнопръстия често забавляваше слугините, които прекопаваха лехите. В градината нямаше прожектори (кому беше нужно да краде зарзават?), а от двора към къщата водеше една-единствена врата, подсигурена с решетка, която нощем заключваха. Освен това непосредствено зад стената бяха разположени кучкарниците, които, слава Богу, се оказаха празни. Забеляза това, докато се прехвърляше през зида. Четириногите пазачи не се бяха завърнали след приключението сред хълмовете. Оказали се бяха по-умни, отколкото ги мислеше Прашнопръстия, а Баста очевидно още не им бе набавил заместници. Колко глупаво от негова страна.

Прашнопръстия отново помаха на момчето да го последва и изтича покрай грижливо поддържаните лехи, докато не се изправи пред решетката на задната вратичка. Фарид го погледна въпросително, когато видя железните пречки, но фокусникът само докосна с пръст устните си и вдигна поглед към прозореца на втория етаж. Капаците, които в мрака изглеждаха черни, бяха отворени. Прашнопръстия издаде мяукане, което прозвуча толкова автентично, че му отговориха няколко котарака, но зад прозореца нищо не помръдна. Той изруга полугласно и за миг се заслуша в нощта. После наподоби резкия крясък на граблива птица. Фарид се сви от ужас и се прилепи до стената. Този път доловиха движение зад прозореца. После от него се надвеси жена. Когато Прашнопръстия й махна, тя отвърна на поздрава му и се скри.

— Не ме гледай така! — промълви фокусникът, забелязал загрижения поглед на Фарид. — Можем да й се доверим. Много от жените не си падат особено по Каприкорн и главорезите му, някои от тях не стоят тук доброволно. Но всички ги е страх от него — страх ги е, че ще си изгубят работата, страх ги е, че ще запали покрива над главите на семействата им, ако проговорят за него и за това, което става тук, страх ги е, че ще изпрати при близките им Баста с неговия нож… Реза няма подобни притеснения, тя няма семейство.

Вече няма, добави мислено Прашнопръстия.

Вратата зад железните пръчки се открехна и Реза, жената от прозореца, пристъпи към тях с тревожно лице. Беше бледа, с тъмноруса коса.

— Как си? — Прашнопръстия се приближи до решетката и промуши ръка през пръчките. Реза стисна пръстите му с усмивка и посочи с глава към момчето.

— Това е Фарид — тихо поясни Прашнопръстия. — Може да се каже, че го прибрах безпризорен. Но той заслужава доверие. Пада си по Каприкорн точно толкова, колкото и ние.

Реза кимна, погледна го с упрек и поклати глава.

— Да, знам, не е най-умното нещо, че отново съм тук. Чу ли за станалото? — Прашнопръстия не успя да скрие нотката гордост в гласа си. — Онези си мислеха, че ще им позволя да се гаврят с мен, но не е така. Останала е още една книга и аз ще я взема! Не ме гледай така. Знаеш ли къде я държи Каприкорн?

Реза поклати глава. Зад тях нещо прошумоля и Прашнопръстия рязко се извърна, но се оказа само мишле, което прекоси тичешком смълчания двор. Реза извади молив и късче хартия от джоба на своя халат. Пишеше бавно и подредено, знаеше, че за Прашнопръстия беше по-лесно да чете главни букви. Нали тя го беше научила на четмо и писмо, за да могат да разговарят.

Както винаги, мина известно време, преди фокусникът да улови смисъла на буквите. Той всеки път изпитваше гордост, когато паякообразните знаци най-сетне се слееха в думи и му разкриеха своята тайна.

— Ще огледам наоколо — прочете той тихо. — Добре. Но бъди внимателна. Не искам да изложиш на опасност красивата си главица. — Прашнопръстия отново се надвеси над бележката. — Значи сега Свраката държи ключовете на Баста?

После й върна бележката. Фарид наблюдаваше пишещата ръка на Реза толкова вдъхновено, сякаш гледаше как се правят магии.

— Май си намери нов кандидат за ученик — прошепна фокусникът през решетката. — Не виждаш ли как те е зяпнал?

Реза вдигна глава и се усмихна на Фарид. Той срамежливо сведе поглед. Реза описа с показалеца кръг около лицето си.

— Смяташ, че е хубаво момче? — Прашнопръстия насмешливо сви устни, докато Фарид се чудеше накъде да погледне от срам. — А какво мислиш за мен? Красив съм като луната ли? Хм, как да разбирам този комплимент?

Реза притисна ръка към устните си. Лесно беше да я разсмееш, а смехът й беше звънлив като на малко момиченце. Гласът й звучеше само когато се смееше.

Изстрели пронизаха нощта. Реза обви решетката с ръце, а Фарид уплашено се свлече до стената. Прашнопръстия го изправи.

— Няма нищо! — прошепна той. — Пазачите пак стрелят по котараците. Винаги правят така, когато скучаят.

Момчето невярващо го погледна, а Реза продължи да пише.

— Отне му ги. За наказание — прочете Прашнопръстия. — Е, убеден съм, че това няма да се хареса на Баста. Толкова се перчеше с тези ключове, сякаш Каприкорн му бе поверил очите си да ги пази.

Реза се престори, че вади от колана си нож, и придружи жеста си с толкова мрачна физиономия, че Прашнопръстия се изсмя високо. После бързо се огледа, но сред високите стени цареше тишина.

— О, да, мога да си представя колко бесен е Баста — промълви той. — Какво ли не прави, за да се хареса на Каприкорн, колко ли гърла и лица е нарязал, и да му се случи такова нещо.

Реза отново посегна към бележката. И отново измина мъчително дълго време, преди фокусникът да успее да разчете едрите й ясни букви.

— Значи си чула за Вълшебноезичния. Искаш да знаеш кой е той? Е, все още щеше да гние в дупките на Каприкорн, ако не бях аз. Какво още ли? Питай Фарид. Откъсна това момче от собствената му история като зряла ябълка от дърво. За щастие не доведе някой от онези месоядни духове, за които момчето постоянно бълнува. Да, той е много добър четец, несравнимо по-добър от Дариус. Нали виждаш: Фарид не куца, лицето му сигурно винаги е изглеждало така, а и гласа не си е изгубил — макар в момента да не му личи.

Фарид му хвърли сърдит поглед.

— Как изглежда Вълшебноезичния? Мога да те уверя, че Баста още не му е разкрасил физиономията.

Над главите им проскърца капак на прозорец. Прашнопръстия се притисна до решетката. Това е само вятърът, помисли си той, само вятърът е. Фарид го гледаше с разширени от ужас очи. Вероятно мислеше, че е дух, но съществото, което се надвеси от прозореца над тях, беше от плът и кръв: Мортола, или Свраката, както тайничко я наричаха. Всички прислужници й бяха подчинени, нищо не оставаше скрито от очите и ушите на Свраката, дори тайните, които слугините нощем си разменяха шепнешком в спалните си. Касите със съкровищата на Каприкорн бяха настанени по-грижовно от слугините му. Всички те спяха в къщата, разпределени по четири, в душни стаички, освен жените, които се бяха чифтосали с някои от хората му и обитаваха изоставените къщи.

Свраката се облегна на перваза и вдъхна хладния нощен въздух. Носът й стърча навън цяла вечност, на Прашнопръстия му се прииска да извие тънкия й врат, но най-сетне, изглежда, се насити на хладината и затвори прозореца си.

— Трябва да тръгвам, ала утре вечер ще се върна. Може би дотогава ще научиш нещо за книгата! — Прашнопръстия още веднъж стисна ръката на Реза. Пръстите й бяха грапави от прането и чистенето. — Знам, че се повтарям, но все пак: бъди предпазлива и се дръж далеч от Баста.

Реза сви рамене. Как иначе да реагира на подобен излишен съвет? Почти всички жени в селото избягваха Баста, което не можеше да се каже за него.

Прашнопръстия изчака пред зарешетената врата, докато Реза отново се върна в стаята си. Тя му даде знак със свещ през прозореца.

Пазачът на паркинга все още слушаше музика. Танцуваше унесено сред колите, гушнал пушката си, сякаш беше прегърнал момиче. Докато погледне към тях, Прашнопръстия и Фарид вече бяха потънали в нощта.

По обратния път към скривалището си не срещнаха никого, само лисица пресече пътя им и избяга с гладен поглед. Гуин клечеше сред зидовете на полуразрушената къщурка и ядеше някаква птица. Перата й ярко проблясваха в мрака.

— Тя винаги ли е била няма? — попита момчето, докато Прашнопръстия се готвеше да се изтегне и да заспи под дърветата.

— Откакто я познавам — отговори фокусникът и му обърна гръб. Фарид легна до него. Правеше така още от самото начало и колкото и Прашнопръстия да се отместваше, когато се събудеше, намираше Фарид плътно притиснат до себе си.

— Снимката в раницата ти — продължи момчето — е нейна.

— Е, и?

Фарид замълча.

— Ако си й хвърлил око — подигравателно рече Прашнопръстия, — забрави. Тя е от любимките на Каприкорн. Позволено й е дори да му носи закуската и да му помага в обличането.

— Откога е при него?

— Пет години — отговори Прашнопръстия. — И през цялото време Каприкорн не й позволи нито веднъж да напусне селото. Рядко я пуска дори да пристъпи прага на къщата. Два пъти се опита да бяга, но не стигна далеч. Първия път я ухапа змия. Никога не ми е разказвала какво наказание й е наложил Каприкорн втория път, но знам, че повече не опита да се махне оттук.

Зад тях нещо прошумоля и Фарид скочи, но се оказа само Гуин. Невестулката се облиза и се настани върху корема на момчето. Фарид със смях извади едно перо, заплело се в козината на животинчето. Гуин шумно подуши брадичката и носа му, сякаш беше тъгувал за момчето, после отново изчезна в нощта.

— Наистина е симпатяга! — прошепна Фарид.

— Не е — възрази Прашнопръстия и се зави до брадичката. — Най-вероятно те харесва, защото миришеш като момиче.

Фарид не отговори и двамата потънаха в мълчание.

— Приличат си — обади се накрая момчето тъкмо когато Прашнопръстия задрямваше. — Приличат си с дъщерята на Вълшебноезичния. Реза има същата уста и същите очи и се смее по същия начин.

— Глупости! — ядоса се Прашнопръстия. — Не съществува ни най-малка прилика. И двете имат сини очи, това е всичко. Синеоките жени не са рядкост. А сега заспивай най-сетне.

Момчето го послуша. Загърна се в пуловера, който му беше дал Прашнопръстия, и му обърна гръб. Скоро дишането му стана равномерно като на пеленаче. Ала Прашнопръстия будува цяла нощ и малко оставаше да пробие дупки в тъмнината с безутешния си поглед.