Корнелия Функе
Мастилено сърце (34)

Тайни

— Ако ми дадат рицарски сан — рече Уорт и зарея замечтан поглед през прозореца, — ще се помоля Богу да ми изпрати всички злини на света, само и единствено на мен. Ако ги победя, няма да остане следа от тях, а ако те победят мен, ще страдам единствено аз.

— Това би било проява на изключителна надменност — отвърна Мерлин. — Ако го сториш, ще те победят и ще страдаш.

Т. Х. Уайт, „Кралят на Камелот“

Каприкорн прие Меги и Фенолио в църквата, заобиколен от дузина главорези. Седеше в новото си катраненочерно кресло, което бяха поставили под ръководството на Мортола. Този път за разнообразие костюмът му не беше червен, а бледожълт като утринната светлина, която се процеждаше през прозорците. Беше заповядал да ги доведат в ранни зори, над възвишенията още се стелеше мъгла и слънцето плуваше в нея като топка в мътна вода.

— Кълна се във всички букви на азбуката! — прошепна Фенолио, докато крачеше покрай Меги по прохода между пейките, плътно следван от Баста. — Той наистина прилича като две капки вода на образа, който си представях. „Безцветен като мляко“ — да, мисля, че така го бях описал.

Той се разбърза, сякаш нямаше търпение да огледа отблизо своето творение. Меги едва успяваше да върви редом с него, а Баста го дръпна назад, преди да стъпи на стълбите.

— Хей, какво си намислил? — изсъска той. — Не припирай, първо се поклони!

Фенолио само му хвърли презрителен поглед и се закова като глътнал бастун. Баста замахна, ала Каприкорн едва забележимо поклати глава и Баста отпусна юмрука си като смъмрено дете. До креслото на Каприкорн бе застанала Мортола, скръстила ръце зад гърба си, сякаш бяха черни крила.

— Наистина, Баста, питам се, как си посмял да не доведеш баща й? — възкликна Каприкорн и бавно премести погледа си от Меги върху сбръчканото лице на Фенолио.

— Нямаше го, нали ви обясних — гласът на Баста прозвуча обидено. — Нима трябваше да седя като жаба в гьола и да го чакам? В най-скоро време той ще се появи, и то абсолютно доброволно! Нали всички видяхме каква маймунска любов изпитва към тази хлапачка! Залагам ножа си: ако не днес, то най-късно утре ще довтаса!

— Ножът си ли залагаш? Че нали съвсем скоро го беше загубил? — Подигравката в гласа на Мортола накара Баста да стисне устни.

— Отпускаш се, Баста! — установи Каприкорн. — Гневът ти замъглява разума. Но да видим кого още си ни довел.

Фенолио не отделяше поглед от Каприкорн. Изпиваше го с очи като художник, който вижда отново своя картина, нарисувана много отдавна, и ако се съдеше по изражението му, това, което виждаше, му допадаше. В очите му Меги не откри дори следа от страх, само любопитство, смесено с неверие и задоволство — задоволство от самия себе си. Но тя забеляза, че Каприкорн не хареса този поглед. Не беше свикнал да го гледат тъй смело.

— Баста ми разказа странни неща за вас, господин…

— Фенолио.

Меги внимателно изучаваше лицето на Каприкорн. Беше ли прочел някога това име, изписано върху корицата на „Мастилено сърце“, непосредствено над заглавието?

— Дори гласът му звучи така, както си го представях! — прошепна й писателят. Приличаше на захласнато дете пред клетката на лъва. Само че Каприкорн не беше затворен в клетка. Едно примигване бе необходимо, и Баста толкова грубо заби лакътя си в хълбока на стария човек, че онзи се замята като риба на сухо.

— Не обичам да си шушукат в мое присъствие — обясни Каприкорн, докато Фенолио се бореше за глътка въздух. — Както вече казах, Баста ми разправи невероятна история… Твърдите, че вие сте човекът, написал една определена книга… как се наричаше?

— „Мастилено сърце“! — С изкривено от болка лице Фенолио разтърка мястото, където го бе сръгал Баста. — Нарича се „Мастилено сърце“, защото в нея се разказва за един човек, чието сърце е черно от злоба. Още си харесвам заглавието.

Каприкорн вдигна вежди и се усмихна.

— О, как да разбирам това? Нима трябва да е комплимент? В края на краищата говорите за моята история.

— Не, не е твоята. Историята е моя. Само се разказва за теб.

Меги видя как Баста метна въпросителен поглед към Каприкорн, но господарят му отново едва забележимо поклати глава и Фенолио поне за момента остана невредим.

— Аха. Интересно. Значи не се отказваш от лъжите си. — Каприкорн се изправи. Слезе по стълбите с бавна стъпка.

Фенолио съзаклятнически се усмихна на Меги.

— Какво се смееш? — Гласът на Каприкорн бе остър като ножа на Баста. Той се закова пред Фенолио.

— О, просто си спомних, че суетността е едно от качествата, което ти отредих. Суетност и… — Фенолио направи драматична пауза, преди да продължи — … още няколко други слабости, но тях по-добре да не ги споменавам пред хората ти, нали?

Каприкорн мълчаливо и като че цяла вечност го оглежда от глава до пети. После се усмихна. Усмивката му беше тънка и бледа, приличаше на гърч в ъгълчетата на устните, докато погледът му се рееше из църквата, сякаш напълно бе забравил Фенолио.

— Ти си дързък старик — установи той. — А отгоре на това и лъжец. Но ако си се надявал да ме впечатлиш с наглостта и мошеничеството си, както си завъртял главата на Баста, трябва да те разочаровам. Твърденията ти са жалки, какъвто си самият ти, и Баста е проявил нещо повече от обикновена глупост, като те е довел тук, защото ще трябва да се отървем от теб по един или друг начин.

Баста пребледня. Той припряно пристъпи към Каприкорн, свил глава между раменете си.

— Но какво ще правим, ако все пак се окаже, че не лъже? — чу го Меги да шепне на господаря си. — Двамата твърдят, че всички ще умрем, ако сторим зло на стареца.

Каприкорн го изгледа с такова презрение, че Баста отстъпи назад и се спъна, сякаш бе получил шамар.

А Фенолио продължаваше да гледа така, като че ли се забавляваше. Все едно наблюдаваше театрална пиеса, представяна в негова чест.

— Клетият Баста! — обърна се писателят към Каприкорн. — Ти за пореден път си несправедлив към него, защото е прав. Какво ще стане, ако не лъжа? Какво, ако наистина съм ви създал и теб, и Баста? Дали, ако ми причините зло, няма просто да се изпарите? Твърде вероятно е.

Каприкорн се изсмя, но Меги усещаше, че размишлява над думите на Фенолио, които го безпокояха — макар да се опитваше да се скрие зад безстрастната си маска.

— Мога да ти докажа, че съм този, който твърдя, че съм! — изрече Фенолио толкова тихо, че само Каприкорн, Баста и Меги чуха думите му. — Тук ли да го сторя, пред твоите мъже и жени? Да им разправя ли за твоите родители?

В църквата се бе възцарила гробна тишина. Никой не помръдваше, нито Баста, нито главорезите, които дебнеха в основата на стълбите. Дори жените, заети да мият пода под масите, се изправиха и впиха погледи в Каприкорн и непознатия мъж. Мортола все така стоеше изправена зад креслото му, но бе издала напред брадичката си, сякаш за да улови всяка дума от шепота там долу.

Каприкорн мълчаливо оглеждаше бутонелите си. Открояваха се като капки кръв на белия фон на ризата му. После отново прикова безцветните си очи в лицето на Фенолио.

— Кажи каквото имаш да казваш, старче! Но ако ти е мил животът, кажи го така, че да го чуя само аз. — Той говореше тихо и въпреки това Меги ясно усети гнева в гласа му. Никога не беше изпитвала по-голям страх.

Каприкорн даде знак на Баста и онзи недоволно отстъпи няколко крачки назад.

— Едва ли ще имаш нещо против да го чуе малката? — Фенолио постави ръка върху рамото на Меги. — Или те е страх и от нея?

Каприкорн едва погледна Меги. Вниманието му беше погълнато единствено от стареца, който го беше измислил.

— Говори, дори да нямаш нищо за казване! Няма да си първият в тази църква, който се опитва да спаси кожата си с лъжи, но ако продължаваш да увърташ, ще наредя на Баста да ти сложи за оглавник една симпатична малка пепелянка. Винаги пазя по няколко у дома за случаи като този.

Фенолио не се впечатли особено от заплахата.

— Добре! — съгласи се той и се огледа наоколо, сякаш съжаляваше, че не го слушат повече хора. — Откъде да започна? Първо да изясним нещо: един писател никога не написва всичко, което знае за своите герои. Не е необходимо читателите да научат всяка подробност. По-добре е някои неща да останат в тайна, която писателят дели със своите рожби. За него например — Фенолио посочи Баста — винаги съм знаел, че е бил изключително нещастен като малко момче, преди да го прибереш. Как го бях написал в прекрасната си книга? Ужасно лесно е да убедиш някое дете, че е отвратително. Е, Баста беше убеден. Не че ти го разубеди, неее! Пък и кому беше нужно? У теб той изведнъж видя човека, комуто да дари сърцето си, който го направлява как да постъпва… Баста намери своя бог, Каприкорн, макар ти да се отнасяше зле с него, но пък кой е рекъл, че всички богове са добри? Повечето са строги и жестоки, нали? В книгата си не съм споменал и дума за всичко това. Знаех го, то стигаше. Но достатъчно за Баста, да минем към теб.

Каприкорн не отместваше поглед от Фенолио, лицето му беше застинало, сякаш бе издялано от дърво.

— Каприкорн. — Гласът на Фенолио прозвуча едва ли не нежно. Той гледаше през рамото му, сякаш забравил за присъствието на събеседника си, напуснал един различен свят, скрит между две твърди корици на книга. — Разбира се, този човек носи съвсем различно име, но дори самият той не си го спомня. Нарича се Каприкорн, откакто навърши петнадесет години, по името на зодията, в която е роден. Козирог. Каприкорн недосегаемия, непроницаемия, ненаситния, онзи, който обича да играе ролята на Бог или на Сатаната, според обстоятелствата. Но нима Сатаната има майка? — Фенолио за първи път от дълго време погледна Каприкорн в очите. — Ти имаш.

Меги вдигна поглед към Свраката. Жената беше пристъпила до ръба на стълбата, свила кокалестите си ръце в юмрук, но Фенолио говореше твърде тихо.

— Обичаш да пръскаш слуха, че майка ти е от благородно потекло — продължи писателят. — Прави ти удоволствие понякога дори да твърдиш, че е царска дъщеря. Баща ти, разправяш, бил ковач на оръжие в замъка. Наистина, красива история. Да ти разкажа ли моята версия?

За първи път Меги забеляза как подобие на страх се изписва върху лицето на Каприкорн, страх без име, без начало и без край, а зад него като огромна черна сянка се надигаше омразата. Едно беше сигурно: в този миг Каприкорн даваше мило и драго да убие Фенолио, но страхът връзваше ръцете на омразата му и я засилваше още повече.

И Фенолио ли виждаше това?

— Да, разкажи своята история. Защо не? — Змийските очи на Каприкорн застинаха.

Фенолио се усмихна дяволито и заприлича на внуците си.

— Добре, нека продължим. Това за майстор на саби, разбира се, е лъжа. — Личеше си, че старецът се забавлява. Държеше се така, сякаш си играе с палаво коте. Толкова малко ли знаеше за собственото си творение? — Бащата на Каприкорн беше обикновен ковач, който подковаваше коне и магарета — продължи той, без да се смути от леденостудения гняв в зениците на Каприкорн. — Той принуждаваше сина си да си играе с горещите въглени, а понякога го млатеше с почти същата сила, с която стоварваше чука върху желязната наковалня. Всяка проява на милосърдие се наказваше с бой, всяка сълза — с шамар, след всяко „не мога“ и всяко „не искам“ се сипеха удари. „Важна е само силата“ — това беше урокът, който бащата втълпи на момчето си. „По-силният налага правилата, само и единствено по-силният, затова се погрижи това да си ти.“ Майката на Каприкорн също смяташе, че тази е единствената непоклатима истина на света. И сутрин, и вечер повтаряше на сина си, че един ден ще стане най-силният мъж на света. Тя не беше принцеса, а прислужница със загрубели ръце и загрубели колене и следваше сина си като сянка, дори тогава, когато той започна да се срамува от нея и си измисли нов баща и нова майка. Възхищаваше се на неговата жестокост и обичаше да го гледа как сее страх и ужас. Обичаше и мастиленочерното му сърце. Да, сърцето ти е камък, Каприкорн, черен камък, способен на съчувствие толкова, колкото и парче въглен, а ти изключително, ама изключително силно се гордееш с този факт.

Каприкорн отново си играеше с копчето си за ръкавели, въртеше го и го наблюдаваше тъй унесено, сякаш цялото му внимание бе съсредоточено в червения скъпоценен камък, а не в думите на Фенолио. Когато старецът замлъкна, Каприкорн полека вдигна ръкава си и отстрани от него някакво пухче. Изглежда, по същия начин беше отстранил и гнева си. Гневът, омразата и страха. Нямаше и следа от тях в безразличния му поглед.

— Това наистина е удивителна история, старче — изрече той с тих глас. — Харесва ми. Ти си добър лъжец, затова ще те задържа тук. На първо време. Докато ми омръзнат историите ти.

— Да ме задържиш тук? — Фенолио се изправи като свещ. — Нямам намерение да остана при теб! Какво всъщност…

Но Каприкорн запуши устата му с ръка.

— Нито дума повече — промълви той. — Баста ми разказа за трите ти внучета. Ако ми създаваш ядове или започнеш да разказваш лъжите си не на мен, а пред хората ми, ще помоля Баста да завие в шарена хартия три млади пепелянки и да остави подаръка пред прага на твоите хлапета. Достатъчно ясно ли се изразих, старче?

Фенолио отпусна глава, сякаш Каприкорн му бе пречупил гръбнака само с няколко тихи слова. Когато отново вдигна поглед, страхът надничаше от всяка бръчка на лицето му.

Каприкорн с доволна усмивка пъхна ръце в джобовете си:

— Да, вие, мекотели, все дарявате някому слабите си сърчица. На деца, внуци, родители, кучета, котки, канарчета… Всеки го прави: селяните, земевладелците, дори полицаите имат семейства или поне някое куче. Само трябва да погледнеш баща й! — Каприкорн толкова внезапно посочи Меги, че тя подскочи. — Ще се върне, макар много добре да знае, че никога няма да го освободя, нито него, нито дъщеря му. И въпреки това ще се върне при мен. Не е ли прекрасно устроен този свят?

— Да — промърмори Фенолио. — Прекрасно. — И за първи път погледна своето творение не с възхищение, а с погнуса. На Каприкорн това видимо му хареса повече.

— Баста! — извика той и му махна да се приближи. Баста вървеше подчертано бавно и все още гледаше обидено. — Отведи стареца там, където преди държахме Дариус! — заповяда му господарят. — И сложи пазач пред вратата.

— Искаш да го отведа в дома ти?

— Да, защо не? Нали твърди, че ми е нещо като баща. Освен това историите му ме забавляват.

Баста сви рамене и посегна да хване Фенолио. Меги изплашено погледна стария човек. Щеше да остане сам-сама в клетката без прозорци в обора на Каприкорн. Но преди Баста да успее да го помъкне, Фенолио грабна ръката й.

— Остави момичето с мен — помоли той Каприкорн. — Не можеш да го затвориш самичко в онази дупка.

Каприкорн с безразличие му обърна гръб.

— Както желаеш. И без това баща й скоро ще дойде.

Да, Мо щеше да дойде. Меги не можеше да мисли за нищо друго, докато вървеше с Фенолио, поставил ръката си на рамото й, сякаш бе способен да я предпази от Каприкорн, от Баста и от всички други злодеи. Само че това бе невъзможно. Дали Мо го можеше? Разбира се, че не. Меги започна да се моли наум. Може би баща й ще обърка пътя. Не бива да идва! И въпреки това тя имаше само едно-едничко горещо желание.