Корнелия Функе
Мастилено сърце (27)

Само идея

— Всичко това може и да е вярно — рече Плашилото. — Но обещанието си е обещание, а обещанията трябва да се спазват.

Л. Франк Баум, „Магьосникът от Оз“

Не се върнаха при Елинор след изчезването на Прашнопръстия.

— Меги, знам, че обещах да отидем при леля ти — призна Мо, докато стърчаха посред площада, пред паметника. — Но бих предпочел да тръгнем утре. Вече ти казах, имам да обсъдя нещо с Фенолио.

Старецът не беше помръднал от мястото, на което бе разговарял с Прашнопръстия. Гледаше към улицата. Внуците му го дърпаха за дрехите и му говореха, но той сякаш не ги забелязваше.

— Какво искаш да обсъдиш с него?

Мо седна на стъпалата пред паметника и привлече Меги до себе си.

— Виждаш ли тези имена? — попита той и посочи плочата, върху която бяха издълбани букви, разказващи за хора, които вече ги нямаше. — Зад всяко име стои семейство: баща, майка, братя и сестри, може би съпруга. Ако някой от тях научи, че е възможно тези букви да бъдат събудени за нов живот, отново да станат плът и кръв, мислиш ли, че няма да стори всичко, което е по силите му, за да го направи?

Меги се загледа в дългата редица от имена. Някой беше нарисувал сърце зад едно от тях, а на камъните пред паметника беше оставен увехнал букет.

— Никой не може да възкреси мъртвите, Меги — продължи Мо. — Може би е вярно, че със смъртта започва друга, нова история, ала никой още не е прочел книгата, в която е записана тя, а и авторът й определено не живее в малко селце край морето и не играе футбол с внуците си. Но името на твоята майка не е издълбано на паметник, а се крие някъде в една книга и аз имам идея как може би ще съумеем да променим онова, което се случи преди девет години.

— Искаш да се върнеш в селото!

— Не, не искам. Дадох ти думата си. Нарушавал ли съм я някога?

Меги поклати глава. Обаче наруши обещанието, което даде на Прашнопръстия, помисли тя. Но не го изрече.

— Виждаш ли — рече Мо. — Искам да говоря с Фенолио, само заради това искам да остана.

Меги се загледа в морето. Слънцето бе пробило през облаците и изведнъж водата заблестя, сякаш някой беше излял отгоре й лак.

— Не е далеч оттук — промърмори тя.

— Кое?

— Селото на Каприкорн.

Мо погледна на изток.

— Да, странно, че нещо го е привлякло точно насам, нали? Сякаш е търсил място, което да напомня за страната, в която се развива действието на неговата история.

— Какво ще стане, ако ни намери?

— Глупости. Знаеш ли колко такива селища има по крайбрежието?

Меги сви рамене.

— Веднъж вече те откри, въпреки че ти беше избягал надалеч.

— Намери ме с помощта на Прашнопръстия, който със сигурност няма да му помогне втори път. — Мо стана и й подаде ръка. — Ела, нека попитаме Фенолио къде можем да пренощуваме. Освен това ми се струва, че той има нужда от компания.

Фенолио не сподели дали Прашнопръстия изглежда такъв, какъвто си го бе представял. По пътя към дома почти не пророни дума. Но когато Мо му призна, че той и Меги биха искали да останат още един ден, лицето му се проясни. Дори им предложи да пренощуват в апартамента, който от време на време давал под наем на туристи. Мо с благодарност прие.

Двамата с Фенолио разговаряха чак до вечерта, а през това време внуците на писателя играха на гоненица с Меги из всички потайни кътчета на старата къща. Мъжете се бяха затворили в кабинета на писателя. Той се намираше непосредствено до кухнята и Меги все се опитваше да подслушва зад затворената врата, но Пипо и Рико винаги я залавяха на местопрестъплението и я издърпваха към стълбите с мръсните си ръчички, преди да успее да чуе и десетина думи.

Накрая тя се отказа. Накара Паула да й покаже малките котета, които подскачаха около майка си в миниатюрната градинка зад къщата, и последва тримата до дома, където живееха с родителите си. Не останаха дълго там, само докато успеят да придумат майката да им разреши да вечерят при дядото.

Фенолио им поднесе юфка със сал вия. Пипо и Рико с отвращение изстъргваха ароматните зелени листенца от юфката си, но Меги и Паула решиха, че са вкусни. След вечеря Фенолио и Мо изпиха цяла бутилка червено вино и когато старецът накрая ги изпрати до вратата, каза на сбогуване:

— Е, разбрахме се, Мортимер, ти ще се погрижиш за книгите ми, а аз още утре се залавям за работа.

— Каква е тази работа, Мо? — попита Меги, докато вървяха из оскъдно осветените улици. Нощта не беше донесла прохлада, над селото вееше пустинен вятър, който сякаш идваше от непознати земи.

— Предпочитам да не мислиш много-много за това — отвърна Мо. — Нека за няколко дни да се престорим, че сме във ваканция. Според мен всичко тук напомня ваканция, нали?

Меги само кимна. Да, Мо наистина я познаваше твърде добре, често отгатваше какво си мисли, преди да е проговорила, но от време на време забравяше, че дъщеря му вече не е петгодишна и че само три-четири успокоителни думи не са достатъчни, за да отклонят вниманието й от тревогите.

Е, добре, помисли си тя, докато мълчаливо вървеше след Мо из спящото село. Щом Мо не иска да ми разкаже какво ще прави онзи писател, ще попитам самия него. А ако и той не каже, все някой от внуците му ще узнае! Меги отдавна вече не можеше да се скрие под масата, но Паула имаше изключително подходящ ръст, за да шпионира.