Корнелия Функе
Мастилено сърце (57)

Опустялото село

В книгите срещам мъртъвците, сякаш са живи,

В книгите виждам бъдното.

Всичко изтлява и отминава с времето;

всяка слава би потънала в забрава,

ако Бог не бе подпомогнал смъртните с книгите.

Ричард де Бъри, цитиран от Алберто Ма

Така умря Каприкорн, точно както бе написал Фенолио, и Кокерел изчезна в мига, в който господарят му рухна на земята, а с него и половината от мъжете, които седяха на пейките. Останалите избягаха, всички избягаха — и момчетата, и жените. Срещу тях идеха мъжете, които Каприкорн бе изпратил да потушат огъня и да заловят подпалвача. Лицата им бяха изцапани със сажди и пълни с ужас, но не заради пламъците, погълнали къщата на Каприкорн… тях бяха загасили. Не. Пред очите им Плосконосия се бе стопил, а с него и мнозина други. Бяха изчезнали, сякаш мракът ги е погълнал, сякаш никога не са съществували… а може би беше точно така. Човекът, който ги бе създал, ги бе изличил, изтрил ги бе като грешка в рисунката, като петна върху бяла хартия. Вече ги нямаше, а другите, които не бяха родени от думите на Фенолио, тичаха обратно, за да известят Каприкорн за ужасното събитие. Но Каприкорн лежеше по лице, сгурия бе полепнала по червения му костюм, и никой никога повече нямаше да го известява за огън и дим, за ужас и смърт. Никога повече.

На игрището се издигаше само Сянката, толкова високо, че мъжете, които тичаха през паркинга, го виждаха отдалеч — сив, открояващ се пред черното небе, с две горящи звезди вместо очи. Мъжете забравиха вестта, която носеха, и се втурнаха към колите, паркирани наблизо. Не искаха нищо друго, само да се махнат, да се махнат, преди съществото, което бяха извикали като куче, да ги погълнеше всичките.

Меги дойде на себе си едва когато всички изчезнаха. Беше скрила глава под мишницата на Мо, така правеше винаги когато не искаше да вижда света. Мо беше пъхнал книгата под сакото, с което наистина приличаше на някой от главорезите на Каприкорн, и я беше прегърнал крепко, докато хората наоколо тичаха и крещяха, а Сянката стоеше тихо и плахо, толкова тихо, сякаш убийството на неговия господар му беше стопило силите.

— Фарид? — чу тя по някое време гласа на Мо. — Можеш ли да отвориш онази клетка?

Едва тогава тя измъкна глава изпод ръката на Мо и забеляза, че Свраката беше останала. Защо не бе изчезнала заедно с другите? Дариус все още я държеше здраво, сякаш го беше страх какво ще направи, ако я пусне. Но тя вече нито риташе, нито се съпротивляваше. Само гледаше към Каприкорн и сълзите се стичаха по острите й черти, покрай малката й брадичка и капеха по роклята й като дъжд.

Чевръст като Гуин, Фарид скочи от подиума и изтича към клетката, без да изпуска Сянката от очи. Но чудовището не помръдваше, сякаш никога повече нямаше да се раздвижи.

— Меги — прошепна Мо. — Нека да отидем при пленниците. Бедната Елинор изглежда малко изтощена, а освен това искам да ти представя една личност.

Фарид вече човъркаше ключалката, а двете жени гледаха към тях.

— Не нужно да ми я представяш — каза Меги и стисна ръката му. — Знам коя е. Знам го отдавна и толкова ми се искаше да ти разкажа, но нали те нямаше, а сега трябва да прочетем още нещо. Последните изречения. — Тя измъкна книгата изпод сакото на баща си и я разлисти, докато не намери страницата, изписана от Фенолио. — Той използва и обратната страна — обясни Меги. — Просто не умее да пише ситно.

Фенолио.

Меги отпусна листа и се огледа, но не успя да го види. Дали не го бяха отвели хората на Каприкорн, или пък…

— Мо, няма го! — отчая се тя.

— Ще го потърся — успокои я Мо. — Но сега чети, бързо! Или да чета аз?

— Не!

Сянката се размърда, приближи се към мъртвия Каприкорн, олюля се назад и се завъртя тромаво като танцуваща мечка. На Меги й се стори, че чува стенание. Фарид се сниши край клетката, когато червените очи се извиха към него. Дори Елинор и майка й отстъпиха. Но Меги прочете с твърд глас:

— Сянката стоеше и спомените така го боляха, че го разкъсваха. В съзнанието си чуваше всички викове и стенания, усещаше сълзите върху сивата си кожа. Страхът на жертвите опари очите му като лютив дим. А после той внезапно почувства и още нещо. Усещането го принуди да се свлече на колене, цялата му ужасяваща фигура се разпадна и изведнъж от пепелта, в която бяха превърнати, отново се появиха всичките му жертви: мъже и жени, деца, кучета, котки, коболди и феи, и много, много други.

Меги забеляза как празното игрище се изпълни с народ. И прииждаха още и още. Трупаха се на мястото, където се бе свлякъл Сянката, оглеждаха се като събудени от сън и тогава Меги прочете последното изречение на Фенолио:

— Те се събудиха сякаш от лош сън, и най-сетне всичко свърши добре.

— Няма го! — повтори Меги, когато Мо взе листа на Фенолио от ръцете й. — Изчезна, Мо. Отишъл е в книгата си. Знам това.

Мо огледа книгата и отново я пъхна под сакото си.

— Да, мисля, че си права — съгласи се той. — Но ако е така, засега не можем да го променим. — И той привлече Меги към себе си. Слязоха от подиума и пристъпиха сред хората и непознатите същества, които се тълпяха по футболното игрище на Каприкорн. Дариус ги последва. Беше пуснал Свраката, която застана до стола на Меги, опря мършавите си ръце на облегалката и беззвучно се разплака. Лицето й остана безизразно, сякаш се състоеше само от сълзи.

Меги и Мо се насочиха към клетката, в която все още бяха затворени майка й и Елинор, и една фея се заплете в косите на момичето. Мъничкото синекожо създание се извини многословно. В същия миг тя се препъна в някакво рунтаво кълбо, което изглеждаше получовек, полуживотно, и накрая едва не настъпи някакво крехко човече, цялото от стъкло. Селото на Каприкорн се бе сдобило с доста необикновени нови жители.

Стигнаха до клетката, където Фарид все още се мъчеше да отвори ключалката. Лицето му беше мрачно, той ръчкаше с тел в отвора и мърмореше, че точно така му бил показал Прашнопръстия, но ключалката просто била от особен вид.

— Е, какво пък! — подигра се Елинор и притисна лице към решетките. — Вярно, че Сянката не успя да ни излапа, но по всичко личи, че ще умрем от глад в този кафез! Какво ще кажеш за дъщеря си, Мо? Не беше ли смела? Аз на нейно място нямаше да успея да изрека нито думичка, нито една-единствена думичка. Господи, сърцето ми едва не спря, когато старицата се опита да й отнеме книгата.

Мо сложи ръка върху рамото на Меги и се усмихна, но очите му бяха вперени в Тереза. Девет години са толкова дълго време…

— Успях! Успях! — възторгна се Фарид и блъсна вратата на клетката. Но преди двете жени да направят и крачка, една фигура се изправи от най-тъмното ъгълче на кафеза, скочи към тях и грабна първата, която му попадна — майката на Меги.

— Стой! — изсъска Баста. — Стой, защо бързаш? Накъде си се запътила, Реза? При семейството си? Да не мислиш, че не съм чул какво си шепнехте долу в гробницата? Много добре разбрах.

— Пусни я! — извика Меги. — Пусни я! — О, защо не беше обърнала внимание на черния вързоп в ъгъла? Как е могла да си помисли, че Баста ще умре като Каприкорн? Но защо беше жив? Защо не изчезна като Плосконосия, Кокерел и останалите?

— Пусни я, Баста! — Мо изрече думите едва чуто, сякаш нямаше сили. — Няма да излезеш оттук, дори и с нея. Никой няма да ти помогне, всички изчезнаха.

— О, напротив, ще изляза! — отвърна Баста злорадо. — Ще я удуша, ако не ме пуснеш. Ще й пречупя тъничкото вратле. Наясно ли си всъщност, че тя не говори? Не е способна да издаде нито звук, защото я изчете некадърникът Дариус. Няма е като риба, хубава няма рибка. Но както те познавам, ти въпреки това си я искаш обратно, нали?

Мо не отговори и Баста се засмя.

— Защо не си мъртъв? — изкрещя Елинор. — Защо не рухна като господаря си, защо не се продъни вдън земя като останалите?

Баста сви рамене.

— Откъде да знам? — измърмори той, докато сключваше ръце около шията на Реза. Тя се опита да го ритне, но той стисна по-здраво. — Свраката също оцеля, но тя винаги е оставяла другите да й вършат мръсната работа. А що се отнася до мен, кой знае — може би сега се числя към добрите заради това, че ме осъдиха на смърт? Може би съм тук, защото отдавна не съм опожарявал нищо и защото Плосконосия изпитва далеч по-голямо удоволствие да убива? Може би, може би, може би… Така или иначе, съм тук. А сега ме пусни, дебелано!

Но Елинор не помръдна.

— Не! — възпротиви се тя. Ще излезеш оттук само ако я оставиш. Не можех да си представя, че тази история ще свърши добре, но така стана. А ти, малки негоднико, няма да развалиш това в последния момент. Да не се казвам Елинор! — Лелята препречи вратата на клетката с решителен вид. — Този път нямаш нож — продължи тя заплашително. — Разполагаш единствено с наглата си уста, а тя, повярвай ми, няма да ти послужи! Забий пръстите си в очите му, Тереза! Ритни го, ухапи мръсника!

Но преди Тереза да я послуша, Баста я отблъсна от себе си толкова силно, че тя политна към Елинор и я повали заедно с Мо, който понечи да им се притече на помощ.

А Баста се втурна към отворената врата на кафеза, блъсна настрани сащисания Фарид, помете Меги и избяга покрай съществата, които все още обикаляха като сомнамбули из футболното игрище. Преди Мо или Фарид да се окопитят и да го последват, от него не остана следа.

— Прекрасно! — промърмори Елинор и заедно с Тереза пристъпи навън. — Сега този тип ще ме преследва в сънищата и всеки път, когато нощем чуя шумолене в градината, ще си представям, че ножът му е притиснат към гърлото ми.

Тази нощ изчезна безследно не само Баста, но и Свраката. А когато се отправиха към паркинга да потърсят автомобил, който да ги отнесе далеч от ужасното село на Каприкорн, той се оказа пуст. Не беше останала пито една кола.

— О не, не, моля ви, кажете ми, че не е истина! — изстена Елинор. — Нима това означава, че отново ще имаме удоволствието да извървим пеша целия трижди проклет трънлив път?

— Само при положение, че случайно не носиш със себе си телефон — уточни Мо. Откакто Баста бе изчезнал, той не се отделяше от Тереза. Бе огледал тревожно врата й — червените петна от пръстите на Баста щяха да останат известно време. После бе погалил кичур от косата й, уверявайки я, че потъмняла я харесва дори повече. Но девет години наистина са дълго време и Меги забеляза колко предпазливо двамата се отнасяха един с друг, приближаваха се постепенно, сякаш прекосяваха мост, издигнат над безбрежна бездна.

Разбира се, Елинор не носеше телефон. Каприкорн беше заповядал да й го отнемат и макар че Фарид веднага предложи да го потърси из почернялата от сажди къща на Каприкорн, не успяха да го намерят.

Затова решиха да прекарат още една, последна нощ в селото на Каприкорн заедно с всички, които Фенолио бе изтръгнал обратно от смъртта. Нощта беше прекрасна, топла, сигурно щяха да спят добре под дърветата.

Мо и Меги тръгнаха да търсят одеяла. В изоставеното село откриха достатъчно. Не влязоха само в къщата на Каприкорн. Меги не желаеше никога вече да пристъпи прага й — не заради лютивия дим, който все още бълваше от прозорците, нито заради обгорените врати, а заради спомените, които я нападаха като кръвожадни зверове.

По-късно, докато седеше между Мо и майка си под един от старите дъбове, Меги за миг си спомни за Прашнопръстия и се запита дали Каприкорн все пак не бе казал истината и дали той действително не спеше вечен сън някъде горе из хълмовете. Вероятно никога няма да разбера какво е станало с него, помисли си тя, докато на клона над нея се люлееше една от сините феи с учудено изражение на лицето.

Тази нощ цялото село изглеждаше омагьосано. Въздухът беше изпълнен с шепот, а фигурите, които минаваха по площада, изглеждаха, сякаш са излезли от детски сънища, а не от думите на възрастен мъж. Още един въпрос не даваше мира на Меги: къде беше Фенолио, забавляваше ли се в собствената си история. Тя му го желаеше от все сърце. Но знаеше, че ще му липсват внуците му и играта на криеница в кухненския шкаф.

Преди клепачите й да се спуснат, Меги видя Елинор да се разхожда между коболдите и феите, а лицето й излъчваше необикновено доволство. Самата тя се беше сгушила между родителите си и майка й не преставаше да пише — върху листа от дървото, върху плата на роклята си, върху пясъка. Имаше толкова много думи, които трябваше да бъдат казани…