Корнелия Функе
Мастилено сърце (2)

Тайни

— Но какво правят тези деца без книги с приказки? — попита Нафтали.

А Реб Зебулун му отвърна:

— Принудени са да се примирят. Книгите с приказки не са като хляба. Може да се живее и без тях.

— Аз не бих могъл да живея без тях — отсече Нафтали.

Айзък Б. Сингър, „Нафтали, разказвачът на приказки, и конят му Сус“

Едва се развиделяваше, когато Меги внезапно се събуди. Нощта избледняваше над нивята, сякаш дъждът бе изпрал до бяло полите на дрехата й. Будилникът показваше малко след пет и Меги тъкмо се нагласи да се обърне на другата страна и да продължи съня си, когато внезапно усети нечие присъствие в стаята. Сепнато се изправи и видя Мо да стой пред гардероба.

— Добро утро! — поздрави той, докато тъпчеше любимия й пуловер в куфара. — Съжалявам, знам, че е много рано, но се налага да заминем. Какво ще кажеш да пием какао за закуска?

Меги сънено кимна. Навън птичките цвърчаха толкова силно, сякаш бяха будни от часове.

Мо метна в куфара още два панталона, затвори го и го понесе към вратата.

— Облечи се по-топло — посъветва я той. — Навън е хладно.

— Къде заминаваме? — попита Меги, но баща й вече беше изчезнал. Тя объркано погледна навън. Почти очакваше да види там Прашнопръстия, ала на двора само някакъв кос подскачаше по мокрия чакъл. Меги нахлузи панталона си и залитайки сънено, се отправи към кухнята. В коридора бяха струпани два куфара, една пътна чанта и сандъчето с инструментите на Мо.

Баща й седеше на кухненската маса и мажеше сандвичи за из път. Когато Меги влезе, той за миг вдигна очи и й се усмихна, но си личеше, че е разтревожен.

— Не можем да заминем, Мо — възрази тя. — Ваканцията ми започва едва след седмица!

— Е, и? В края на краищата не за пръв път изпълнявам поръчка, докато ти си на училище.

Прав беше. Дори се случваше често. Всеки път, когато някой антиквар, някой колекционер на книги или някоя библиотека се нуждаеха от книговезец и възложеха на Мо да премахне плесента и праха от ценно старинно издание или да му скрои нова дреха. Според Меги професионалното название „книговезец“ не описваше пълноценно работата на Мо и затова преди няколко години бе измайсторила за работилницата му табела, на която пишеше Мортимер Фолхарт, лечител на книги. А този лечител на книги никога не посещаваше пациентите си без своята дъщеря. Така беше и така щеше да бъде, независимо какво мислеха учителите на Меги.

— Какво ще кажеш за шарка? Използвали ли сме това извинение?

— Миналия път. Когато ходихме при онзи мизерник с библиите. — Меги се взря в лицето на баща си. — Мо? Заради… снощи ли трябва да заминем?

За миг й се стори, че той ще й разкаже всичко — каквото и да имаше за разказване. Но Мо поклати глава.

— Глупости, няма нищо общо! — отрече той и опакова сандвичите в шумоляща найлонова торбичка. Майка ти има една леля. Леля Елинор. Гостували сме й, когато ти беше съвсем малка. Отдавна ме увещава да оправя книгите й. Живее край едно от онези езера в Северна Италия, вечно забравям кое точно, но е страшно красиво и е най-много на шест-седем часа път оттук. — Докато говореше, баща й не я погледна.

Защо трябва да пътуваме точно сега, понечи да възрази Меги. Но не го направи. Не се поинтересува и дали е забравил уговорката за следобед. Прекалено се страхуваше от отговорите, които можеше да получи. И от това, че Мо отново ще я излъже.

— И тя ли е особена като останалите? — не се сдържа да полюбопитства обаче. С Мо бе обиколила доста роднини. И неговото, и семейството на Мегината майка бяха многолюдни, и както й се струваше, живееха пръснати из половин Европа.

Мо се усмихна:

— Е, може и да е малко странна, но ще се спогодите. Притежава наистина прекрасни книги.

— Колко ще отсъстваме?

— Възможно е да се позабавим.

Меги отпи глътка какао. Беше толкова горещо, че си опари устните. Бързо притисна към тях студения нож. Мо дръпна стола си.

— Трябва да опаковам още някои неща в работилницата — каза той. — Няма да се бавя. Сигурно си уморена до смърт. Но после можеш да си поспиш в микробуса.

Меги само кимна и погледна през кухненския прозорец. Утрото сивееше. Над нивите, простиращи се отвъд близките хълмове, бе паднала мъгла и на Меги й се стори, че нощните сенки се крият зад дървесата.

— Вземи сандвичите и си вземи достатъчно книги за четене! — подвикна Мо от коридора. Сякаш никога не го беше правила. Още преди години й беше измайсторил сандъче за любимите книги, да й служи при всичките им пътувания — близки и далечни, дълги и кратки. „Хубаво е, когато книгите ти те придружават на чужди места“, повтаряше Мо. Самият той никога не тръгваше без поне дузина томчета.

Мо беше боядисал сандъчето в червено. Червено като мак, любимото цвете на Меги, чиито венчелистчета тя сушеше между страниците на книгите си и ги използваше да отпечатва звездички по ръцете си. Мо бе надписал капака с приказно красиви, изкусно изографисани букви: Съкровищницата на Меги. Отвътре раклата бе подплатена с лъскава черна тафта. Платът обаче почти не се виждаше, защото Меги притежаваше много любими книги. И на всяко ново място, което посещаваха, след всяко ново пътуване към тях се прибавяше още една.

— Когато вземеш със себе си книга на някое пътешествие — беше й казал Мо в деня, когато постави първото томче в раклата, — винаги се случва нещо особено. Книгата започва да събира твоите спомени. По-късно ще трябва само да я отвориш, и веднага ще се озовеш там, където за първи път си я прочела… Повярвай ми, книгите са като мед за мухите. Нищо не задържа спомените така, както напечатаните страници.

Най-вероятно Мо имаше право. Но друга причина караше Меги да взима със себе си любимите книги. Те заместваха нейния дом — бяха познати гласове, които никога не се караха, бяха мъдри приятели, смели и опитни, пътували до четирите краища на света, калени в какви ли не приключения. Книгите я ободряваха, когато бе тъжна, прогонваха скуката, докато Мо кроеше кожени и платнени подвързии и подшиваше стари страници, които безчет години и безчет прелистващи пръсти бяха направили чупливи.

Имаше книги, които я придружаваха всеки път, други понякога оставаха у дома, понеже не подхождаха на целта на пътуването или трябваше да сторят място за нова, още непозната история.

Меги погали издутите гръбчета. Кои да вземе този път? Кои истории щяха да помогнат срещу страха, промъкнал се снощи в дома им? Може би история за лъжи, помисли си тя. Мо я лъжеше. Лъжеше я, макар да знаеше, че винаги отгатва лъжите по носа му. „Пинокио“, реши Меги. Не. Прекалено страшна. И прекалено тъжна. Трябваше да избере нещо, изпълнено с напрежение, нещо, което да прогонва всички мисли, дори най-мрачните. „Вещиците“. Да, щеше да вземе със себе си вещиците, вещиците с плешиви глави, които превръщаха децата в мишки, а защо не и Одисей заедно с циклопа и магьосницата, която преобразяваше воините в свине. Нима пътуването на Меги можеше да бъде по-опасно от пътешествието на Хитроумния?

Най-отляво бяха пъхнати две книги с картинки, по които Меги се бе учила да чете. Тогава беше петгодишна и следите на тъничкото й, неуморно проследяващо показалче все още личаха по страниците. А най-отдолу, скрити под останалите, лежаха книгите, които Меги бе направила сама. Дни наред бе лепила и рязала, бе рисувала все нови картини, под които бе карала Мо да напише: Ангел с щастливо лице, от Мегий за Мо. Името си бе написала сама, по онова време добавяше още една буквичка. Меги погледна още веднъж разкривените букви и постави книжката обратно в сандъчето. Естествено, Мо й беше помогнал да я подшие. Бе стъкмил подвързии от пъстра хартия на всичките й самоделни книги, а за останалите й бе подарил печат, който бележеше страниците им с името на Меги и глава на еднорог — ту с червено, ту с черно мастило, според това как се харесваше на момичето. Ала Мо никога не й бе чел на глас. Нито веднъж.

Беше я подхвърлял високо във въздуха, беше я носил на ръце и на конче, беше й показвал как да си измайстори разделител за книги от косово перце. Но никога не й беше чел на глас. Нито веднъж, нито дума, колкото и често тя да оставяше книгите в скута му. Ето защо бе принудена сама да се научи да разгадава черните знаци, да отваря съкровищницата.

Меги се изправи.

В сандъчето беше останало малко място. Може би Мо имаше книга, която да вземе със себе си, особено дебела, особено прекрасна…

Вратата към работилницата му беше затворена.

— Мо? — Меги натисна бравата. Дългата работна маса бе като изметена, не бе останал нито един печат, нито един нож, Мо наистина бе опаковал всичко. Нима не бе я излъгал?

Меги пристъпи в работилницата и се огледа. Вратата към Златохранилището бе отворена. Всъщност то беше обикновен килер, но Меги бе кръстила малката стаичка Златохранилището, защото там татко й държеше най-ценните си материали — най-фината кожа, най-хубавите платове за подвързии, мраморни хартии, печати, които украсяваха кожите със златни релефни мотиви… Меги лъхна главата си през процепа и видя как Мо увива някаква книга в опаковъчна хартия. Не беше особено голяма, нито особено дебела. Подвързията от бледозелен лен изглеждаше поохлузена, но Меги не успя да види нищо повече, защото Мо с резки движения скри книгата зад гърба си, когато я забеляза.

— Какво търсиш тук? — сряза я той.

— Аз… — За миг Меги изгуби ума и дума, толкова навъсено беше лицето му. — Само исках да попитам дали нямаш някоя нова книга за мен… всичките в моята стая вече съм ги чела и…

Мо прекара длан по лицето си.

— Разбира се. Със сигурност ще намеря нещо — обеща той, но очите му още говореха: Махай се. Махай се, Меги. А зад гърба му шумолеше опаковъчната хартия. — Ей сега идвам — увери я той. — Само трябва да прибера нещо.

Не след дълго дойде и наистина й донесе три книги. Но не и онази, която бе опаковал.

Час по-късно изнесоха багажа на двора. Навън Меги потръпна от студ. Утринта беше хладна, на небето висеше бледо слънце, сякаш някой беше изпуснал монета там горе.

В старата ферма живееха не повече от година. Меги обичаше изгледа към околните хълмове, лястовичите гнезда под покрива, пресъхналия кладенец, зяпнал с черната си паст, сякаш стигаше до центъра на земята. Според нея къщата бе прекалено голяма, с вечното си течение и всичките празни стаи, обитавани от тлъсти паяци, но наемът беше изгоден, а и Мо разполагаше с достатъчно място за книгите и за работилницата си. Освен това редом с къщата имаше курник, а оборът, където сега бе паркиран само старият им микробус, можеше да подслони няколко крави или дори кон.

— Но кравите трябва да се доят, Меги — беше охладил ентусиазма й Мо, когато му предложи да опитат поне с две-три. — И то много, много рано сутрин. И то всеки ден.

— Ами кон може ли? — беше помолила тя. — Липи Дългото чорапче има кон, пък дори няма обор.

Меги би се задоволила и с няколко кокошки или коза, но те също трябваше да бъдат хранени всеки ден, а двамата с татко й пътуваха твърде често. И така тя си остана само с рижавата котка, която от време на време обикаляше около къщата, изтощена от битките си с кучетата в съседната ферма. Намусеният стар селянин, който живееше там, беше единственият им съсед. Понякога кучетата му виеха толкова сърцераздирателно, че Меги си запушваше ушите. Селото, където ходеше на училище и където живееха две от приятелките й, беше на двадесет минути с велосипед, но най-често Мо я караше с колата, защото безлюдният тесен път се виеше само покрай ниви и мрачни дървета.

— Господи, какво си сложила вътре? Камъни? — изпъшка Мо, докато изнасяше от къщата сандъчето й с книги.

— Сам повтаряш, че книгите трябва да тежат, защото побират целия свят — натърти Меги и го разсмя за първи път тази сутрин.

Микробусът, който дремеше в пустия обор като пъстра крава, за Меги беше по-уютен, отколкото всичките къщи, които бяха обитавали досега. Никъде не спеше толкова дълбоко и сладко, колкото в леглото, което Мо й бе сковал в буса. Имаше, разбира се, и маса, и кът за готвене, и пейка с ракла, в която пазеха пътеводители, пътни карти и книжки с меки корици.

Меги наистина обичаше микробуса, но тази сутрин се поколеба, преди да се качи. Когато Мо се върна, за да заключи вратата, тя изпита предчувствие, че никога няма да се завърнат, че това пътуване ще бъде различно от всички останали, че ще отиват все по-надалеч и по-надалеч, бягайки от нещо, което нямаше име. Или поне Мо не й го казваше.

— Е, хайде на юг! — възкликна той, когато се намести зад волана. И така потеглиха — без да се сбогуват с никого, в една твърде ранна утрин, която ухаеше на дъжд.

Но пред портата ги чакаше Прашнопръстия.