Корнелия Функе
Мастилено сърце (25)

Неправилен край

Разказът, романът, приказката — те приличат на живи същества, а може би наистина са живи. Имат глава, нозе, кръвообращение и дрехи като живите хора.

Ерих Кестнер, „Емил и детективите“

Фенолио дълго мълча, след като Мо завърши разказа си. Паула отдавна бе тръгнала да търси Пипо и Гико. Меги я чуваше да топурка по дюшемето на горния етаж: насам-натам, скок, плъзгане, кикот и вик. Но в кухнята на Фенолио беше толкова тихо, че се чуваше тиктакането на часовника, закачен до прозореца на стената.

— Има ли по лицето си онези белези… знаете за какво говоря — писателят въпросително погледна Мо.

Бащата на Меги кимна.

Фенолио изчетка с ръка няколко трохи от панталона си.

— Белезите са от рани, които му нанесе Баста — обясни той. — Двамата харесваха едно и също момиче.

Мо отново кимна.

— Да, и това знам.

Фенолио погледна през прозореца.

— Феите се погрижиха да излекуват разрезите. Затова са останали само тънки белези, само три бледи черти върху кожата, нали? — отново се обърна той към събеседника си.

Мо кимна за трети път. А Фенолио пак се загледа навън. Прозорецът на къщата отсреща бе отворен, чуваше се как някаква жена гълчи дете.

— Всъщност сега би трябвало да се гордея, да съм изключително горд — установи Фенолио. Всеки писател си мечтае за герои, изпълнени с живот, а моите буквално са излезли от книгата!

— Причината е, че баща ми ги извади с четене — намеси се Меги. — Правил го е и с други книги.

— О, разбира се — Фенолио кимна. — Добре че ми напомни. Иначе щях да се помисля за Господ, нали? Искрено съжалявам за майка ти. Макар че, погледнато от друга страна, вината съвсем не е моя.

— Татко страда повече. Аз почти не си я спомням.

Мо я изгледа изненадано.

— О, да. Била си по-малка от внуците ми — съгласи се Фенолио. Той пристъпи към прозореца. — Наистина бих искал да го видя. Искам да кажа, Прашнопръстия. Сега, разбира се, съжалявам, че измислих тъй страшен край за клетника. Но някак си му подхождаше. Както прекрасно го е казал Шекспир: „Всеки играе ролята си, а моята е трагична“. — Той плъзна поглед към улицата. На горния етаж нещо се счупи, но Фенолио остана безучастен.

— Това всъщност вашите деца ли са? — попита Меги и посочи тавана.

— Да пази Господ, не. Това са моите внуци. Една от дъщерите ми също живее в селото. Постоянно ме посещават, а аз им разказвам разни истории. Разказвам истории на половината село, но вече нямам желание да ги записвам. Къде е той сега?

— Прашнопръстия ли? Обещал съм да не казвам — отговори Мо.

— Той доста се уплаши, когато татко му разказа за вас — добави Меги. Прашнопръстия трябва да узнае какво ще му се случи накрая, помисли си тя. Трябва да узнае. Тогава ще разбере, че не може да се върне в своя свят. И вечно ще продължи да тъгува за него. Вечно.

— Трябва да го видя! Само веднъж. Не ме ли разбирате? — Фенолио умолително погледна Мо. — Бих могъл просто да ви последвам незабелязано. Как ще ме познае? Искам само да се уверя, че наистина изглежда така, както си го представях.

Но Мо само поклати глава.

— Мисля, че трябва да го оставите на мира.

— Глупости! Имам право да го видя, когато поискам. В края на краищата аз съм го измислил!

— И сте го убили — допълни Меги.

— Е, да. — Фенолио безпомощно вдигна ръце. — Исках да създам напрежение. Ти не обичаш ли истории, които спират дъха?

— Само ако имат добър край.

— Добър край! — презрително изпръхтя писателят и се заслуша какво става на горния етаж. Нещо или някой беше тупнал на пода, трясъкът бе последван от силен плач. Фенолио се втурна към вратата. — Чакайте тук! Веднага се връщам — извика той и изчезна в коридора.

— Мо! — прошепна Меги. — Трябва да кажеш на Прашнопръстия! Трябва да му кажеш, че не може да се върне обратно.

Ала Мо само поклати глава.

— Няма да поиска да ме чуе, повярвай ми. Опитвал съм поне дузина пъти. Може би въпреки всичко не е лоша идея да ги събера с Фенолио. На създателя си вероятно ще повярва повече, отколкото на мен. В „Мастилено сърце“ има една илюстрация — промърмори той, докато поглаждаше плота с дланта си, сякаш можеше да накара картината да се появи по магически начин. — На нея се вижда група жени, които минават под арка, облечени пищно като за празник. Една от тях има същата светла коса като майка ти. На картината не се вижда лицето й, жената е обърнала гръб на наблюдателя, но аз винаги съм си представял, че това е тя. Налудничаво, нали?

Меги сложи ръката си върху дланта на Мо.

— Обещай ми, че никога повече няма да се върнеш в онова село! — настоя тя. — Обещай ми, че няма да се опитваш да си върнеш книгата.

Секундарникът на часовника до прозореца наряза времето на многобройни, болезнено тънки филийки, докато Мо най-сетне й отговори.

— Обещавам ти.

— Погледни ме в очите!

Той се подчини.

— Обещавам — повтори. — Искам само да обсъдя нещо с Фенолио и после ще се върнем вкъщи и ще забравим за книгата. Доволна ли си?

Меги кимна. Макар че се питаше какво толкова имаше за обсъждане.

Фенолио се върна, понесъл на гърба си разплакания Пипо. Другите две деца следваха дядо си с физиономии, по които се четеше разкаяние.

— Дупки в сладкиша, а сега и на челото — май наистина трябва да ви изпратя у вас! — скара се Фенолио, докато настаняваше Пипо на стола. После порови в големия шкаф, докато откри лепенка и крайно внимателно я залепи върху разкървавеното чело на внучето си.

Мо бутна стола си назад и се изправи.

— Размислих — рече той. — Ще ви заведа при Прашнопръстия.

Фенолио изненадано се обърна.

— Може би вие ще можете веднъж завинаги да го убедите, че не е възможно да се върне обратно — обясни Мо. — Кой знае какво ще направи иначе. Боя се, че може да е нещо опасно… Освен това имам една идея, може да е налудничава, но бих искал да я обсъдя с вас.

— По-налудничава от това, което вече чух? Едва ли е възможно. — Внуците на Фенолио бяха изчезнали в големия шкаф и с кикот притваряха вратите. — Ще изслушам вашата идея — съгласи се Фенолио. — Но преди това искам да видя Прашнопръстия!

Мо погледна Меги. Не се случваше често Мо да нарушава дадените обещания и очевидно никак не се чувстваше добре. Меги го разбираше прекрасно.

— Чака на площада — каза той. — Но оставете ме първо аз да говоря с него.

— На площада ли? — очите на Фенолио се разшириха. — Но това е прекрасно! — Той пристъпи към малкото огледало, окачено до кухненската врата, и прокара пръсти през тъмната си коса, сякаш се страхуваше, че Прашнопръстия ще се разочарова от външния вид на създателя си. — Ще се преструвам, че изобщо не го забелязвам, докато ме повикате! Да, така ще направим.

От шкафа се разнесе трополене и Пипо изскочи, облечен в сако, което му висеше до глезените. На главата му бе нахлупена шапка, толкова голяма, че закриваше очите му.

— Разбира се! — Фенолио свали шапката от главата на Пипо и си я сложи. — Това е. Ще взема децата! Дядо с три внучета не може да бъде подозрителна гледка, нали?

Мо само кимна и избута Меги в тесния коридор. Тръгнаха по уличката, която водеше към площада, където бе оставена колата им, а Фенолио ги последва на няколко метра разстояние. Внуците му подскачаха около него като кутрета.