Мора Сийгър
Преди бурята (19)

19

— Разкажи ми как се случи — нежно каза Доминик на следващия ден. Двамата лежаха в леглото на Пол, след като се бяха любили.

Абаносовочерната й коса бе разпиляна върху белите възглавници и голата му гръд и едва-едва потрепваше от лекия бриз, влизащ през отворения прозорец.

Под бузата си усещаше твърдата издатина на рамото му, а пръстите й галеха хладния гладък белег върху стомаха му.

— Беше отдавна — спокойно каза той. Сега, когато държеше Доминик в обятията си, споменът му се струваше почти нереален и не толкова зловещ. Въпреки това, когато заговори отново, погледът му бе помръкнал: — Робеспиер още бе на власт. Аз се криех в една къща в околностите на Париж и чаках да падне нощта, за да се промъкна в града, но някой бе издал скривалището ми и се наложи да си проправям път с оръжие.

Доминик потръпна, досещайки се за онова, което бе премълчал. Тя промърмори:

— Истинско чудо е, че все още си жив.

Той зарови пръсти в косата й и я погледна в очите.

— Преди няколко дена бих казал, че не вярвам в чудеса, но сега съм на друго мнение.

Тя се засмя тихо и леко го целуна по устните. След миг обаче усмивката изчезна от лицето й и то неочаквано придоби сериозно изражение.

— Пол — тихо каза Доминик, — не можем да продължаваме така. Обичам баба си и не понасям да я лъжа. Освен това — допълни, — става все по-трудно. Тя е много недоверчива.

Той не се усъмни в думите й. Когато предобед бе пристигнал в „Хейвърстън Хаус“, за да вземе Доминик, не бе приет особено радушно. Дукесата ясно му бе дала да разбере, че не се радва да го види отново в Лондон, а още по-малко на входната си врата.

Въпреки това не можа да попречи на Доминик да го съпроводи на една безобидна разходка в парка.

— Не можеш да разкажеш на баба си как си прекарала и този следобед — напомни й той.

— Не, разбира се, но мога да бъда искрена, що се отнася до чувствата ми към теб и да я подготвя за…

Доминик замълча, осъзнала, че навярно очаква прекалено много. В края на краищата Пол все още не бе отворил дума за бъдещето.

— Забрави това — побърза да каже тя. — Ще се оправя сама. Но сега трябва да вървя.

Тя понечи да стане, но една желязна ръка я задържа. Без да обръща внимание на протестите й, Пол я придърпа към себе си. Сега тя седеше в скута му с гръб към него и съвсем ясно усещаше желанието му да се пробужда отново.

— Хрумвало ли ти е — развеселен попита той, — че постоянно бягаме един от друг. Не е ли крайно време да се простим с този лош навик?

— Пол, трябва да се връщам. А и ти имаш важни срещи — тя замълча за миг, след това добави плахо: — Точно в това е проблемът… Светът винаги застава помежду ни.

Той я притисна още по-силно и така погали врата й, че по гърба й полази сладка тръпка.

— Винаги сме имали за себе си само броени откраднати мигове. Вече не ми е достатъчно, Доминик — прошепна на ухото й той.

Очите й се разшириха и в тях се отрази позлатеният таван над главите им.

— К-какво казваш?

Понякога за мъжа настъпва моментът да направи решителната крачка. Небето му бе свидетел, че неведнъж се бе оказвал в трудни ситуации. Но това тук…

Той си пое дълбоко дъх и събра смелост.

— Исках да кажа, че бих желал да станеш моя жена.

Реакцията й не бе точно такава, каквато очакваше. Очите й се разшириха от учудване и тя неуверено го погледна през рамо.

— Сериозно ли говориш?

— Не се шегувам с толкова важни неща.

За миг Доминик продължи да го гледа все така невярващо, а след това на лицето й изгря толкова щастлива усмивка, че той не можеше да я гледа без известно страхопочитание.

Сърцето й преливаше от радост — непозната, завладяваща радост. Струваше й се, че няма да я понесе още дълго. За миг сякаш светът беше замрял, сякаш обикновеният всекидневен живот бе свършил веднъж завинаги.

— Почакай за миг — припряно рече той. — Трябва да ме чуеш, Доминик.

Задачата му се утежняваше от факта, че тя се бе притиснала към него. Опита се да й попречи, но тя успя да се обърне.

Гърдите й се търкаха в неговите, ръцете и краката им бяха сплетени, а когато устните й се притиснаха към неговите в страстна целувка, Пол се почувства така, сякаш всеки момент щеше да се възнесе в рая.

— Толкова те обичам — прошепна тя току пред устните му. — Всъщност не смеех да ти го кажа, не е ли глупаво? На бала ти бе така ужасно…

— Съжалявам — искрено разкаян каза той, докато под завивката краката му караха нейните да се разтворят. По-късно щяха да имат достатъчно време за разговори. В момента други мисли бяха обсебили съзнанието му.

— Всичко е наред, сега ми е все едно. Но, Пол… О…

Каквото и да бе възнамерявала да каже, то бе удавено в потока на страстта, когато Пол проникна в нея. Все още бе достатъчно влажна след предишното сливане и все пак той започна да се движи бавно и предпазливо, докато не я видя да отмята глава назад, притваряйки очи.

Малко по-късно Пол вдигна глава от възглавницата и рече уморено:

— Както вече казах, трябва да ме чуеш.

Тя се сгуши в него и се усмихна ведро.

— Разбира се.

— Хм, не ставай прекалено послушна, любима… не ти отива. Но това сега няма значение. Обичам те и искам да станеш моя жена. Трябва обаче да бъда сигурен, че си наясно с положението. Ако мирните преговори се провалят, във Франция ще продължи да цари хаос. Всичко е възможно, дори връщане към безнадеждното състояние от последните няколко години. При това положение не бих могъл да те взема със себе си. За теб би било много по-безопасно да останеш в Англия.

— Не се безпокой за това — безгрижно рече тя. — Ще го обсъдим по-късно. Важното е, че сме заедно и се обичаме.

Той смръщи чело, знаеше, че навярно всичко щеше да се окаже доста по-трудно, отколкото си въобразяваше тя. Въпреки това не искаше да я разочарова. Животът често го бе правил и без негова помощ.

Той я притисна към себе си и я погали по гърба. Гърдите й се издигаха и спускаха в такт с неговите. Усещаше устните й върху кожата си. Той затвори очи и си пожела времето да спре.

Това, разбира се, не се случи. Минутите изтичаха неумолимо и скоро дойде време Доминик да тръгва.

Пол я съпроводи обратно до „Хейвърстън Хаус“. Не видя дукесата, но почувства неодобрението й в студения пронизващ поглед на иконома и ненужно силното затръшване на вратата зад гърба му. Това още повече засили оформящото се у него убеждение. Вече се бе срещнал с някои представители на вигите, за които смяташе, че е възможно да са заинтересовани от прекратяването на войната.

Подобно на Фокс те също се колебаеха, но поне бяха благоволили да го изслушат. Няколко часа по-късно решимостта му бе отстъпила място на безнадежден песимизъм.

— Нашите страни са във война от шест години — бе казал единият от мъжете, — но дори и преди това отношенията ни не бяха особено сърдечни. На човек му е трудно да си представи, че изобщо някога ще има мир.

Друг се бе съгласил:

— Особено докато този Бони се опитва да завладее целия свят.

Там бе бедата. Англичаните просто не вярваха на Франция. Въпреки всичките му уверения, че Директорията иска мир, не бе трудно да констатира: не му вярваха.

И докато корсиканският генерал не бъдеше обуздан, нищо нямаше да се промени. Но как да стане това. Без преувеличение можеше да се каже, че Бонапарт все по-уверено вземаше нещата в свои ръце. Това изпълваше Пол с безпощаден, смразяващ страх. На Фокс му бе лесно да говори за диктатура — той бе англичанин. Затова пък Франция вече столетия наред страдаше от тирани.

Свалянето на якобинците й учредяването на Директорията бе последвано от кратък период на спокойствие, но Пол се боеше, че то няма да трае още дълго.

Прибра се потиснат и угрижен. Трябваше да се преоблече и да се подготви за вечерта. Благосклонността на Уелския принц му бе издействала множество покани за различни светски събития. Докато се обличаше, прехвърли получените визитни картички, опитвайки се да избере някоя от тях.

Най-сетне се спря на една и излезе. Вечерта бе тиха и топла, така че се отказа от каретата и реши да повърви пеш. Улиците около Сейнт Джеймс Скуеър кипяха от народ. Вече наближаваше целта си, когато висок, облечен в тъмни дрехи, мъж се приближи към него. Сипаничавото му лице бе зачервено, а носът му стоеше някак накриво, сякаш преди време е бил чупен. Приличаше на застаряващ боксьор, помнещ много от онези битки с голи юмруци, които англичаните толкова обичаха.

— Извинете, господине — промърмори мъжът, — бихте ли ми казал къде е номер петдесет и седем?

Докато говореше, мъжът се бе приближил ненужно и незабелязано пъхна нещо в джоба на Пол.

— Там отзад — Пол посочи с ръка въпросната сграда.

Непознатият докосна с ръка шапката си, промърмори някаква благодарност и побърза да се отдалечи.

Пол го изчака, бръкна в джоба си и извади сгънат лист хартия, запечатан с парче восък без печат. Той го разчупи и прочете:

П. знае за вас. Подготвя се арестуването ви. Не сме се срещали. Ф.

Задиша тежко. Нито за миг не се усъмни кой бе „П.“ Бележката трябваше да бе от Фокс, който го предупреждаваше, че Пит знае за целта на посещението му в Англия. Пит и съмишлениците му се бяха заклели да не сложат оръжие, докато във Франция има дори един-единствен революционер. Той би дал всичко, за да попречи на Пол да изпълни задачата си.

Най-вероятно съобщението отговаряше на истината. Враговете му нямаха интерес да подправят едно подобно предупреждение. Защо им бе да му дават възможност да избяга, когато можеха да го арестуват и изобличат.

Той се обърна и забърза обратно към Сейнт Джеймс Скуеър. Тъкмо си бе влязъл, когато икономът въведе Уилям. Дукът се усмихна извинително и изчака прислужникът да излезе, след което пристъпи към Пол и му подаде ръка.

— Съжалявам, че след бала на принца нямахме възможност да се видим. Прекалено много работа, нали разбирате.

Пол кимна и му посочи едно кресло. Той беше изненадан от посещението на дука и чувстваше известно раздразнение.

Доминик недвусмислено бе намекнала, че ако пожелае, би могла да се омъжи за Уилям. А тя не бе от жените, които се заблуждаваха относно чувствата на мъжете.

Уилям пое предложения му коняк и отпи голяма глътка, без да усети вкуса му. Пол се бе настанил срещу него. От мястото си можеше да наблюдава малкия стенен часовник, който му напомняше, че времето неумолимо тече, а той има неотложни дела.

Въпреки това правеше всичко възможно да скрие нетърпението си. Не след дълго вече се радваше, че бе успял да го стори.

— Фокс не знае, че съм тук — рече Уилям и се усмихна самоуверено. — Той не би одобрил, но аз си помислих… Е, бих казал, че положението е доста напечено, прав ли съм? Жалко, че Пит е узнал всичко, но трябва да се опитате да спасите онова, което може да бъде спасено. Сега става дума за това, да се измъкнете оттук, без някой да забележи.

— Разбирам — бавно рече Пол. В думите на дука имаше логика. Уилям и Фокс бяха съюзници — и двамата бяха виги, и двамата противници на Пит и неговата политика. Освен това Фокс, изглежда, имаше доверие на по-младия си съмишленик, чиито произход и държание го правеха напълно благонадежден.

Самият Пол хранеше някои резерви по отношение на дука, но в момента нямаше друг избор, освен да се вслуша в думите му.

— Много мило, че ми предлагате помощта си.

Гостът сви рамене.

— Не си мислете, че правя това напълно безкористно — в отговор на въпросителния поглед на Пол той продължи: — Ако Пит ви пипне, изгледите за мир ще бъдат сведени до нула. Той ще предизвика такъв скандал, че никой повече няма да посмее да отвори дума за прекратяване на войната. Всички, включително принцът и Фокс, ще бъдат принудени да се дистанцират от вас. Аз лично не бих желал да се стигне дотам.

— Каква е алтернативата? — спокойно попита Пол.

— Ако успеете да се върнете във Франция, няма да има скандал. Вие ще сте изпълнил задачата си, намеквайки за готовността на френското правителство да започне преговори, а и ще сте успял да надхитрите Пит. Това ще се хареса на много хора и ще ги накара да помислят върху думите ви.

Уилям представяше нещата доста убедително. Той нито премълчаваше трудностите, нито преувеличаваше изгледите за успех, а просто представяше един реалистичен сценарий.

Така или иначе Пол нямаше друг избор. Един арест би бил истинска катастрофа.

— Всъщност не само англичаните ще се дистанцират от мен — отвърна спокойно. — Френското правителство ще стори същото, за да не си навлече гнева на Бонапарт.

Уилям отпи голяма глътка коняк, изпразвайки чашата си.

— Още една причина да тръгнете веднага.

Въпреки това Пол се колебаеше. Сега каза бавно:

— Има едно… усложнение от лично естество.

Дукът вдигна глава и го погледна право в очите.

— Доминик?

Пол потисна една усмивка. Дали и в битка този наследник на поколения нормански и англосаксонски воини щеше да бъде толкова прям? Вероятно.

— Трябва да се видя с нея, преди да замина.

Уилям смръщи чело.

— Не би било много умно. Връзката ви с нея не е тайна за никого. Навярно къщата се наблюдава.

— Въпреки това не мога да тръгна, без да съм я видял.

— Ако искате да й предадете нещо, ви съветвам да го сторите писмено. Аз съм готов да й предам писмото ви.

— Благодаря — хладно отвърна Пол, — не е необходимо.

И двамата знаеха, че не храни голямо доверие към Уилям.

Дукът стисна устни и се загледа в празното пространство. Пол чакаше търпеливо и неподвижно, докато събеседникът му не взе решение.

— Е, добре. Ще се опитам да ви устроя среща, но междувременно трябва да изчезнете оттук. Всяка секунда е от значение.

По този въпрос Пол бе склонен да се съгласи с него. Пит нямаше да губи време и щеше да се опита да го арестува час по-скоро. И без друго бе поел достатъчно голям риск, връщайки се в дома си.

— Ще чуете за мен — спокойно каза той и протегна ръка. — Много благодаря за помощта.

Уилям бе изненадан от това неочаквано сбогуване.

— Трябва да ми кажете къде бих могъл да ви открия.

Пол се запъти към вратата и не му остави друг избор, освен да го последва.

— Както вече ви казах, ще чуете за мен — той се усмихна отново и Уилям можа само да се сбогува и да си тръгне. Още преди вратата да се бе затворила, Пол вече тичаше нагоре по стълбите към втория етаж, вземайки по две стъпала наведнъж. В спалнята той отвори вратата на гардероба и започна да рови из копринените и кадифените дрехи, които подхождаха на един маркиз, но не и за мястото, където отиваше.

След половин час един едър, добре сложен мъж в дрехи на работник напусна къщата през задната врата. Той прекоси градината, покатери се на каменната ограда и скочи от другата страна. След като се бе огледал, забърза надолу по улицата.

За да задоволи любопитството си и да се увери, че постъпва правилно, Пол се върна обратно, минавайки през вътрешни дворове и тихи странични улички, и скоро се оказа в близост до дома си.

Скрит в сянката на един вход, той забеляза двамата мъже, охраняващи парадния вход на къщата. Докато разговаряха, те поглеждаха нагоре по улицата, сякаш очакваха някого.

Не им се наложи да чакат дълго. Скоро пред къщата спря черна карета, от която слязоха около дузина мъже. Те размениха няколко думи с другите двама и вкупом се втурнаха към къщата.

Един от тях потропа на вратата. Икономът отвори. Отначало бе изненадан, след това придоби отчаян вид. Мъжете го избутаха настрана и влязоха. Пол бе видял достатъчно. Отново на косъм се бе спасил от арест — не за пръв и навярно не за последен път.