Мора Сийгър
Преди бурята (13)

13

Лондон, януари 1793

Амелия Хейвърстън, дукеса Кларъндън отегчено барабанеше с пръсти по мраморната тоалетна масичка. Пред нея бе все същото огледало в златна рамка, в което се оглеждаше вече повече от половин век и което бе станало свидетел на всички промени, оставени върху лицето й от годините и събитията. Денвърс, нейна камериерка почти също толкова дълго, веднага й се притече на помощ.

„Тази Денвърс е една немощна стара глупачка — помисли си дукесата. — Отдавна трябваше да я освободя.“ Вместо това обаче тя я бе оставила на работа и дори бе наела една по-млада камериерка, която да й помага. И какво получаваше в отплата? Само ядове.

— Не бих искала да създавам неприятности, мадам — тъкмо казваше Денвърс. — Просто смятам за свой дълг да ви обърна внимание на това, че младата госпожица изглежда много нещастна.

— Преувеличаваш — рече дукесата. — Просто е в период на адаптация.

— Тази сутрин изглеждаше така, сякаш бе плакала.

— Лека настинка, това е всичко. От нея очите и носът се зачервяват. Със сигурност до два-три дена ще се почувства по-добре.

Дукесата вдигна кокалестата си, белязана от сините нишки на вените, ръка, за да попречи на прислужницата си да направи някоя друга забележка.

— Стига празни приказки. Днес ще облека прасковената рокля. С дантелена кърпичка и малки перли. Мисля, че така ще е добре.

Въпреки възрастта — на последния си рожден ден дукесата бе навършила седемдесет и три години — тя не виждаше причина да променя вкусовете си, формирани по време на дългия й и сравнително щастлив живот. Освен това прасковената рокля подчертаваше тена й.

— Побързай — рече строго, докато се изправяше, подпирайки се на бастун със златна дръжка. — Нямам време за глупави брътвежи.

Денвърс изпуфтя високо, но не каза нищо. Тя започна да рови в гардероба, за да открие роклята. Когато помощницата й — едно истинско четиридесетгодишно дете — понечи да й помогне, тя властно я отстрани.

Четиридесет и пет минути по-късно дукесата бе облечена, напудрена и въоръжена с търпение за предстоящия ден и най-вече за срещата с внучката си.

Тя достолепно слезе по мраморното стълбище на градската резиденция на Хейвърстънови и прекоси вестибюла. Лакеите, които срещаше, й се покланяха, а една млада прислужница направи реверанс. Без с нищо да покаже, че ги е забелязала, дукесата продължи величествено, подобно на голям платноход, който не намираше за необходимо да удостои с внимание малките лодки.

Един помощник-иконом побърза да й отвори вратата. След като влезе в помещението, дукесата спря и се огледа. Тя особено обичаше малкия салон, наречен така заради по-голямото, използвано при официални случаи, помещение от другата страна на вестибюла. Сама бе избрала мебелите, малко след като бе станала дукеса на Кларъндън, и макар с времето мебелировката да бе претърпяла известни промени, в общи линии си оставаше същата, както преди половин век.

За стените бе избрала жълта дамаска, за тапицерията на мебелите — крепон. Цветовете чудесно хармонираха с тези на пръснатите из помещението маси и столове.

Независимо от сезона кристалните вази винаги бяха пълни с цветя, доставяни от извънградското имение. Тамошните парници бяха нейната гордост, а освен това й спестяваха цяло състояние — в Лондон цените на свежите цветя бяха безбожно високи.

„Търпение — мислеше си дукесата. — Търпение и практичност.“

Тези думи можеха да бъдат изписани на герба на Хейвърстънови, които бяха усвоили изкуството да се оцелява по-добре от почти всяка друга благородническа фамилия в Европа. Това не беше случайност. Хейвърстънови бяха издялани от твърдо дърво.

Младата жена пред нея бе доказателство за това.

Без дори следа от сълзи в очите, Доминик седеше пред малко изискано чембало, дело на покойния флорентински лютиер Бартоломео Кристофори — прочут майстор на струнни инструменти. Това чембало бе една от последните му творби. Дукесата го бе купила преди повече от тридесет години. Доминик докосваше клавишите плахо, почти със страхопочитание. Въпреки това мелодията бе нарушена от дисонантен тон. Младата жена престана да свири и се усмихна извинително:

— От толкова години не съм свирила. Отвикнала съм.

— Ще си припомниш — рече баба й. Тя седна в едно кресло срещу Доминик и продължи да я наблюдава.

Ако не друго, то поне спокойно можеше да каже, че изглеждаше доста по-добре от бледото, прилично на сянка, създание, появило се на прага й преди месец. Добрата храна, топлината и спокойствието бяха прогонили от лицето й измъчения вид, или поне го бяха прикрили.

Възрастната жена не искаше да мисли за ужаса и страховете, изпитани при вида на най-голямото дете на единствената й дъщеря. Още по-малко би позволила на някой да узнае за сълзите, които бе проляла, обвинявайки се, че не е направила всичко възможно, за да накара младите Монфор да напуснат превърналата се в царство на лудостта и жестокостта Франция. Стигаше й, че момичето видимо се съвземаше.

— Много е хубава — каза дукесата и посочи роклята от моарирана коприна, която бе облякла Доминик. Роклята бе с цвят на слез, който чудесно хармонираше със сиво-зелените очи на момичето.

Абаносовочерните коси на младата жена бяха прибрани в строга прическа с помощта на украсени с диаманти и смарагди фиби. Бижута имаше и около шията и китките й — семпли, както подобаваше на една млада, неомъжена жена, и все пак впечатляващи.

Дукесата мислено отдаде дължимото на камериерката на Доминик, тъй като знаеше, че заслугата за това бе изцяло нейна — внучката й проявяваше необяснимо безразличие към външния си вид.

— Благодаря — унесено отвърна Доминик, сякаш не бе съвсем сигурна, че е разбрала какво иска да каже баба й. Това обаче не означаваше, че е забравила добрите си маниери. Тя се изправи, приближи се към възрастната жена и нежно я целуна по бузата. — Бяхте толкова добра към мен, grandmere.

— Глупости — дрезгаво рече дукесата. — Просто направих онова, което трябваше да се направи. В края на краищата ти си богата наследница.

Доминик се усмихна със съжаление.

— Все още не мога да свикна с тази мисъл.

— А аз не мога да разбера защо покойният ти баща не ти е казал. Предполагам, че те е смятал за прекалено млада и е мислил, че ще има предостатъчно време да го стори — за миг дукесата се загледа в празното пространство, след което добави: — Познавам много хора, които мислеха така, а умряха неочаквано, преди да са успели да осъществят и малка част от намеренията си. Аз лично предпочитам да предоставям на случая, колкото е възможно, по-малко.

— Бих казала, че това ви се удава превъзходно — промърмори Доминик. По настояване на баба си преди около седмица тя бе прекарала при семейния адвокат един много поучителен, макар и твърде изморителен, следобед.

За свое най-голямо учудване бе научила, че навремето майка й получила от своя леля значително наследство, правата, върху което след сватбата й преминали у маркиз Монфор. След смъртта на съпрузите Монфор наследник на парите бе станала Доминик, а дукесата — неин попечител до навършване на пълнолетие.

И тъй като Доминик вече бе пълнолетна, парите й принадлежаха… поне докато не се омъжеше. Но дотогава тя можеше да се радва на една рядка за жена привилегия — свободно да разполага със значителна сума пари.

Имението на Монфорови може и да бе изгубено завинаги, но Доминик нямаше да бъде принудена да търпи лишения. Нито пък Никол или Давид.

— Къде са децата? — попита дукесата. Тя наглеждаше децата по няколко пъти дневно, за да се убеди, че се грижат за тях добре. Можеше да натовари с това някой от прислужниците, но не го правеше. Твърдеше, че компанията на децата я развличала, но Доминик добре знаеше истинската причина.

Любовта на баба й към децата отначало я бе изненадала, а след това трогнала. Дукесата може и да бе сурова възрастна дама с остър език, но имаше голямо сърце.

— Горе са с госпожица Ремингтън — отвърна Доминик. — В момента имат занятия.

— Ах, да — промърмори възрастната жена. Тя направи кисела гримаса. — Знам ги тези занятия. Истински ужас. През цялото време гледах през прозореца и се молех да свършат по-скоро.

— Изглежда, госпожица Ремингтън успява да задържи вниманието им. Струва ми се, че децата я харесват.

— Тогава значи си направила добър избор — рече дукесата. Нейна бе идеята да натовари внучката си с избора на гувернантка. Както се надяваше, това бе върнало Доминик към живота и я бе накарало да помисли за бъдещето.

— В моето образование също има бели петна, но нямам желание отново да търкам училищната скамейка — с усмивка каза младата жена.

— Що се отнася до възпитанието ти, съжалявам само за едно — че е трябвало да се сблъскаш с неща, неподходящи за млада дама.

Възрастната жена замълча. Не искаше да казва или прави нищо, което може да разстрои Доминик, но за някои неща бе по-добре да се говори направо, вместо да се премълчават. Тя попита спокойно:

— Нещо ново от Париж?

Усмивката изчезна от устните на Доминик, а на лицето й отново се върна предишното измъчено изражение.

— Процесът продължава, но по всичко изглежда, скоро ще приключи — спокойно отвърна тя.

Дукесата промърмори под носа си нещо, което не подхождаше твърде на изискана възрастна жена като нея. След това каза:

— Не ми го побира умът. Как е възможно простолюдието да дръзне да изправи пред съда един суверенен монах и да се отнася с него като с последния престъпник.

— Причината навярно е в това, че тук е невъзможно да се случи нещо подобно — каза Доминик.

— Има няколко побъркани истерици, които не биха се съгласили с теб, но ти си права. Нашата система на управление е твърде напредничава, за да допусне подобни безчинства.

Това не означаваше, че в Англия никога не се бе случвало нещо подобно. Дукесата добре знаеше за съдбата на Чарлз I, който преди век бе изгубил главата си по прищявка на предвожданото от Кромуел простолюдие. Тя обаче за нищо на света не би отворила дума за това, още повече, че Доминик със сигурност го знаеше.

— Все пак — продължи дукесата, — трябва да сме благодарни, че живеем в Англия. Днес е наистина чудесен ден. Какво ще кажеш за една малка разходка.

— Ако нямате нищо против, бих предпочела да си остана вкъщи.

— Глупости. Не можеш непрекъснато да киснеш тук. Не е здравословно. Сега, след като кашлицата ти отшумя, трябва да излизаш по-често.

Доминик въздъхна. Не можеше да каже, че е изненадана от нетърпящия възражения тон на баба си.

Дукесата, разбира се, нямаше да я остави да се крие между стените на градската резиденция на Хейвърстънови. Тя искаше внучката й да се среща с хора, да завърже нови познанства и да започне да гради основите на своя нов живот.

Възрастната жена не можеше да знае — или поне така смяташе Доминик, — че внучката й не избягва хората, а ден след ден си остава вкъщи с напразната надежда, Пол да си спомни за нея и да намине да я види.

За последен път го бе видяла преди две седмици, малко след пристигането им в Англия. Той я бе довел при баба й и известно време бе останал наблизо, за да се увери, че всичко е наред. След това се бе сбогувал. Учтиво бе отклонил предложението на дукесата да остане под предлог, че непременно трябвало да се срещне със свои приятели от висшето медицинско училище. Изглежда, бе останал при тях, защото оттогава не го бяха виждали.

— Ела — каза херцогинята и стана. — Ще се поразходим из парка и ще поговорим за приема на госпожа Солтънстол довечера.

Младата жена трепна. Напълно бе забравила за този прием, за който баба й твърдеше, че щял да се състои в съвсем тесен приятелски кръг, но Доминик имаше основателни причини да не й вярва.

Въпреки това бе обещала да отиде и щеше да изпълни обещанието си.

— Непременно трябва да поговорим за това — каза тя, докато подаваше ръка на възрастната жена. — Трябва да ми разкажете за всички, които ще присъстват, за да зная как да се държа и да не изглеждам глупаво.

„Ако това изобщо е възможно“ — помисли си дукесата. Внучката й нямаше ни най-малка представа до каква степен появата й в салона на Даян Солтънстол ще разбуни духовете.

Ако бе поживяла по-дълго във Версай, щеше да знае това, но последните три години от живота си момичето бе прекарало напълно откъснато от света.

Хората обаче щяха да видят единствено придворната дама на кралица Мария Антоанета, някогашната довереница на кралското семейство, а сега изгнаница, избягала от родината си по най-рискован и романтичен начин.

Дори само това бе достатъчно, за да й отвори всяка врата, но заедно с красотата и богатството й образуваше една комбинация, която французите биха нарекли formidable^[1].

Пол Дьоламер бе достатъчно прозорлив, за да разбере това. При спомена за разговора си с младия мъж в деня на тяхното пристигане дукесата се подсмихна мислено. Той се бе държал много дистанцирано, искрено и прямо… до един определен момент.

Отначало хладно бе обявил, че може да издържа Доминик и децата, ако дукесата не може да ги приеме. Възрастната жена го бе уверила, че не е необходимо и че всички Монфор са добре дошли в дома й. След това тактично, но недвусмислено му бе намекнала, че всеки опит, да ги отдели от нея ще му струва скъпо.

В отговор младият мъж се бе усмихнал мрачно и бе променил темата. Ако се наложело, можел да помогне за издръжката им, но само ако източникът на парите останел в тайна.

Дукесата го бе уверила, че това също не е необходимо. Доминик скоро щяла да узнае, че всъщност е доста заможна млада жена. И дори една от най-заможните в Англия.

Думите й го бяха смутили. На суровото, загоряло от слънцето, лице се бе изписало съжаление, което говореше по-красноречиво от всякакви думи. Той бързо бе успял да го скрие, но дукесата вече бе отгатнала чувствата му към внучката й.

Ако слушаше единствено сърцето си, той би сторил всичко, за да привърже Доминик към себе си, но дукесата знаеше, че младият мъж бе прекалено разумен и почтен, за да го стори.

Или не? Между тях двамата имаше нещо, което я тревожеше. Беше ги видяла заедно съвсем за кратко и въпреки това бе убедена, че нещо не е наред. Усещаше някакво привличане между тях, съпроводено с чувство за вина, което я безпокоеше. Това будеше прекалено живи спомени за собствената й младост и за една нощ, в която бе прекрачила границите на приличието.

За щастие докторът изглежда желаеше на Доминик само най-доброто, което без съмнение означаваше тя да си избере мъж от нейната среда и с нейните възгледи, да се установи в Англия и да отгледа правнуците на дукесата.

Не, Пол Дьоламер нямаше да попречи на плановете й за Доминик. Или поне така изглеждаше… Подобна неувереност не бе присъща на възрастната жена.

Тя изправи рамене и със строг глас се обърна към иконома, който й държеше палтото. След това заедно с Доминик величествено слезе по стълбите пред главния вход на „Хейвърстън Хаус“.

 

 

Каретата им прекоси Хайд Парк, чиято висока каменна ограда напомняше за времето, когато паркът е бил частна собственост, а след това пое по широка улица с неподходящото название „Ротън Роу“^[2].

А може би името не бе чак толкова неподходящо. Тук човек можеше да види всякакъв вид изискани дами и господа, а също и хора, които искат да минат за такива. Всички идваха тук, за да видят свят и да бъдат видени, да поклюкарстват и посплетничат, накратко, за да се насладят на един от най-добрите начини за пилеене на време, известен на цивилизованите хора — разходката.

Доминик с мъка се сдържаше да не започне любопитно да се оглежда. Не биваше да забравя, че е дъщеря на маркиз и внучка на дукеса, а не някое селянче, което се впечатлява от всичко пред очите му.

В сравнение с разкоша на Версай, за който тя смътно си спомняше, Лондон бе обикновено еснафско градче, но спомените й постепенно избледняваха и тя нямаше с какво да подхранва престореното си високомерие.

Дукесата бъбреше жизнерадостно и й сочеше различни мъже и жени, подбрани по това, дали се ползваха с добро име, или не. Прекалено пъстро облечените жени с петна от руж по лицата с цвят на слонова кост и начернени с въглен очи биваха игнорирани.

Някои от господата, удостоени с едва доловимо кимване или друг знак на благосклонност от дукесата, се приближаваха към каретата им и се опитваха да заговорят Доминик. Тя не бе съвсем мълчалива, но бе сигурна, че след като се сбогуват, господата си тръгваха с впечатлението, че непознатата млада дама не е от най-общителните.

Въпреки това дукесата не изглеждаше недоволна. Според ней Доминик бе налучкала оптималната комбинация от загадъчност и вежливост. Възрастната жена се облегна на украсената с пискюли кожена седалка и се подсмихна. Вечерта обещаваше да бъде изключително интересна.

На обяд се събра цялото семейство. Никол и Давид забавляваха баба си и сестра си с всевъзможни истории. Госпожица Ремингтън — млада, колкото Доминик, жена със семпло, но приятно лице и уравновесен характер — се присъедини към смеха на двете.

Доминик бе настояла да вземе участие в непринудения семеен обяд и тази неочаквана проява на внимание бе озадачила младата жена, която сега замислено наблюдаваше най-голямата внучка на дукесата.

Неочакваната й поява бе дала храна на множество слухове. Тази вечер някои от тях щяха да бъдат опровергани, за да бъдат заменени от други. Макар понякога да съжаляваше за това, че собственият й живот не е белязан от никакви особени събития, госпожица Ремингтън реши, че не би искала да бъде на мястото на Доминик — не и ако това означаваше непрекъснато да бъде пред погледите и в устата на едно общество, което подобно на Кронос имаше навика да изяжда собствените си деца.

По настояване на баба й Доминик прекара следобеда в стаята си в напразни опити да се съсредоточи върху една книга, но мислите й неизменно се връщаха към Пол. При спомена за случилото се между тях по страните й изби руменина.

Със сигурност никоя друга жена не бе познала подобна нежност или страст. Тя още можеше да усети по тялото си изгарящото докосване на дланите и устните му. Пол бе сдържал желанието си, за да я отведе до върха на насладата, преди да проникне и през последната преграда, която ги делеше, опровергавайки всичките й момичешки страхове. Едно краткотрайно неприятно усещане, и тя бе негова… или той неин. Доминик не виждаше никаква разлика.

Какво невероятно усещане! Толкова различно от всичко, което бе изпитвала дотогава, толкова истинско, че й се струваше, че ще промени целия свят.

За съжаление не се бе случило нищо подобно. С утрото реалността бе предявила законните си права, а с нея и съжалението — поне що се отнася до Пол. Тя самата — дори седмици по-късно — не бе съжалила нито за миг, но не можеше да каже същото за него. През останалата част от пътуването той се бе държал хладно и дистанцирано.

Само веднъж се бе отпуснал — докато й обясняваше къде би могла да го намери, ако й потрябваше. Трябваше да мине известно време, преди тя да проумее думите му.

Беше се изразил по възможно най-недвусмисления начин — ако нощта, прекарана заедно, не остане без последствия, няма да направи опит да избяга от отговорност. В противен случай предпочита пътищата им да се разделят.

Ако гордостта не й бе попречила да го помоли да остане, щеше да го стори женският й инстинкт. Можеше спокойно да поеме по пътя си, тя никога не би се опитала да го задържи и обвърже.

Малко след следобедния чай Доминик се качи в стаята си и търпеливо се остави да бъде изкъпана и облечена от внушаващата респект Маргарет, нейната камериерка.

— Браво, госпожице — мърмореше Маргарет, помагайки й да се изправи, след като бе отстранила някакви невидими недостатъци от прическата й.

Понеже приемът на госпожа Солтънстол трябваше да бъде неофициален, косата на Доминик не бе напудрена. Абаносовочерните й къдрици бяха сресани така, че блестяха като копринени и падаха досущ водопад по раменете и гърба й.

Този вид прическа в гръцки стил чудесно подхождаше на последната мода в дамското облекло, превзела Англия след избухването на революцията. Колкото и да се отвращаваха от политиката на революционерите, изисканите дами от висшето общество се прехласваха по въведената от тях мода.

Тежкият кринолин и абсурдните прически отпреди няколко години бяха напълно забравени и заместени от леки, въздушни одежди от тънки материи. Дамите с по-консервативни разбирания криеха прелестите си зад множество пластове тънка като хартия коприна и вълна, а по-дръзките се задоволяваха с абсолютния минимум от полупрозрачни одежди, които отдаваха дължимото на женствените им форми.

Доминик, разбира се, не можеше да бъде причислена към последните. Въпреки това Маргарет остана много доволна. Младата госпожица без съмнение щеше да бъде една от най-очарователните дами тази вечер. Освен това всичко в облеклото й недвусмислено говореше за знатния произход и ранга й.

Никой мъж не можеше да види в нея нещо друго, освен изискана млада дама, която заслужава само най-доброто.

Докато съпровождаше Доминик надолу по стълбите, очите на Маргарет бяха леко влажни. Дукесата разговаряше с кавалера си, барон Ричард Фицстивън-Смит, неин стар приятел и довереник. Баронът, шестдесетгодишен мъж с посребрена коса и достолепна осанка, бе прекарал част от живота си в Америка и се отличаваше с изисканост и добро сърце.

Той целуна ръка на Доминик и каза:

— Скъпа моя, за мен е чест да бъда свидетел на дебюта ви. Лондонското общество вече няма да е същото.

— Стига, стига, Дики — намеси се дукесата, — не изнервяй момичето още повече. В края на краищата това е един най-обикновен прием.

Дики хвърли многозначителен поглед на старата си приятелка, преди безразлично да свие рамене.

— Тогава да тръгваме.

В каретата Доминик се опита да открие следа от нервността, за която говореше баба й, но не успя, а това бе лош знак.

Всъщност трябваше да е развълнувана и напрегната, да се чувства така, сякаш предстоящото тази вечер бе по-важно от всичко останало, но вместо това бе просто приятно замаяна. Макар едва деветнадесетгодишна, тя притежаваше достатъчно здрав разум, за да разбере каква опасна илюзия можеше да бъде това. Имаше много по-важни неща, за които си заслужаваше да помисли и не на последно място какво щеше да прави с бъдещето си.

В сегашното й състояние обаче подобни мисли я водеха прекалено далече. Опитвайки се да не мисли, тя прекрачи прага на салона на госпожа Солтънстол.