Мора Сийгър
Преди бурята (4)

4

При вида на отражението си в огледалото Доминик направи кисела гримаса. Розовата й рокля изглеждаше по-износена отвсякога, а яката й отново имаше нужда от обръщане.

Още по-наложително бе да осигури нова рокля за Никол, която растеше толкова бързо, че вече никоя от дрехите не й ставаше. Не биваше да забравя и Давид, чиито панталони направо заплашваха да се пукнат по шевовете.

Доминик механично продължи да прибавя нови задачи към дългия списък: кралицата имаше нужда от книги за четене, дофинът я бе помолил за нова колода карти, а на негово величество му бе свършило мастилото.

Никак не бе лесно да се осигури всичко това, но Доминик по-добре от всеки друг умееше да издейства от управляващите тези дребни отстъпки, правещи живота малко по-поносим. Тя предпочиташе да е претрупана със задължения, за да не й остава време за невеселите мисли, които все по-често я навестяваха.

Тя пооправи за последно роклята си и излезе от стаята. За щастие през изминалата седмица бе станало малко по-хладно. В покоите на кралицата бе дори доста приятно, макар че захлаждането едва ли щеше да трае дълго. От опит знаеше, че скоро отново ще стане непоносимо горещо, но поне за момента нито бяха измъчвани от жеги, нито зъзнеха от студ.

Освен това грееше слънце. Навън, в градините около двореца, пееха птици. Посипаните с чакъл алеи бяха почистени, а зюмбюлите вече цъфтяха с цялата си прелест.

Ако веднага се заемеше с онова, което трябваше да свърши през деня, навярно щеше да й остане време за една разходка преди залез-слънце.

Още щом влезе във всекидневната на кралицата обаче, оптимизмът й се изпари. Нейно величество не бе сама. Кралят бе при нея и двамата изглеждаха много угрижени.

Когато Доминик влезе, Луи вдигна поглед и направи опит да се усмихне. Той бе нисък, леко набит мъж с обло лице и добродушно изражение. Всички го смятаха за глупав, но Доминик знаеше, че това не бе истина. Луи притежаваше буден, методичен ум.

— Добро утро, скъпа моя — спокойно рече той. — Изглеждаш чудесно.

Този комплимент й подсказа, че мислите му са някъде другаде. Обикновено кралят почти не забелязваше близките си.

Доминик угрижено погледна кралицата. Седмица след като Пол бе започнал да я лекува, тя вече се чувстваше по-добре. Възпалението на дробовете бе отшумяло и Мария Антоанета отново си бе възвърнала предишната енергия. Сега обаче бе замислена и угрижена подобно на съпруга си.

Пръстите на Доминик несъзнателно мачкаха диплите на полата й.

— Случило ли се е нещо?

Кралската двойка се поколеба.

— Законодателното събрание е представило на негово величество един декрет, който той няма да подпише.

— Добре — каза Доминик. — Време беше да поставите тази сбирщина на мястото й.

Кралицата се усмихна тъжно.

— Понякога забравям колко млада си всъщност. На твоята възраст аз също бях непоправима идеалистка.

— Идеалите нямат нищо общо с това — възрази Доминик. — Просто смятам, че нещата стигнаха прекалено далеч — и добави припряно: — Не ще ви критикувам, но идва момент, в който вече няма място за търпение и толерантност.

— И ти мислиш — спокойно попита кралицата, — че този момент е настъпил?

— Без съмнение. Време е да се противопоставите на радикалите и да настоявате да бъде спазвано известно приличие.

Луи, въздъхна: Той се облегна назад в стола си и зарея поглед през прозореца. Изминаха няколко секунди, преди да обясни колебливо, сякаш все още не можеше да повярва, че всичко това се случваше в действителност:

— Искат да изселят свещениците.

Доминик го гледаше недоумяващо.

— Не разбирам…

— Не им стига, че стотици от тях са хвърлени в тъмница — продължи Луи, — обвинени в държавна измяна само защото не са готови да признаят, че новото правителство стои по-високо от Бога. Сега искат да дам съгласието си да бъдат изпратени в някаква забравена от Бога местност, където всички най-вероятно ще измрат от проказа и малария. Не мога да направя това.

Гласът му сякаш идваше от огромно разстояние. Доминик имаше чувството, че са я ударили и все още не можеше да се съвземе. Никога не бе допускала, че е възможно да се случи нещо толкова ужасно. Разбира се, носеха се слухове, но случилото се надминаваше и най-лошите й очаквания.

Революционерите бяха поставили краля в напълно безизходно положение. Ако отстъпеше пред исканията им, щеше да бъде обречен на вечни мъки. А ако откажеше, щяха да го обвинят в измяна спрямо така нареченото конституционно правителство, което се бе заклел да подкрепя.

— Какво ще направят? — тихо попита тя. Веднага осъзна, че не би желала да узнае отговора. Също толкова бързо разбра, че това е неизбежно.

Още преди Луи да бе успял да отговори, вниманието им бе привлечено от глух, заплашителен тътен, сякаш някакъв голям звяр обикаляше и дебнеше наоколо. Беше толкова силен, че проникваше през дебелите каменни стени. Идваше някъде отвъд портите на двореца.

На Доминик й трябваха няколко мига, за да осъзнае какво бе чула. Тълпата! Стотици, може би хиляди развилнели се хора.

Мария Антоанета също ги бе чула. Тя стана и притисна ръце към гърдите си. Беше бледа като платно.

— Мили Боже… — олюля се.

Луи я улови.

— Трябва да се скриеш — каза той. — Децата също. Не бива да ви намерят.

— Те няма да влязат тук — възпротиви се кралицата.

— Кой ще ги спре? Гвардейците? Предпочитам да не се осланям на тях. Те…

Нямаше нужда да продължава. И двете жени знаеха какво искаше да каже. Вече толкова дълго живееха на ръба на катастрофата, че вече бяха наясно с онова, което ги очакваше. Всички знаеха, че имаше случаи на разкъсани от тълпата хора. Никой не можеше да им гарантира, че тази участ няма да постигне и тях.

— Не — извика Мария Антоанета. — Няма да те оставя сам. Доминик, намери децата, помоли стражата за помощ. Все още не е късно…

Още преди да успее да довърши, вратата се отвори и на прага се появи един мъж.

— Елате — грубо рече Пол. — Не можете да останете тук.

— Какво правите тук? — извика кралят. Пол вече му бе представен като новия кралски лекар, а и той го познаваше от престоя му във Версай преди години. Въпреки това не бе очаквал да го види точно в този момент. В продължение на няколко мига Луи изглеждаше объркан и озадачен.

— Това не е обичайното любопитно множество — каза Пол. — Навън има повече от хиляда души, всички жадни за кръв.

— Гвардейците ще ги спрат — упорстваше кралицата. — Правили са го и друг път, когато развилнялото се множество е заплашвало да нападне Тюйлери. Не виждам защо сега да не го сторят.

Пол веднага я отрезви. Турскосините му очи блестяха гневно, докато казваше:

— Те няма да се намесят. Предполагам, вече са получили заповед. Вероятно Робеспиер и останалите са решили да ускорят развитието на нещата.

Луи бе чул достатъчно. Обикновено изключително внимателен и нежен с жена си, сега той безцеремонно я избута настрана.

— Върви — нареди с нетърпящ възражение глас. — Намери децата и се скрийте. — Обърна се към Пол и протегна ръце. — Господин докторе, горещо ви моля да им помогнете. Те са невинни и беззащитни.

На челото на Пол пулсираше една вена. Непроницаемият му поглед не се откъсваше от лицето на краля, чието детрониране толкова решително бе подкрепял, но в чието лице сега виждаше олицетворение на доблестта и достойнството.

— Какво ви е, сир?

Доминик се обърна изненадано. Питаше се дали Пол си дава сметка за обръщението, което бе използвал. Изглежда, нито той, нито Луи съзнаваха това.

— Ще остана тук — спокойно рече кралят. — Може би все още е възможно да бъде усмирена тълпата и да се избегне проливането на кръв.

Мария Антоанета бе започнала да плаче. Крехкото й на вид тяло се тресеше. Доминик я прегърна и я притисна към себе си. После я изведе от стаята, нашепвайки й утешителни думи.

Пол ги последва. Коридорът бе пуст, но виковете на тълпата приближаваха.

— Къде са децата? — опита се да надвика шума той.

— Горе — отвърна Доминик, която се молеше да излезе права.

Той кимна и се наведе, за да вземе кралицата на ръце.

— Хайде, не спирай — подкани момичето той.

Доминик безропотно се втурна по коридора. Чу, че Пол я последва, а кралицата простена тихо, но мислите й вече бяха при децата. По това време на деня трябваше да са заети с уроците си, но може и да бяха излезли навън.

От устните й се изтръгна въздишка на облекчение, когато ги откри в салона. Всички бяха тук: Луи, Мария Тереза, Никол и Давид. Бяха прекъснали заниманията си и гледаха през прозореца към събралото се множество.

— Maman — извика дофинът, когато видя кралицата в ръцете на Пол. — Какво се е случило? Ранена ли си?

Децата се обърнаха бързо, развълнувани и угрижени, но все още, без да съзнават цялата сериозност на положението. Единствено Мария Тереза бе достатъчно голяма, за да разбере онова, което за щастие бе спестено на другите.

— Няма да ги спрат, нали? — попита тя, вкопчена в последната искрица надежда.

Пол я угаси с един категоричен жест с глава.

— За съжаление. Елате, трябва да се махаме оттук.

— Къде ще отидем? — попита дофинът. Той се бе изправил и гледаше Пол право в очите. Доминик видя мъжа и владетеля, който можеше да излезе от него, ако съдбата се покажеше милостива.

— В голямата бална зала — припряно каза Пол. Той добре познаваше двореца и знаеше къде могат да намерят най-сигурно убежище.

Залата беше в задната част на постройката, най-отдалечена от ревящата тълпа. Прозорците й имаха капаци, а здравата двукрилна врата щеше да задържи нападателите за известно време.

За малката групичка, потърсила спасение вътре, това бе слаба утеха, особено като разбраха, че Пол няма да остане с тях.

— Не си тръгвайте — помоли го кралицата. Беше си възвърнала самообладанието дотолкова, че да успокои децата си, но не успяваше да скрие разкъсващия я страх.

— Всичко е наред — окуражи я Пол. — Ще ви барикадирам тук вътре и ще поставя войниците от кралската гвардия пред вратата. Ще бъдете в безопасност, докато не решите да напуснете залата. Не бива да го правите, каквото и да чуете или видите.

Над главата на кралицата погледът му срещна този на Доминик, която преглътна с мъка и кимна, за да му покаже, че е разбрала. На всяка цена щеше да се погрижи кралицата и децата да останат в залата, докато опасността премине.

Вратата се захлопна след него. Дълго след това се чуваше само шумът от местенето на мебели, които трябваше да послужат за барикада. Накрая всичко стихна и останаха да се чуват единствено заплашителните викове на тълпата, които приближаваха с всяка изминала минута.

— Те са вътре — промълви Мария Тереза. Принцесата стоеше в средата на стаята, ръцете й висяха безжизнено, а лицето й бе бледо и напрегнато.

Доминик пристъпи към нея. Внимателно отведе младата принцеса до един стол и я сложи да седне.

— Трябва да правим, каквото ни посъветва господин Дьоламер. Той е прав — каза тя. — Всичко ще се оправи.

Мария Тереза не й повярва, за разлика от Никол.

— Сигурна съм, че господин Дьоламер е прав — обяви тя с блестящи от възхищение очи. — Той е много по-мил, отколкото си мислех отначало… а и толкова храбър, нали, Доминик?

Сестра й се засмя тихо.

— Разбира се, Никол. Давид, стой настрана от прозореца! Вие също, ваше височество, ако смея да ви помоля.

Момчетата с нежелание се отдръпнаха от прозореца и се присъединиха към жените. Никой не продумваше. Отвън долитаха викове, тропот от ботуши и странен металически звън.

— Пики — тихо промърмори Доминик. — Въоръжени са с пики.

Всички неволно впериха погледи в дебелата двукрила врата. Колко дълго щеше да издържи, когато барикадите бъдеха отстранени и пиките влезеха в действие?

Минутите изтичаха. След половин час, когато осъзнаха, че развръзката няма да дойде толкова бързо, колкото бяха очаквали, усетиха смазваща умора, а телата им натежаха като олово.

Доминик си даде сметка, че това бе онази умора на духа и тялото, която следваше миговете на паника. Подобен смразяващ страх не можеше да трае дълго. Все някога трябваше да отвори смъртоносната си хватка и да даде глътка въздух на жертвите си, които се чувстваха като корабокрушенци — смазани и объркани.

Доминик полагаше всички усилия да се пребори с умората, но безуспешно. Сега безучастно следеше стрелките на орнаментирания златен часовник върху перваза на камината. Бяха минали няколко часа, преди зад вратата отново да се чуят гласове.

Доминик скочи. Втурна се към вратата, долепи ухо до нея и напрегнато се ослуша. Сега гласовете бяха други — не като гневните викове на тълпата, а малко колебливи и несигурни.

Много скоро храбро останалите на поста си пред вратата кралски гвардейци вече бяха разчистили барикадата.

Вратата едва се бе отворила, когато Мария Антоанета извика уплашено:

— В безопасност ли е кралят? Отиде ли си тълпата?

— И на двата ви въпроса мога да отговоря утвърдително — рече Пол. Изглеждаше уморен, но видимо доволен. Дълбоките бръчки около устата и сенките в иначе кристалнобистрите му очи говореха по-красноречиво от всякакви думи. Когато погледът му срещна този на Доминик, тя усети да я обзема безпокойство.

— Истина ли е? — прошепна тя, след като кралицата и децата бяха напуснали помещението. — Наистина ли си тръгнаха мирно?

Пол кимна.

— След като онзи идиот, кметът, най-сетне се появи. Петион отговаря за сигурността на Тюйлери. Трябваше да се намеси веднага, но, изглежда, се е боял да не провокира тълпата. Може би се е страхувал и да не си навлече гнева на Робеспиер.

— Но все пак е дошъл?

— О, да, и се убеди, че Луи няма да подпише декрета. Накрая оставиха клетия човек на мира.

Доминик повдигна полите си и забърза нагоре по стълбите. Без да забави крачка, тя промърмори тихо:

— Изненадана съм, че проявявате такова съчувствие, господин Дьоламер. Човек би си помислил, че съм повлияла на убежденията ви.

— Най-добре не се и опитвайте — рязко отвърна той. — Възгледите ми си остават непроменени. Франция трябва да бъде република. Но това не ми пречи да се възхищавам на човек, който толкова храбро се изправя срещу враговете си.

На каква цена обаче. Луи седеше прегърбен в едно кресло, а облото му лице бе бледо и обсипано със ситни капчици пот. Въпреки това при вида на съпругата си той успя да се усмихне, а кралицата изхлипа от радост и се втурна към него.

— Видя ли, скъпа моя — каза той и нежно я потупа по раменете. — Всичко е наред. Трябваше само малко търпение, това е всичко.

— Можеха да те убият — извика тя. — Наистина цяло чудо е, че не го сториха.

Доминик не можеше да не се съгласи с нея. Този път кралят бе стоял на ръба на пропастта и за малко не бе политнал в нея.

Погледът й отново срещна този на Пол. Разбраха се без думи. Убедена, че кралят и кралицата са прекалено заети, за да забележат отсъствието им, тя тихо се измъкна през вратата.

Пол я чакаше в коридора. Кралските гвардейци се суетяха насам-натам и недоверчиво оглеждаха всеки, който се мотаеше наоколо.

— Ела с мен — каза той с нетърпящ възражение глас. След това я улови над лакътя и я тикна в малка стаичка в другия край на коридора. Затвори вратата и се обърна към нея с ръце на кръста си. — Съзнаваш ли какво можеше да се случи днес? — студено попита той.

— Разбира се. Бяхме на ръба на катастрофа. — Решила, че той очаква благодарност, Доминик припряно добави: — Всички сме ви много задължени. Ако не се бяхте появил и не бяхте действал толкова решително…

— Това няма значение — прекъсна я Пол. — Знаеш ли, че се движите по ръба на бръснача? Една погрешна стъпка и… край.

— Зная, но…

— Наистина ли? — Той гневно прекоси стаята и я сграбчи за раменете. — Щом толкова добре съзнаваш опасността, сладка Доминик, как си могла да постъпиш толкова глупаво, да се довериш на човек като Рено?