Корнелия Функе
Мастилено сърце (50)

Лош късмет за Елинор

После Чарли му описа точното местоположение на полицейския участък и му даде множество напътствия как да върви все направо през прохода, а после през двора и по стълбите вдясно и как да свали шапката си, като влезе в канцеларията. Накрая го прикани да продължи сам и му обеща да го чака на същото място.

Чарлз Дикенс, „Оливър Туист“

Елинор пътува повече от час, докато най-сетне намери село с полицейски участък. Морето беше далеч, но възвишенията ставаха по-ниски, а по склоновете растяха лозя, заменили гористия гъсталак, който заобикаляше селото на Каприкорн. Денят щеше да бъде ужасно горещ, още по-горещ от предишните, усещаше се отсега. Слизайки от колата, Елинор чу далечни гръмотевици. Небето над къщите беше още синьо, но тъмносиньо, като цвета на дълбока вода. Цвят, предвещаващ нещастие…

Я се дръж, Елинор, каза си тя и се отправи към бледожълтата къща, в която се помещаваше полицейският участък. Идва буря и това е всичко, или си станала суеверна като онзи негодник Баста?

В тесния кабинет седяха двама полицаи, метнали униформените си сака върху облегалките на столовете. Въздухът беше толкова спарен, че можеше да се реже с нож, големият вентилатор на тавана очевидно не вършеше работа.

По-младият от двамата полицаи, широкоплещест и късонос като мопс, се присмя на Елинор още докато разказваше патилата си и я попита дали зачервеното й лице не е доказателство, че прекалено й се услажда местното вино. Ако другарят му не се беше намесил, Елинор щеше да го свали с шутове от стола. Той беше мършав длъгнест тип с меланхоличен поглед и тъмна коса, която започваше да оредява над челото.

— Престани! — смъмри той колегата си. — Остави я поне да разкаже докрай. — Изслуша с безизразно лице разказа на Елинор за Каприкорн и неговите главорези, свъси чело, когато тя заговори за палежи и убити петли и вдигна вежди, като чу за Меги и подготвяната екзекуция. Елинор, разбира се, не спомена нищо за книгата и как точно трябваше да се състои екзекуцията. Само преди две седмици и тя думичка нямаше да повярва.

Когато завърши, полицаят помълча известно време, подреди моливите на бюрото си, прибра няколко документа един върху друг и я погледна замислено.

— Чувал съм за това село — рече той.

— Разбира се, кой не е чувал за него! — присмя се колегата му. — Селото на дявола, прокълнатото село, от което бягат дори змиите. Стените на църквата са боядисани с кръв, а из улиците сноват черни мъже, които в действителност са духове на мъртъвци, и носят огън в джобовете си. Само трябва да се доближиш до това село, и вече си се изпарил като дим, пуф! — Той вдигна ръце и плесна с длани.

Елинор го изгледа с леден поглед. Другият полицай се усмихна, но после стана с въздишка и махна на Елинор да го последва.

— Е, ще хвърля един поглед — каза той през рамо.

— Щом нямаш друга работа! — изсмя се другият, а Елинор с мъка се въздържа да не се върне да го срита. Не след дълго тя вече седеше на седалката до шофьора в полицейската кола и пред нея се извиваше същият пълен със завои път, по който бе дошла. Господи, защо не направих това много по-рано, помисли си тя. Сега всичко ще се оправи. Никой няма да бъде застрелян или екзекутиран, Меги ще си върне бащата, а Мортимер — дъщерята. Да, всичко ще се оправи. Благодарение на Елинор. Прииска й се да танцува и да пее. Никога през живота си не бе изпитвала такова задоволство. Нека сега някой посмее да твърди, че не е способна да се оправи в истинския живот!

Полицаят до нея не пророни нито дума. Гледаше пътя и взимаше завоите с такава скорост, че сърцето на Елинор спираше да бие. Изглежда, знаеше пътя. Не се поколеба нито веднъж, когато шосето се раздвояваше, не сбърка нито едно отклонение. Елинор си припомни колко дълго бяха търсили селото с Мо и изведнъж й хрумна тревожна мисъл.

— Доста хора са! — каза тя с несигурен глас, докато вземаха завоя с такава скорост, че бездната отдясно зейна опасно близо. — Този Каприкорн има доста мъже. И са въоръжени, макар да не умеят да стрелят добре. Не трябва ли да поискате подкрепление? — Нали така ставаше във филмите, в глупавите филми за полицаи и престъпници. Полицаите в тях винаги искаха подкрепление.

Полицаят прекара пръсти през рядката си коса и кимна, сякаш едва сега се сеща за тази възможност.

— Да, разбира се! — съгласи се той, докато взимаше радиостанцията си. — Подкреплението няма да навреди, но най-напред ще трябва да зададем няколко въпроса.

Той поиска петима мъже. Едва ли ще са достатъчно срещу чернодрешковците на Каприкорн, помисли Елинор, но все пак е по-добре, отколкото нищо. Във всеки случай щяха да свършат повече работа, отколкото един отчаян баща, едно арабче и една колекционерка на книги с наднормено тегло.

— Ето го! — посочи тя, когато в далечината се появи селото на Каприкорн, сиво и невзрачно сред зеленината.

— Да, така си и мислех — каза полицаят и пак млъкна. Въпреки че той само кимна на пазача на паркинга, Елинор се почувства неуверена. Едва когато застанаха пред Каприкорн сред боядисаната в червено църква и полицаят я предаде като намерена вещ, тя бе принудена да си признае, че нищо нямаше да се оправи. Че всичко беше изгубено и тя беше постъпила глупаво, ужасно глупаво.

— Тази жена разказва ужасни неща за вас — каза полицаят. Той избягна погледа на Елинор. — Разправяше за някакво отвлечено дете. Това е нещо по-лошо от палеж…

— И в него няма нищо вярно! — отегчено отговори Каприкорн на неизречения въпрос. — Обичам децата… ако не ми досаждат прекалено. Иначе само пречат на сделките.

Полицаят кимна и с нещастно изражение огледа ръцете си.

— Тя спомена и нещо за някаква екзекуция…

— Наистина ли? — Каприкорн се взря в Елинор, сякаш можеше само да се възхити на толкова необуздано въображение. — Е, ти знаеш, аз просто нямам нужда от подобни неща. Хората правят каквото пожелая и без да е необходимо да прибягвам до драстични мерки.

— Разбира се! — промълви полицаят и кимна. — Разбира се. — После побърза да си тръгне.

Когато отсечените, забързани стъпки на полицая заглъхнаха, Кокерел, който през цялото време бе седял на стъпалата, се изсмя.

— Този имаше три малки деца, нали? Дааа, всички полицаи трябва да бъдат задължени да си завъдят поне по три малки деца. С този беше особено лесно, всичко, което Баста трябваше да направи, бе да се разходи два-три пъти пред двора на училището им. Как мислите? Да направим ли за всеки случай и едно домашно посещение? За да освежим доброто впечатление? — Той въпросително погледна Каприкорн, но господарят му поклати глава.

— Не, според мен не е необходимо. По-добре да обмислим какво да сторим с нашата гостенка. Как постъпваме с хора, които ни клеветят?

Коленете на Елинор се подкосиха, когато бледите очи на Каприкорн срещнаха нейните. Ако сега Мортимер ми предложи да ме изпрати в някоя книга, бих приела, помисли си тя. Дори няма да се пазаря за заглавието.

Зад нея бяха застанали двама-трима чернодрешковци, безсмислено беше да мисли за бягство. Единственото, което ми остава, е да приема съдбата си с достойнство, Елинор, примири се тя.

Но беше много по-лесно да четеш за такива неща, отколкото да ги правиш.

— Криптата или оборът? — попита Кокерел и бавно се приближи. Криптата ли? Елинор се замисли. Дали Прашнопръстия не беше споменал нещо за гробниците под църквата? Не беше обаче нищо добро…

— Криптата? Защо не? Тъй или иначе, ще трябва да се отървем от нея, в противен случай знаем ли кого още ще ни довлече. — Каприкорн скри прозявката си зад вдигнатата ръка. — Добре, значи довечера Сянката ще има допълнителна работа. Това ще му хареса.

Елинор поиска да каже нещо героично и дръзко, но не можа. Кокерел вече я бе довлякъл до глупавата статуя, когато Каприкорн ги повика обратно.

— Забравих да я попитам за Вълшебноезичния — каза той. — Питай я дали знае къде се намира сега.

— Хайде, говори! — изръмжа Кокерел и разтърси главата й, сякаш искаше да я накара буквално да изплюе думите. — Къде е онзи?

Елинор стисна устни. Бързо, Елинор, бързо измисли добър отговор! Изведнъж езикът й отново проработи.

— Защо питаш мен! — извика тя на Каприкорн, който продължаваше да стърчи посред църквата, блед, сякаш го бяха избелвали на слънцето… — Ти най-добре знаеш отговора. Твоите хора го застреляха, него и момчето. — Погледни го, Елинор, застави се тя. Погледни го право в очите. Погледни го толкова непоколебимо, колкото гледаше едно време баща си, когато те хващаше с някоя забранена книга. Няколко сълзи също няма да навредят. Хайде, спомни си за своите книги, за изгорените книги! Спомни си за снощи, за страха, за отчаянието… а ако всичко това не помогне, ощипи се!

Каприкорн замислено я погледна.

— Ето! — възкликна доволно Кокерел. — Знаех си, че сме ги улучили.

Елинор още веднъж погледна Каприкорн, чийто образ се размаза зад воала на неискрените й сълзи.

— Е, ще видим — проговори той. — Хората ми и без това претърсват хълмовете, за да заловят един избягал пленник. Предполагам, ще ме осветлиш къде точно да открият двамата мъртъвци?

— Погребах ги и нямам никакво намерение да ти разкривам къде — Елинор усети как една сълза се стече по носа й. Кълна се във всичките букви на този свят, Елинор, възхити се тя. Сбъркала си си професията. Щеше да бъдеш прекрасна актриса.

— Погребала си ги, така ли? — Каприкорн си играеше с пръстените на лявата си ръка. Бяха три и той ги въртеше със свъсено чело.

— Затова отидох в полицията — обясни Елинор. — За да си отмъстя за тях и за моите книги.

Кокерел се засмя.

— Ама не ти се наложи да погребваш книгите, нали? Ние ги изгорихме много старателно, като най-качествени дърва за огрев, а страничките им трепереха като бледи пръстчета. — Той вдигна ръце да й покаже. В следващия миг Елинор го зашлеви през лицето с всичка сила, а тя не беше слабачка. Кръв заструи от носа на Кокерел. Той я избърса с ръка и се взря в нея, сякаш изненадан, че от него може да изтече нещо толкова червено. — Я гледай! — изрече той и протегна към Каприкорн окървавените си пръсти. — Ще видиш, тая ще затрудни Сянката повече, отколкото Баста.

Той се опита да я повлече след себе си, но Елинор тръгна с високо вдигната глава. Смелостта я напусна едва когато видя стълбите, които се губеха в бездънна черна дупка. Гробниците, разбира се, сети се тя — мястото, където държаха осъдените на смърт. Оттам лъхаше на плесен и влага, основните съставки на уханието на смъртта.

Отначало Елинор не повярва на очите си — зад решетките се очертаваше кльощавата фигура на Баста. Смяташе, че не е чула добре думите на Кокерел, но ето го пред нея Баста, затворен като в кафез, а очите му излъчваха същия страх и безнадеждност. Не успя да го разведри дори видът на Елинор. Гледаше през нея и през Кокерел, сякаш бяха призраците, от които толкова се страхуваше.

— Какво прави тук? — попита Елинор. — Започнали сте да се избивате помежду си, така ли?

Кокерел вдигна рамене.

— Да й кажа ли? — попита той Баста, но в отговор получи само празен поглед. — Този тук първо остави Вълшебноезичния да избяга, а после и Прашнопръстия. Това е най-лесният начин да си развалиш отношенията с началника, дори и да се смяташ за негов любимец. Е, и без това от години беше зарязал подпалвачеството. — Кокерел погледна Баста с неприкрито злорадство.

„Госпожо Лоредан, лека-полека трябва да се замислите за завещанието си, помисли си Елинор. Щом Каприкорн е заповядал да екзекутират най-вярното му куче, определено няма да се церемони с вас.“

— Ей, не е необходимо да гледаш толкова жалостиво — извика Кокерел на Баста, докато изваждаше от джоба си тежка връзка ключове. — Особено когато две дами ти правят компания.

Баста облегна чело на решетките.

— Още ли не сте хванали огнегълтача? — гласът му прозвуча беззвучно, сякаш беше викал, докато го е изгубил.

— Не, но дебеланата тук ни каза, че сме улучили Вълшебноезичния. Опънал бил петалата. Очевидно Плосконосия най-накрая е уцелил нещо. Е, достатъчно котки си отидоха мърцина.

Зад желязната решетка, която Кокерел отключи, нещо помръдна. В тъмнината седеше жена, опряла гърба си на нещо, което напомняше каменен саркофаг. Отначало Елинор не можа да разпознае лицето й. После жената се изправи.

— Ето ти компания, Реза! — подвикна Кокерел и блъсна Елинор през отворената врата. — Можете да си побъбрите, ако успеете.

И той се отдалечи, заливайки се от смях.

А Елинор не знаеше дали да се смее, или да плаче. Би предпочела да види отново любимата си племенница на друго място.