Корнелия Функе
Мастилено сърце (52)

Тъй крехко нещо

Когато Уенди, макар и неуверено, изрази надежда, че Камбанка ще се зарадва да я види, той се учуди:

— Коя е Камбанка?

— О, Питър! — извика Уенди възмутена. Но дори и след като му обясни, той не можа да си спомни.

— Толкова много феи има — възрази той. — Предполагам, че вече е умряла.

Смятам, че той беше прав, тъй като феите не живеят дълго; но те са толкова малки, че краткият им живот им се струва дълъг.

Джеймс М. Бари, „Питър Пан“

Хората на Каприкорн търсеха Прашнопръстия не където трябва. Той просто не бе успял да се измъкне от селото. Дори не беше опитал. Прашнопръстия бе в къщата на Баста.

Домът на човека с ножа бе близо до този на Каприкорн, заобиколен от пустеещи къщи, обитавани само от котки и плъхове. Баста не обичаше да има съседи, той изобщо не обичаше компания освен тази на Каприкорн. Прашнопръстия бе сигурен, че Баста би спал и пред прага на Каприкорн, ако господарят му бе разрешил, но никой от главорезите не живееше в главната къща. Сменяха се на пост там, но това беше всичко. Хранеха се в църквата и спяха в някоя от празните къщи в селото — това беше неотменимо правило. Повечето от мъжете постоянно се местеха, живееха известно време в една къща, а когато покривът й се продънеше и протечеше, се прехвърляха в друга. Единствено Баста не беше сменял обиталището си, откакто бяха дошли в селото. Прашнопръстия подозираше, че си е избрал къщата, защото до прага й растеше жълт кантарион. Никое друго растение нямаше славата, че пази от зли сили.

Къщата, подобно на останалите в селото, бе изградена от сив камък. Капаците на прозорците бяха боядисани в черно и Баста ги държеше постоянно затворени. Беше нарисувал по тях странни знаци, които според него отблъскваха злото също като кантариона. Понякога Прашнопръстия си мислеше, че вечният страх на Баста от проклятия и зли сили се корени в страха от собствената му същност, която го караше да е сигурен, че и останалият свят е черен като него самия.

Прашнопръстия имаше късмет, че успя да стигне до къщата на Баста. Едва бе излязъл от църквата, и по петите му се втурна цяла глутница от хората на Каприкорн. Те, разбира се, го разпознаха веднага, Баста се беше погрижил за това. Удивлението им, че го виждат, му позволи да хлътне в една от кривите улички, преди да го подгонят. За щастие Прашнопръстия познаваше всяко ъгълче на проклетото село. Отначало се бе отправил към паркинга, откъдето възнамеряваше да поеме из възвишенията, но после се сети за празната къща на Баста. Провира се през дупки в стените, прекоси няколко изби и се кри зад первазите на никога неизползвани балкони. Когато ставаше дума да се скрие, дори Гуин не можеше да се мери с него и сега постоянното му любопитство да разучава най-потайните кътчета му се отплащаше богато.

Останал без дъх, Прашнопръстия стигна до къщата на Баста. Човекът с ножа беше единственият в селото, който заключваше вратата си, но ключалката не представляваше проблем за фокусника. Той се скри на тавана и изчака сърцето му да забави ударите си, макар дървените греди да бяха толкова прогнили, че с всяка стъпка заплашваха да се продънят. Гладът вече ровеше из стомаха му като червей, но в кухнята на Баста имаше достатъчно храна, за да се засити. Откакто ги бяха напъхали в мрежите, нито Реза, нито той бяха получили нещо за ядене и за Прашнопръстия бе двойно удоволствие, че унищожава хранителните запаси на Баста.

Когато утоли глада си, открехна един от капаците на прозорците, за да чуе навреме, ако някой се приближава към къщата, ала единственият звук, който достигаше до ушите му, беше слаб звън, толкова тих, че бе почти недоловим. Едва тогава си спомни за феята, която Меги бе извела с четене в този свят, в който нямаше феи.

Намери я в спалнята на Баста. Там нямаше нищо освен легло и скрин, върху който старателно бяха подредени няколко тухли, почернели от сажди. В селото се носеше мълва, че Баста пази по една тухла от всяка къща, която опожарява по заповед на Каприкорн, макар да се бои от огъня. Очевидно беше истина. Върху една от тухлите бе поставена стъклена кана, от която се излъчваше бледо сияние, не по-силно от това на светулка. Феята лежеше на дъното, свита като пеперуда, едва излюпила се от обвивката си. Баста бе запушил отвора на каната с чиния, но крехкото създание бе останало без сили да полети.

Прашнопръстия махна чинията, ала феята дори не вдигна глава. Той пъхна ръка в стъкления затвор и внимателно я извади. Крайниците й бяха толкова нежни, че той се уплаши да не ги счупи. Феите, които познаваше, изглеждаха различно. Бяха по-ниски, ала по-набити, с теменуженосиня кожа и четири блестящи крила. Тази имаше кожата на човек — много, много блед човек, — а крилата й не напомняха крилата на водно конче, а по-скоро на пеперуда. Дали въпреки това любимата й храна беше като на феите, които познаваше? Струваше си да опита, феята изглеждаше полужива.

Прашнопръстия взе една възглавница от леглото на Баста, сложи я върху излъсканата до блясък кухненска маса (всичко в къщата на Баста беше излъскано до блясък, също като бялата му риза) и положи феята върху нея. После напълни една купичка с мляко и я постави на масата до възглавницата. Феята мигом отвори очи — значи не се различаваше от познатите му феи, поне що се отнасяше до обонянието и предпочитанието към млякото. Той натопи пръст в паничката и пусна една капка върху устните й. Тя се облиза. Капка след капка пускаше Прашнопръстия в устата й, докато накрая тя се изправи и уморено помаха с криле. Лицето й си възвърна цвета, но от слабото звънтене, което издаде, Прашнопръстия не разбра нито дума, макар че владееше три езика на феите.

— Колко жалко! — прошепна той, а феята отново разпери криле и несигурно запърха към тавана. — Ето че не ще успея да те попитам дали не можеш да ме направиш невидим, или пък да ме отнесеш на празничния площад на Каприкорн.

Феята го погледна, иззвънтя нещо, което той не разбра, и кацна на ръба на кухненския шкаф.

Прашнопръстия седна на единствения стол в кухнята на Баста и вдигна поглед към нея:

— Въпреки всичко е удоволствие да видя отново някого от твоя вид. Ако огънят в този свят си възвърне известна доза чувство за хумор и от време на време между дърветата се появява по някой стъклен човек или коболд, кой знае… може би бих свикнал с остатъка — с шума, с бързането, с навалицата, с липсата на уединеност и с далеч по-светлите нощи…

Прашнопръстия остана дълго в кухнята на най-злия си враг, загледан как феята пърха из стаята, изучава всичко най-подробно (феите са любопитни и тази очевидно не правеше изключение) и от време на време си пийва от млякото, и то така лакомо, че се наложи да й напълни втора купичка. Няколко пъти се чуха стъпки, които ги подминаха. Добре че Баста нямаше приятели. Въздухът, който проникваше през прозореца, беше задушен и го приспиваше, а тясната лента небе между покривите на къщите щеше да остане светла още дълго време. Достатъчно, за да размисли дали да посети празника на Каприкорн или не.

Защо да ходи? Можеше да вземе книгата и по-късно, когато цялата суматоха щеше да бъде забравена и нещата отново тръгнат постарому. А какво щеше да стане с Реза? Какво толкова. Сянката Щеше да я прибере. Нищо не можеше да се промени. Никой не можеше да промени това, дори Вълшебноезичния, в случай че наистина се окажеше толкова луд, та да опита. Но той не знаеше нищо за Реза, а за дъщеря му нямаше какво да се тревожи. Сега тя беше станала любимата играчка на Каприкорн. Той нямаше да допусне да й сторят зло.

Не, няма да отида, реши Прашнопръстия, защо ми трябва? Не мога да им помогна. Ще се крия тук известно време. Утре няма да има никакъв Баста, а това не е малко. Може би тогава и аз ще изчезна завинаги, ще се махна далеч оттук… Не. Той знаеше, че няма да го направи. Не и докато книгата се намираше в селото.

Феята беше отлетяла към прозореца и любопитно заничаше навън, към уличката.

— Забрави. Остани тук! — рече Прашнопръстия. — Навън не е за теб, повярвай ми.

Тя въпросително го погледна. После сви крилца и коленичи на перваза. И остана там, сякаш не можеше да реши кое да избере — задушната стая или непознатата свобода навън.