Корнелия Функе
Мастилено сърце (56)

Сянката

Небето ми е месинг,

Земята ми — желязо,

Луната ми глинена буца,

Чумна епидемия ми е слънцето,

По обяд е палеща, а нощем е

Изпарение на смъртта.

Уилям Блейк, „Втората жалба на Енион“

В книгите често пише, че омразата изгря, но на празника на Каприкорн Меги научи, че е студена, ледена ръка, чиято хватка вкаменява сърцето и го смазва като чук. Омразата я разтрепери въпреки топлия полъх, който я галеше, сякаш искаше да я излъже, че животът е прекрасен, а светът е добър въпреки кървавата превръзка, върху която Каприкорн бе отпуснал украсената си с пръстени ръка.

— Е, добре, това беше всичко! — продължи той. — Да се съсредоточим върху повода, който ни събра тук. Тази нощ не само ще накажем предателите, но ще отпразнуваме завръщането на един стар приятел. Някои от вас сигурно си спомнят за него, а останалите, обещавам ви, никога няма да забравят, че са го срещнали.

Кокерел изкриви кокалестата си физиономия в мъчителна усмивка. Очевидно не се радваше особено на завръщането на стария приятел. Думите на Каприкорн предизвикаха уплаха, която се изписа по лицата и на други мъже.

— Добре, стига приказки. Нека сега да послушаме какво ще ни прочетат. — Каприкорн се облегна в креслото си и кимна на Мортола.

Свраката плесна с ръце и през игрището притича Дариус, понесъл ковчежето, което Меги за последен път бе видяла в стаята на Мортола. Явно, знаеше какво съдържа то, защото лицето му стана още по-напрегнато, когато го отвори и го протегна към Мортола с покорно сведена глава. Змиите вероятно спяха, защото този път старицата не си сложи ръкавица, за да ги извади. Дори ги прехвърли през врата си, докато вадеше книгата от ковчежето. После предпазливо ги върна обратно, сякаш бяха скъпоценни огърлици, затвори капака и подаде сандъчето на Дариус. Меги улови състрадателния му поглед, а Свраката я натисна да седне на стола и сложи книгата в скута й.

Ето го отново злощастното томче с пъстрата подвързия. Какъв ли цвят беше корицата под обложката? Меги я повдигна с пръст и видя, че корицата е облечена в тъмночервен плат, пурпурен като пламъците, които обгръщаха черното сърце. Всичко, което се случваше сега, бе започнало между страниците на тази книга, а спасението можеше да дойде само от нейния автор. Меги погали корицата, винаги правеше така, преди да разгърне някоя книга. Беше се научила от Мо. Тя виждаше това движение, откакто се помнеше. Мо взимаше в ръка книгата, нежно погалваше подвързията и после я разтваряше, сякаш е кутия, пълна догоре с невиждани съкровища. Разбира се, случваше се зад корицата да не я очакват чудесата, за които бе мечтала, и тогава ядосана я затваряше. Но с книга като „Мастилено сърце“ това нямаше да се случи. Лошите истории никога не се събуждат за живот. В тях не се среща Прашнопръстия, няма го дори Баста.

— Трябва да ти предам нещо! — роклята на Свраката ухаеше на лавандула. Мирисът лъхна Меги като закана.

— Ако не направиш онова, за което си тук, ако ти хрумне да бъркаш думите нарочно или да ги изопачиш така, че гостът да не дойде, то Кокерел ще пререже гърлото на стареца. Каприкорн може и да не го заповяда, защото вярва в глупавите му лъжи, но аз не ги вярвам и Кокерел ще стори каквото кажа. Разбра ли ме, ангелче? — попита тя и ощипа бузата на Меги с кокалестите си пръсти.

Меги отблъсна ръката на Свраката и погледна към Кокерел. Той пристъпи зад Фенолио, усмихна й се и прекара пръст по гърлото му.

Фенолио блъсна ръката му и кимна на Меги в опит да я ободри и да я утеши. В очите му блесна мълчалив смях, единственото лекарство срещу ужасите, които ги заобикаляха. От него зависеше дали планът им ще сполучи, само от него и от неговите думи.

Меги усети хартията в ръкава си, която драскаше кожата й. Разлисти страниците и ръцете й сякаш станаха чужди. Мястото, на което трябваше да започне, не бе отбелязано само с прегънато ъгълче. Между страниците беше пъхнат разделител, черен като обгоряло дърво.

— Отметни косата от челото си — беше поръчал Фенолио. — Това ще бъде знакът за мен.

Но Меги едва вдигна лявата си ръка, и хората на пейките неспокойно се разшумяха.

Плосконосия се завръщаше с черно от сажди лице. Той забърза към Каприкорн и промълви нещо в ухото му. Меги забеляза, че редом с църковната камбанария към небето се издигат два тънки стълба дим.

Каприкорн отново се надигна от креслото си. Опитваме се гласът му да звучи спокойно, подигравателно, като възрастен, който се забавлява с детинска лудория, но лицето му издаваше друго:

— Съжалявам, че трябва да разваля празника на някои от вас, ала тази нощ и тук е пропял червеният петел. Нищо и никакво петле, но въпреки това трябва да му извиете шийката. Плосконоси, вземи десетина души.

Плосконосия с тежки стъпки се отдалечи, следван от новите си помагачи. Пейките видимо се опразниха.

— Никой от вас да не си показва носа тук, преди да сте заловили подпалвача! — викна Каприкорн след тях. — Доведете го и ще го научим намясто какво означава да подпалиш пожар у дявола!

Чу се смях. Но повечето от хората неспокойно се взираха в селото. Няколко слугини станаха, но веднага се снишиха, когато Свраката изкряка имената им. Никой не гледаше към Меги, почти всички й бяха обърнали гръб, сочеха пушека, скупчваха глави. Зад камбанарията небето се оцвети в червено, а над покривите се надигнаха валма дим.

— Какво става? Нима някакъв си пушек е способен да ви уплаши? — Раздразнението в гласа на Каприкорн лъсна недвусмислено. — Две-три пламъчета, чудо голямо. Е, и? Нима ще позволите това да ви развали празника? Огънят е нашият най-добър приятел, забравихте ли?

Меги видя как лицата колебливо отново се извръщат към нея. Но после чу, че споменават името му. Прашнопръстия. Беше го извикала някаква жена.

— Какво е това? — Гласът на Каприкорн беше толкова остър, че Дариус изпусна сандъчето със змиите. — Прашнопръстия вече го няма. Лежи погребан сред хълмовете, устата му е пълна със земя, а невестулката му прави компания. Не искам повече да чувам името му. Забравен е, все едно никога не е съществувал…

— Това не е вярно.

Гласът на Меги прозвуча над площада толкова звънко, че тя самата се стресна. — Той е тук! — тя вдигна книгата. — Всеки, който прочете неговата история, ще го види, дори гласът му може да се чуе, смехът му, фокусите му с огъня.

На празното футболно игрище стана тихо, много тихо. Чуваше се само неспокойно стържене на крака по червената настилка на лекоатлетическата писта. Изведнъж Меги долови слаб шум зад гърба си. Зад нея нещо тиктакаше, напомняше часовник, но звучеше различно, сякаш човешки език го наподобяваше с мляскане: тик-так-тик-так-тик-так. Звукът идваше откъм колите, паркирани зад телената ограда, чиито фарове я заслепяваха. Меги не издържа и се огледа, напук на Свраката и на всички погледи, които недоверчиво бяха вперени в нея. В следващия момент осъзна, че е направила огромна глупост. Какво щеше да стане, ако и другите видеха слабата фигура, която се изправи сред автомобилите и отново бързо приклекна. Но изглежда, никой не беше забелязал сянката, нито тиктакането.

— Това беше хубава реч — бавно проговори Каприкорн. — Но ти не си тук, за да държиш хвалебствени слова за мъртви предатели. Ти си тук, за да четеш. И няма да повтарям!

Меги се насили да го погледне. Само да не се издаде отново! Ами ако беше Фарид? Ако не си е въобразила, че чува тиктакането?

Свраката се огледа подозрително. Може би и тя го беше чула, тихото, безобидно мляскане, нищо повече от звук на език, опиращ в зъбите. Какво толкова можеше да означава? Освен ако не знаеше историята за капитан Хук и страхът му от крокодила с тиктакащия будилник в корема. Само че Свраката положително не я знаеше. Мо обаче бе сигурен, че Меги ще разбере знака му. Колко често я беше събуждал с тиктакането, опрял брада толкова близо до ухото й, че я гъделичкаше. „Закуската е готова, Меги — повтаряше. — Крокодилът пристигна!“

Да, Мо знаеше, че тя ще разпознае тиктакането му, тиктакането, с чиято помощ Питър Пан се бе промъкнал на кораба на Хук, за да спаси Уенди. Мо не можеше да избере по-добър знак.

Уенди, сети се Меги. Как продължаваше историята после? За миг дори забрави къде се намираше, но Свраката й припомни. Шамароса я с опакото на ръката си.

— Започвай, най-сетне, вещице! — изсъска старицата.

И Меги се подчини.

Първо припряно дръпна черния разделител от буквите. Трябваше да побърза, да чете, преди Мо да направи някоя глупост. Та той изобщо не подозираше какво замисляха тя и Фенолио.

— Сега започвам и не искам никой да ме прекъсва, никой! — извика тя. — Никой, разбирате ли? — Моля те, моля те, не предприемай нищо, призова тя наум.

Неколцина от изостаналите главорези на Каприкорн се разхилиха, но господарят им се отпусна назад и скръсти ръце в очакване.

— Добре запомнете какво каза малката — смъмри ги той. — Който й попречи, ще бъде поднесен на Сянката вместо дар за добре дошъл.

Меги пъхна два пръста в ръкава си. Напипа листа с думите на Фенолио. После погледна Свраката.

— Тя ми пречи! — изрече високо момичето. — Не мога да чета, когато стои зад гърба ми.

Каприкорн нетърпеливо даде знак на Свраката. Мортола се намръщи, сякаш й бе заповядал да изяде калъп сапун, но отстъпи две крачки назад. Трябваше да са достатъчни.

Меги вдигна ръка и отметна косата от лицето си. Знакът за Фенолио.

И той тутакси започна с представлението си.

— Не! Не! Не! Тя няма да чете! — извика той и се насочи към Каприкорн, преди Кокерел да успее да го задържи. — Не мога да го допусна! Аз съм авторът на тази история и не съм я написал, за да злоупотребявате с нея и да вършите убийства!

Кокерел се опита да му запуши устата с ръка, ала Фенолио го ухапа и се изплъзна толкова чевръсто, че Меги зяпна.

— Аз те измислих! — крещеше той, докато Кокерел го подгони около креслото на Каприкорн. — И съжалявам горчиво, вонящ на катран негоднико! — После се втурна към игрището. Кокерел го застигна едва пред клетката с пленниците. За да си отмъсти за подигравките, с които мъжете от пейките го наказаха за непохватността му, главорезът изви ръката му толкова грубо, че старецът извика от болка. Но когато Кокерел отново го довлече до мястото му редом с Каприкорн, Фенолио изглеждаше доволен, дори много доволен, защото знаеше, че е осигурил достатъчно време на Меги. Нали се бяха упражнявали. Вярно, пръстите й трепереха, когато измъкна листа от ръкава си, но никой не я забеляза да го пъха сред страниците на книгата. Дори Свраката.

— Какъв шегобиец е този старец! — възкликна Каприкорн. — Нима приличам на някого, когото са измислили?

Отново се чуха смехове. Пушекът над покривите изглеждаше забравен. Кокерел притисна с ръка устата на Фенолио.

— Този път, надявам се, за последно ти казвам: започвай! — викна Каприкорн към Меги. — Пленниците достатъчно дълго чакаха своя палач.

Отново се възцари тишина и отново замириса на страх.

Меги се наведе над книгата в скута си.

Буквите затанцуваха по страниците.

Излез, помисли си Меги. Излез и ни спаси! Спаси всички ни: Елинор и мама, Мо и Фарид. Спаси Прашнопръстия, ако още е жив, и от мен да мине, спаси дори Баста.

Усети езика си като малко зверче, намерило подслон в устата й, което започва да блъска главата си в зъбите й.

— Около Каприкорн имаше много злодеи — започна Меги. — И всеки от тях всяваше страх в околните селища. Воняха на студен пушек, на сяра и на всичко, което се услажда на огъня. Когато някой от тях се появеше сред полята или по уличките, хората залостваха вратите и криеха децата си. Наричаха ги огнедишащите, копоите. Злодеите на Каприкорн имаха много имена. Денем се страхуваха от тях, а нощем те се промъкваха в сънищата и ги отравяха. Но имаше едного, от него хората се бояха още повече, отколкото от мъжете около Каприкорн. — На Меги й се стори, че гласът й набъбва с всяка дума. Растеше, докато не запълни всичко наоколо. — Наричаха го Сянката.

Само още два реда до края на страничната, и ще я обърне. Думите на Фенолио чакаха. „Погледни, Меги — беше прошепнал той, когато й показа завършения лист. — Не съм ли истински творец? Има ли на този свят нещо по-хубаво от буквите? Вълшебни знаци, гласове на мъртвите, градивни елементи за чудесни светове, най-добрите от добрите, утешители, прогонващи самотата. Пазители на тайни, глашатаи на истината…“

Трябва да усетиш вкуса на всяка дума, прошепна в нея гласът на Мо, трябва да я накараш да се стопи върху езика ти. Усещаш ли вкуса на цветовете? Вкусваш ли вятъра и нощта? Страха и радостта? И любовта. Усети вкуса им, Меги, и всичко ще оживее.

— Наричаха го Сянката. Явяваше се само когато го повикаше Каприкорн — прочете тя. С-то зловещо изсъска върху устните й, а Я-то се разтвори като бездна след него. — Понякога беше червен като огъня, друг път сив като пепелта, в която той превръща всичко, което погълне. Като пламък от дърво лумваше той от земята. Пръстите му носеха смърт, убийствен беше дори дъхът му. Изправяше се пред своя господар, безшумен и безлик, душещ като куче, уловило следа, и чакаше господарят да му посочи поредната жертва. — Гласът на Меги заглъхна, сякаш вятърът го беше отвял.

Нещо се надигна от сгурията, която покриваше футболното игрище, израсна на височина, протегна пепелявите си крайници. Нощта замириса на сяра. Смрадта запари в очите на Меги и буквите се размазаха, но тя трябваше да продължи да чете, докато ужасяващото същество растеше, все по-високо и по-високо, сякаш искаше да докосне небето с катранените си пръсти.

— Но една нощ, една топла, обсипана със звезди нощ, Сянката се яви не заради зова на Каприкорн, а откликна на зова, отправен от едно момиче. И когато то извика името му, си спомни. Спомни си всички онези, от чиято пепел беше създаден, спомни си цялата болка и цялата печал…

Свраката се наведе над рамото на Меги:

— Какво е това? Какво четеш?

Но Меги отскочи назад, преди старицата да успее да й изтръгне листа.

— Той си спомни — продължи тя високо — и реши да отмъсти, реши да отмъсти на всички онези, които бяха виновни за нещастията, които отравяха света с жестокостта си.

— Накарайте я да спре!

Нима това бе гласът на Каприкорн? Меги едва не падна от подиума, докато се опитваше да се отдалечи от Свраката. Дариус я гледаше като ударен от гръм, притиснал ковчежето. А после ненадейно, но бавно, полека, сякаш разполагаше с цялото време на света, остави ковчежето и обгърна старицата с мършавите си ръце. И не я пусна, колкото тя да риташе и да ругаеше. А Меги продължи да чете срещу Сянката, изправен пред нея. Наистина нямаше лице, но имаше очи, кошмарни очи, червени като сиянието отвъд камбанарията, като жаравата на скрит огън.

— Отнемете й книгата! — крещеше Каприкорн. Беше се изправил пред креслото си, свит на две, сякаш се страхуваше, че краката няма да му послужат, ако се осмели да направи и крачка към Сянката. — Отнемете й я!

Ала никой от мъжете не помръдна, никое от момчетата, никоя от жените не му се притече на помощ. Всички гледаха само Сянката, заслушан неподвижно в гласа на Меги, който му разказваше отдавна забравена история.

— Да, той реши да си отмъсти — продължи Меги. Искаше й се гласът й да не трепери, но да убиваш не беше лесно, макар че друг щеше да го стори вместо нея. — И така, Сянката пристъпи към господаря си и протегна към него пепелявите си ръце…

Колко безшумно се движеше ужасната огромна фигура! Меги се втренчи в следващото изречение на Фенолио: И Каприкорн рухна по лице, и черното му сърце спря завинаги…

Но не можа да го произнесе. Не можеше.

Всичко беше напразно.

Изведнъж някой застана зад нея. Не беше забелязала как е изкачил подиума. Редом с него пристъпи момчето, носеше пушка и заплашително я насочи към пейките — но никой не помръдна. Никой не си помръдна и малкия пръст, за да спаси Каприкорн. А Мо взе книгата от ръцете на Меги, обходи с очи редовете, които бе добавил Фенолио, и с твърд глас прочете докрай написаното от стареца:

— И Каприкорн рухна по лице, и черното му сърце спря завинаги, и всички, които бяха палили и убивали заедно с него, изчезнаха — като пепел, отвята от вятъра.