Корнелия Функе
Мастилено сърце (8)

Сама

— Съкровище — каза най-сетне баба ми. — Наистина ли не си тъжно, че до края на живота си трябва да останеш мишле?

— Все едно ми е — отговорих. — Няма значение кой си и как изглеждаш, стига само да обичаш някого.

Роалд Дал, „Вещиците“

Когато Меги се завърна, Елинор я чакаше, застанала в осветената врата. Беше наметнала палто над нощницата си. Нощта беше топла, ала откъм езерото подухваше хладен ветрец. Колко отчаяно изглеждаше момичето, колко изгубено. Елинор много добре помнеше това чувство. Нямаше нищо по-лошо.

— Отведоха го! — гласът на Меги почти се задави от гняв. — Защо ме задържа? Можехме да му помогнем! — Беше свила юмручета, сякаш ей сега ще започне да удря.

И на Елинор понякога й се искаше да се бие с целия свят, но от това нямаше никаква, ама никаква полза. Мъката си оставаше.

— Не говори глупости — сопна се тя. — Как, моля ти се, щяхме да му помогнем? Най-много да отведат и теб. Мислиш ли, че това би харесало на баща ти? Щеше ли да бъде от полза? Не. Следователно престани да стърчиш тук и се върни в къщата.

Но момичето не помръдна.

— Ще го заведат при Каприкорн — прошепна толкова тихо, че Елинор едва я разбра.

— При кого?

Меги само поклати глава и избърса с ръкав мокрото си от сълзи лице.

— Полицията ще дойде всеки момент — съобщи Елинор. Повиках ги по мобилния на баща ти. Никога не съм искала да притежавам такова нещо, но сега ще си взема. Онези типове просто са ми прерязали кабела.

Меги все още не беше помръднала. Трепереше.

— Те и без това отдавна са избягали!

— За Бога, нищо няма да му се случи! — Елинор се загърна по-плътно в палтото си. Вятърът се засили. Със сигурност щеше да завали.

— Откъде знаеш? — гласът на Меги трепереше от гняв.

Небеса, ако погледите можеха да убиват, помисли си Елинор, нямаше да изкарам и секунда повече.

— Защото той доброволно тръгна с тях — отговори раздразнено лелята. — Ти също го чу, или не е така?

Момичето сведе глава.

— Той беше по-разтревожен за книгата, отколкото за мен.

Елинор не можа да измисли подходящ отговор. Баща й беше твърдо убеден, че за книгите човек трябва да се грижи повече, отколкото за децата. Дълги години след като бе починал, тя и сестра й не успяха да се отърват от чувството, че все още е в библиотеката си и както обикновено, бърше праха от ценните си издания. Но бащата на Меги беше различен.

— Глупости, разбира се, че се тревожеше за теб! — възрази тя. — Не познавам баща, който и наполовина да е толкова хлътнал по дъщеря си като твоя. Ще видиш, скоро ще се върне. А сега влизай! — Тя протегна ръка към Меги. — Ще ти направя топло мляко с мед. Нали това се дава на деца, които са нещастни до смърт?

Но Меги не й обърна никакво внимание, изведнъж се извърна и хукна да бяга. Сякаш внезапно нещо й беше дошло наум.

— Ей, чакай! — Елинор с ругатни нахлузи градинарските си ботуши и тръгна след нея към моравата зад къщата, където гълтачът на огън бе дал представлението си. Но там нямаше никой. Само догорелите факли стърчаха от земята.

— Ммм да, господин кибритогълтачът, изглежда, също ни е напуснал — установи Елинор. — Във всеки случай го няма и в къщата.

— Може да ги е последвал! — Момичето спря пред една от изгорелите факли и погали овъглената й глава. — Точно така е! Видял е какво става и ги е последвал! — Тя погледна Елинор, изпълнена с надежда.

— Сигурно. Така ще да е било — Елинор се постара с всички сили да не прозвучи подигравателно. А как, мислиш, ги е последвал, добави тя наум. Пешком? Обаче, вместо да изрече съмненията си гласно, тя постави ръка върху рамото на Меги. За Бога, момичето все още трепереше.

— Хайде, ела — продължи лелята. — Полицията ще дойде всеки момент, повече нищо не можем да направим сега. Ще видиш, след няколко дни баща ти ще се появи, а може би ще доведе и огнегълтащия ти приятел. Но дотогава ще трябва да ме издържиш.

Меги само кимна и позволи да я приберат в къщата без повече съпротива.

— Имам само още едно условие — добави Елинор, когато затвориха вратата. Меги я погледна подозрително. — Възможно ли ще ти бъде, докато двете сме тук сами, да не ме гледаш постоянно така, сякаш най-съкровеното ти желание е да ме отровиш начаса? Дали ще ти бъде възможно?

Върху лицето на Меги плахо разцъфна унесена полуусмивка:

— Ще се постарая.

Двамата полицаи, които по някое време се появиха, зададоха множество въпроси, на които нито Меги, нито Елинор можеха да отговорят. Не, Елинор никога преди това не бе виждала въпросните мъже. Не, не бяха откраднали пари, нито други ценности, само една книга. Униформените си размениха развеселен поглед. Елинор ядосано им изнесе беседа за стойността на редките книги, но това само влоши нещата. Когато накрая Меги им разкри, че с положителност ще намерят баща й, ако открият свърталището на някой си Каприкорн, двамата се спогледаха така, сякаш дъщерята твърдеше, че баща й е бил отвлечен от небезизвестния Торбалан. И си заминаха. Елинор придружи Меги до спалнята й. Очите на глупавото мъниче отново плуваха в сълзи, а Елинор нямаше ни най-малко понятие как се утешава дванадесетгодишно момиче. Затова просто каза:

— И майка ти винаги спеше в тази стая — което със сигурност бе най-погрешното нещо, което човек можеше да изрече в случая.

Затова лелята набързо допълни:

— Почети си, ако не можеш да заспиш — покашля се два пъти и се отправи към стаята си през празната, тъмна къща.

Защо внезапно домът й се стори толкова безкрайно голям и пуст? През всичките години, откакто живееше тук съвсем сама, никога не беше я тревожило, че зад безбройните врати на къщата я чакат само книги. Времената, когато бе играла на криеница със сестрите си из коридорите и стаите, бяха отдавна отминали. А как тихичко се промъкваха едно време покрай вратата на библиотеката…

Навън вятърът разтърси капаците на прозорците. Бога ми, пак няма да мога да мигна, помисли си Елинор. А после се сети за книгата, която я чакаше в леглото, и разкъсвана между сладостното предчувствие и гузната съвест, тя се скри в спалнята си.