Корнелия Функе
Мастилено сърце (58)

Мъка по дома

И все пак Бастиан знаеше, че не може да си тръгне без книгата. Едва сега разбра, че беше дошъл дотук само заради нея, че тя го беше повикала по вълшебен начин, защото искаше да се върне при него, защото отколе бе принадлежала само на него!

Михаел Енде, „Приказка без край“

Прашнопръстия видя всичко. Беше се качил на един покрив, на безопасно разстояние от празненството на Каприкорн и от Сянката, но достатъчно близо, за да следи всичко през бинокъла, който беше намерил в дома на Баста. Първият му порив бе да остане в скривалището си. Прекалено често бе виждал Сянката да убива. Но някакво странно чувство, неразумно като амулетите на Баста, го беше привлякло към мястото на екзекуцията. Имаше усещането, че може да опази книгата дори само с присъствието си. Когато се измъкна на уличката, изпита друго желание, което си призна с неудоволствие: искаше да види смъртта на Баста през същия бинокъл, през който главорезът толкова често бе наблюдавал своите бъдещи жертви.

Затова клекна върху керемидите на един продънен покрив, притиснал гръб в студения комин с почернено със сажди лице (защото лицето е предателско светло петно в нощта), и забеляза как от мястото, където се издигаше къщата на Каприкорн, към небето полетя дим. Видя как Плосконосия се отправи натам, последван от неколцина мъже, със задачата да потушат огъня. Видя как Сянката израсна от земята, как изчезна старецът, чието лице изразяваше безкрайно недоумение, и как Каприкорн стана жертва на смъртта, която сам бе призовал. За съжаление Баста не умря, колко неприятно. Прашнопръстия го видя да бяга. Видя и как Свраката го последва.

Видя всичко. Прашнопръстия беше зрител.

Често беше оставал зрител, а това тук не беше неговата история. Какво го засягаха Вълшебноезичния и дъщеря му, момчето, побърканата по книгите леля и жената, която отново принадлежеше на друг! Тя можеше да избяга заедно с него, но бе предпочела да остане в гробницата, при дъщеря си, затова той я прокуди от сърцето си, както постъпваше винаги, когато някой прекалено дълго заседнеше там. Беше доволен, че Сянката не я умъртви, но тя вече не го засягаше. Отсега нататък Реза щеше да разказва на Вълшебноезичния всичките си прекрасни истории, които прогонваха самотата, мъката по дома и страха. Какво го засягаха?

Ами феите и коболдите, които изведнъж изпълниха игрището на Каприкорн? Те не бяха намясто в този свят, както и той, ала и те не можеха да го накарат да забрави, че е тук само поради една-единствена причина. Интересуваше го само книгата, а когато видя как Вълшебноезичния я пъхна под сакото си, реши да си я върне. Поне книгата щеше да му принадлежи, трябваше да му принадлежи. Щеше да гали страниците й, а като затвореше очи, щеше да си представя, че е у дома.

Там вече беше и старецът със сбръчканото лице. Да, ето какво ти донесе страхът, Прашнопръсти, помисли си той с горчивина. Ти беше и си оставаш страхливец. Защо не застана ти редом с Каприкорн? Защо ти нямаше доблестта да се изправиш до него? Тогава може би щеше да изчезнеш вместо стареца.

Феята с пеперудените крила и млечнобялото лице го беше последвала. Оказа се, че е суетно мъниче. Всеки път, когато зърваше отражението си в някой прозорец, тя оставаше да му се полюбува с усмивка, въртеше се и кръжеше във въздуха, оправяше косата си и се оглеждаше така, сякаш всеки път отново е обладана от очарованието на собствената си хубост. Феите, които Прашнопръстия познаваше, не бяха особено суетни, напротив, понякога изпитваха особено удоволствие да мацат мъничките си личица с тиня или цветен прашец и кикотейки се, да го карат да ги разпознава.

Може би трябва все пак да заловя някоя, помисли си Прашнопръстия. Тя ще ме направи невидим. Не би било лошо да си осигуря и коболд — ще мога да давам представления с него. Хората ще си мислят, че е дете в рунтав костюм. Никой не умее да стои толкова дълго на глава, колкото коболдът, никой не умее да прави толкова смешни гримаси, ами веселите им буйни танци… да, защо не?

Луната бе преполовила пътя си по небето, а Прашнопръстия продължаваше да клечи върху покрива. Тогава феята с пеперудените крила стана нетърпелива. Запърха около него с пронизително гневно звънтене. Какво искаше? Да я отведе обратно там, откъдето идваше, на мястото, където феите имаха пеперудени крила и другите същества разбираха езика им?

— Не си избрала правилния събеседник — обясни й той тихо. — Виждаш ли момичето и мъжа там долу, седнали до жената с пепеляворусата коса? Те са хората, които ти трябват, но веднага ти казвам — умеят да те доведат в своя свят, но не са особено вещи, когато става въпрос да те върнат обратно. Въпреки това опитай! Може да имаш повече късмет от мен.

Феята се обърна, погледна надолу, метна му последен обиден поглед и отлетя. Прашнопръстия видя как светлинната й се смеси със светлинните на другите феи, които пърхаха и се гонеха около дърветата. Тези същества тъй лесно забравяха. В главиците им никоя тревога не изтрайваше повече от ден, а кой знае — може би топлият нощен въздух отдавна ги беше накарал да забравят, че не се намираха в собствената си история.

Когато долу всички заспаха, зората вече се събуждаше. Само момчето остана на пост. Беше подозрително момче, винаги нащрек, винаги бдително, когато играеше с огъня. Прашнопръстия се усмихна и си спомни усърдното му лице и как огънят беше опарил устните му, когато тайно беше измъкнало факлите от раницата му. Момчето нямаше да създава проблеми. Не. Определено нямаше.

Прашнопръстия и Реза спяха под едно дърво, а Меги се беше сгушила между двамата, пазена като малко птиче в топлото гнездо. Само на крачка от тях спеше и Елинор. Усмихваше се насън. Прашнопръстия никога не беше я виждал толкова щастлива. Една фея се бе свила на гърдите й, а Елинор я бе затулила с ръка. Лицето на феята не беше по-голямо от възглавничката на палец, а светлинната й прозираше през пръстите на Елинор, сякаш в шепата си държеше звезда.

Фарид се изправи, щом видя как Прашнопръстия приближава. Държеше в ръката си пушка, която със сигурност бе принадлежала на някой от хората на Каприкорн.

— Ти… значи не си мъртъв? — прошепна той недоверчиво. Все още не носеше обувки. Нищо чудно, постоянно се бе спъвал във връзките, които така и не се научи да връзва.

— Не, не съм мъртъв. — Прашнопръстия се изправи над Вълшебноезичния и погледна надолу към него и Реза. — Къде е Гуин? Надявам се, добре си го пазил?

— Избяга, когато стреляха по нас, но после се върна. — Гласът на момчето издаваше гордост.

— Така ли? — Прашнопръстия клекна до Вълшебноезичния. — Да, той винаги е знаел кога да бяга, точно като господаря му.

— Миналата нощ го оставихме в лагера ни до изгорялата къща, защото знаехме, че ще стане опасно — продължи момчето. — Но щях да го взема, щом свърши постът ми.

— Е, аз ще свърша тази работа. Не се тревожи, сигурно е добре. Невестулките знаят как да се грижат за себе си. — Прашнопръстия пъхна ръка под сакото на Мо.

— Какво правиш? — разтревожи се момчето.

— Само взимам това, което ми принадлежи — отговори фокусникът.

Вълшебноезичния не помръдна, когато му отнеха книгата. Спеше дълбоко и здраво. Какво можеше да наруши съня му? Имаше всичко, което сърцето му искаше.

— Но тя не е твоя!

— Точно обратното. — Прашнопръстия се изправи. Вдигна поглед към короната на дървото. Там горе спяха три феи. Винаги се бе питал как е възможно да се задържат по клоните, без да падат. Той внимателно взе две от тънкото клонче, духна в лицата им, когато отвориха очи и се прозинаха, и ги напъха в джоба си.

— Като ги духнеш, ги приспиваш — обясни той на момчето. — Давам ти малък съвет, ако ти се наложи някой път да си имаш работа с тях. Но мисля, че номерът действа само при сините.

Обаче не посмя да събуди коболдите. Тези същества бяха доста дебелоглави и да убеди някое от тях да го последва, би отнело време, а може би Вълшебноезичния щеше да се събуди.

— Вземи ме със себе си! — препречи пътя му момчето. — Ето, раницата ти е у мен. — Фарид я вдигна, сякаш да откупи с нея благоволението на Прашнопръстия.

— Не. — Фокусникът взе раницата, нарами я и му обърна гръб.

— Да! — Момчето го последва. — Трябва да ме вземеш. Какво ще каже Вълшебноезичния, като забележи, че книгата я няма?

— Кажи му, че си заспал.

— Моля те!

Прашнопръстия спря.

— Ами тя? — посочи той Меги. — Нали ти харесва? Защо не останеш при нея?

Момчето почервеня. Дълго гледа момичето, сякаш искаше да запомни добре лицето й. После отново се обърна към Прашнопръстия.

— Мястото ми не е сред тях.

— Нито при мен. — Прашнопръстия отново се отдалечи. Но Фарид го последва. Паркингът остана далеч зад тях, а момчето не се отказваше. Опитваше се да върви тихо, за да не привлича вниманието, а когато фокусникът се обръщаше, замръзваше като крадец, спипан на местопрестъплението.

— Какво искаш? И без това няма да остана дълго в този свят! — сопна му се Прашнопръстия. — След като притежавам книгата, ще си потърся някого, който да ме върне в нея, ако ще да е някой заекващ като Дариус, който да ме изпрати у дома дори с куц крак или размазано лице. Какво ще правиш тогава? Ще останеш сам.

Момчето сви рамене и го погледна с черните си като маслини очи.

— Вече доста добре се справям да бълвам огън. Упражнявах се, докато те нямаше. Само с гълтането имам проблеми.

— То е по-трудно. А и ти прекалено прибързваш. Хиляди пъти съм ти го повтарял.

Намериха сънливия Гуин край изгорялата къща, с пера, полепнали по муцуната му. Изглежда, се зарадва да види Прашнопръстия и дори близна ръката му, но после се залепи за момчето. Вървяха, докато съмна, все на юг, към морето. Седнаха и хапнаха от храната от хладилника на Баста: червеникав лютив салам, сирене, хляб и зехтин. Хлябът беше сух, но те го топяха в зехтина и мълчаливо дъвчеха. После поеха нататък. Сред дърветата дивият градински чай цъфтеше на сини и бледорозови туфи. В джоба на Прашнопръстия пърхаха феите, а момчето го следваше като втора сянка.