Корнелия Функе
Мастилено сърце (26)

Тръпка и подозрение

Едва сега тя остави книгата. И ме погледна. И го изрече:

— Животът не е справедлив, Бил. Залъгваме децата, че има справедливост, но това е низост. Не е просто лъжа, а жестока лъжа. Животът не е справедлив, никога не е бил и няма да бъде.

Уилям Голдман, „Принцесата годеница“

Прашнопръстия приседна на хладните каменни стълби и зачака. Повдигаше му се от страх, макар да не знаеше точно от какво се бои. Може би паметникът зад гърба му прекалено силно му напомняше за смъртта. Винаги се беше страхувал от смъртта, представяше си я студена, като нощ без огън. Но междувременно беше започнал да се страхува и от нещо друго — от своята печал. Откакто Вълшебноезичния го бе отвлякъл в този свят, тя го следваше като сянка. Печал, която кара крайниците да натежават и оцветява небето в сиво.

Момчето до него подскачаше по стълбите. Нагоре и надолу, неуморно и с доволно изражение на лицето, сякаш Вълшебноезичния го бе довел направо в рая. Какво го правеше толкова щастлив? Прашнопръстия се огледа. Малките къщурки бяха боядисани в бледожълто, розово и прасковено, с тъмнозелени рамки на прозорците и ръждивочервени керемиди. Олеандровите храсти цъфтяха тъй пищно, сякаш клоните им пламтяха, а по напечените зидове се разхождаха котки. Фарид се присламчи към една от тях, погали сивата й козина и я взе в скута си, макар тя да заби нокти в бедрата му.

— Знаеш ли как постъпват хората тук, за да не позволят на котките да се размножават прекомерно? — Прашнопръстия изпружи крака и примигна към слънцето. — Щом дойде зимата, те прибират у дома собствените си котки, а за бездомните оставят панички с отровна храна.

Фарид галеше острите уши на сивия котак. Лицето му замръзна и в него не остана и следа от предишното доволство. Прашнопръстия бързо отмести поглед. Защо трябваше да казва това? Толкова ли го беше подразнило чуждото щастие?

Фарид пусна котката и се изкачи по стъпалата до паметника.

Когато Меги и Мо се завърнаха, фокусникът все така седеше на стъпалата. Вълшебноезичния не носеше в ръката си книга, лицето му беше напрегнато и издаваше гузна съвест.

Защо ли беше гузен Вълшебноезичния? Прашнопръстия подозрително се огледа, без да знае какво точно търси. Всеки можеше да прочете чувствата на Вълшебноезичния по лицето му, то беше като отворена книга. Дъщеря му обаче беше различна. Никак не беше лесно да разбереш какво става в душата й. Докато приближаваха, на Прашнопръстия му се стори, че открива в очите й тревога, дори съчувствие. Към него ли беше насочено? Какво им беше разказал онзи драскач, че момичето го гледаше така?

Прашнопръстия се изправи и изтупа праха от панталона си.

— Нямаше книга, нали? — попита той.

— Така е. Всички били откраднати — отговори Вълшебноезичния. — Преди години.

Дъщеря му не изпускаше Прашнопръстия от очи.

— Какво ме гледаш, принцесо? — сряза я той. — Да не би да знаеш нещо, което аз не зная?

Без да иска, беше улучил в десетката. Изобщо не желаеше да прави разкрития, най-малкото да попада на някоя спотаявана истина. Момичето прехапа устни и продължи да го гледа със смесица от съжаление и тревога.

Прашнопръстия поглади лицето си и усети белезите. Физиономията му бе издълбана като релефна поздравителна картичка: Сърдечни поздрави от Баста. И да искаше, не можеше да забрави бясното куче на Каприкорн дори за минута. „За да те харесват момичетата повече занапред!“ — беше изсъскал Баста, преди да избърше кръвта му от ножа си.

— О, проклятие, проклятие, трижди проклятие! — Прашнопръстия толкова силно ритна най-близката стена, че кракът му го боля още няколко дни. — Разказал си на драскача за мен! — нахвърли се той върху Вълшебноезичния. — И сега дори дъщеря ти знае за мен повече, отколкото аз самият! Е, добре, изплюй камъчето. Винаги си искал да ми го кажеш. Баста ще ме обеси, нали? Ще ми извие врата, ще ми спре въздуха, докато пукна, така ли? Но защо да се тревожа? Баста вече е тук, в този свят. Историята се е променила, трябва да се е променила! Баста не може да ми стори нищо, ако ти ме върнеш обратно там, където ми е мястото!

Прашнопръстия се приближи към Вълшебноезичния, сякаш искаше да го сграбчи, да го разтърси, да го пребие заради всичко, което му беше причинил, ала момичето се изправи между двамата.

— Престани! Не е Баста! — извика тя, докато го отблъскваше. — Някой от главорезите на Каприкорн е, някой, който отдавна те чака! Искали са да убият Гуин, ти ще му помогнеш, а те ще отнемат живота ти! Нищо не се е променило! Просто ще се случи, а ти няма да можеш да го предотвратиш! Затова трябва да останеш тук, не бива да се връщаш там, никога!

Прашнопръстия се втренчи в нея, но Меги устоя на погледа му. Дори се опита да улови ръката му.

— Бъди доволен, че си тук — заекна тя, докато той се отдръпваше назад. — Тук можеш да избягаш от тях. Тук можеш да заминеш надалеч и… — гласът й замря.

Може би беше видяла сълзите в очите на Прашнопръстия. Той ядно ги избърса с ръкав. Огледа се като животно, уловено в капан, търсещо изход. Но изход нямаше. Нито напред, нито назад, което беше още по-страшно.

На автобусната спирка отсреща чакаха три жени и мятаха любопитни погледи. Прашнопръстия често привличаше подобни погледи, всички виждаха, че не си е на мястото. Винаги беше изглеждал като чужденец и такъв щеше да си остане.

В другия край на площада три деца и един стар човек играеха футбол с тенекиена кутия. Фарид гледаше към тях. Беше метнал през кльощавото си рамо раницата на Прашнопръстия, а по панталона му бяха полепнали сиви котешки косми. Дълбоко потънал в мисли, той заравяше босите пръсти на краката си между паветата. Постоянно сваляше маратонките, които му беше купил Прашнопръстия, ходеше бос дори по горещия асфалт, завързал обувките си за раницата като плячка, която се канеше да отнесе у дома.

Вълшебноезичния също хвърли поглед към играещите деца. Нима беше дал знак на стареца? Онзи изостави децата и приближи. По гърба на Прашнопръстия пропълзяха тръпки.

— Внуците ми през цялото време се възхищават на питомната невестулка, която момчето държи на каишка — каза старецът.

Прашнопръстия отстъпи още една крачка. Защо го гледаше така непознатият? Съвсем различно от начина, по който го бяха оглеждали жените на спирката.

— Децата твърдят, че животинчето умее да прави номера. И че момчето гълта огън. Позволявате ли да се приближим и да погледаме?

Тръпките обхванаха цялото тяло на Прашнопръстия, макар че слънцето изгаряше кожата му. Как само го гледаше старецът — като куче, което много отдавна е избягало, а сега се завръща с подвита опашка и козина, пълна с бълхи, но което все пак е неговото куче.

— Глупости, никакви номера не показваме! — изрече мъчително. — Тук няма нищо за гледане! — Отстъпи още една крачка назад, но старецът го следваше, сякаш ги свързваше невидима нишка.

— Съжалявам! — каза той и вдигна ръка, сякаш искаше да докосне белезите по лицето му.

Прашнопръстия опря гръб в някаква паркирана кола. Старецът стоеше плътно пред него. Как само се пулеше…

— Изчезвайте! — Прашнопръстия грубо го отблъсна. — Фарид, донеси ми нещата!

Момчето с един скок се озова до него. Прашнопръстия изтръгна от ръката му раницата, грабна невестулката и я натъпка вътре, без да обръща внимание на острите зъби, които се впиха в плътта му. Старецът не отлепваше очи от рогцата на Гуин. С треперещи ръце Прашнопръстия нарами раницата и се опита да се промъкне покрай него.

— Моля те, само искам да поговоря с теб. — Старецът му препречи пътя и посегна да хване ръката му.

— А аз не искам.

Прашнопръстия се опита да се освободи. Кокалестите пръсти на непознатия бяха удивително силни, но той се сети за ножа, ножа на Баста. Извади го от джоба си, натисна копчето, за да изскочи острието, и го насочи към брадичката на стареца. Ръката му трепереше, никога не беше изпитвал удоволствие от това да завира нож в нечие лице, но старецът го пусна.

И Прашнопръстия хукна да бяга.

Не обърна внимание, че Вълшебноезичния се втурна след него. Избяга, както трябваше да направи много по-рано. Можеше да разчита на нозете си, дори да не знаеше къде в крайна сметка ще го отнесат. Остави зад себе си селото и шосето, провираше се през дървета и дива трева, потъна в жълтугата с цвят на горчица, скри се зад сребристите листа на маслините… далеч, само по-далеч от къщите и от хорските пътища. Дивата пустош винаги го беше закриляла.

 

 

Едва когато започна да изпитва болка при всяко поемане на въздух, Прашнопръстия се хвърли в тревата зад един изоставен зидан резервоар, в който квакаха жаби, а насъбралата се в него дъждовна вода, се изпаряваше от слънцето. Просна се запъхтян, вслуша се в биенето на собственото си сърце и се втренчи в небето.

— Кой беше старецът?

Прашнопръстия скочи. Момчето. Бе го последвало.

— Изчезвай — изпъшка той.

Фарид клекна сред дивите цветя. Растяха навсякъде — червени, сини, жълти. Цветчетата им в тревата приличаха на пръски пъстра боя.

— Не ми трябваш! — грубо го отпъди Прашнопръстия.

Момчето замълча, откъсна една дива орхидея и загледа растението. Приличаше на стършел, закачен за дръжка на цвете.

— Колко странно растение! — възхити се Фарид. — Никога не съм виждал такова.

Прашнопръстия седна и опря гръб в стената на резервоара.

— Ще съжаляваш, ако продължиш да ме следваш. Връщам се. Знаеш къде.

Едва когато го изрече, осъзна факта, че е взел решение. И то отдавна. Щеше да се върне обратно. Прашнопръстия страхливец щеше да се върне в пещерата на лъва. Все едно какво казваше Вълшебноезичния, все едно какво говореше дъщеря му… Искаше само едно. Винаги го беше искал. И ако не можеше да го има веднага, то поне искаше да си запази надеждата, че един ден желанието му ще се сбъдне.

Момчето не си тръгваше.

— Върви най-после. Върни се при Вълшебноезичния. Той ще се погрижи за теб.

Фарид не помръдна. Седеше неподвижно, обгърнал коленете си с ръце.

— В селото ли се връщаш?

— Да! Връщам се там, където живеят дяволите и демоните. Повярвай ми, те биха убили момче като теб за закуска, после кафето ще им се услади двойно.

Фарид погали бузите си с цвета на орхидеята. Венчелистчетата го погъделичкаха.

— Гуин иска да излезе — каза той.

Прав беше. Животинчето хапеше плата на раницата и се опитваше да промуши муцунка навън. Прашнопръстия разкопча ремъците и го пусна.

Гуин примигна към слънцето, изгъргори възмутено, вероятно защото го бяха разбудили посред бял ден, и скочи в скута на момчето.

Фарид го вдигна на рамото си и прикова сериозните си очи в Прашнопръстия.

— Никога не съм виждал такова растение — повтори той. — Нито такива зелени хълмове, нито такова умно животинче. Но хора като тези, за които говориш, познавам. И то много добре. Те навсякъде са еднакви.

Прашнопръстия поклати глава.

— Тези са особено опасни.

— Не са.

Упорството в гласа на Фарид разсмя Прашнопръстия.

— Бихме могли да отидем другаде — предложи момчето.

— Не бихме.

— Защо? Какво ще търсиш в селото?

— Да открадна нещо — призна Прашнопръстия.

Момчето кимна, сякаш кражбата беше най-обичайното намерение на света, и внимателно пъхна орхидеята в джоба на панталона си.

— Преди това ще ме научиш ли на още нещо за огъня?

— Преди това? — Прашнопръстия неволно се усмихна. Момчето не беше загубено, знаеше, че няма да има после.

— Разбира се. Ще те науча на всичко, което знам. Преди това.