Мора Сийгър
Преди бурята (8)

8

Когато Пол пристигна в Тампъл, кралят току-що се бе върнал от съдебната зала. Следващото заседание бе насрочено за след десет дена — време, през което Луи трябваше да подготви защитата си. Изглежда, режисьорите на процеса държаха да бъдат спазени всички формалности чак до горчивия край.

Пол не видя Луи, оттеглил се с няколко свои съветници, но го въведоха при кралицата. Мария Антоанета седеше на масичка близо до прозореца, който бе единственият източник на светлина в тясното помещение с нисък таван.

Някой се бе опитал да направи мястото малко по-поносимо за живот — на пода имаше килим, а леглото бе със завеси, но въпреки това обстановката въздействаше потискащо. Дори върху него, който бе прекарал последните няколко месеца при доста по-сурови условия.

Когато Пол влезе в помещението, нейно величество вдигна поглед. За момент на лицето й се изписа изненада, заменена веднага след това от мрачна гримаса.

— Каква изненада, доктор Дьоламер — студено рече тя. — За съжаление не сме съвсем сигурни, че се радваме да ви видим.

Пол влезе в стаята и затвори вратата. Не можеше да упрекне кралицата за хладното й държание. Той сведе смирено глава и каза:

— Мадам, съжалявам, че обстоятелствата ми попречиха да ви навестя по-рано. За съжаление господата в Консиержри не са по-отзивчиви от тукашните пазачи.

Очите на Мария Антоанета се разшириха от изненада. Тя дълго остана така, недоумяващо втренчена в него, преди да схване смисъла на думите му.

— Господин докторе, добре ли ви разбрах? Бил сте арестуван?

Той кимна.

— През септември — Пол лаконично описа обстоятелствата. Нямаше нужда да се впуска в повече подробности, тъй като само от споменаването на събитията от онези дни кралицата изтръпна ужасена.

— Mon Dieu — промърмори тя и импулсивно протегна ръка към него. — Толкова съжалявам, докторе. Не допусках, че може да ви се случи нещо, но сега осъзнавам, че е трябвало поне да предположа нещо подобно.

— Не съм очаквал дори да си спомните за мен, мадам — усмихнато рече той. — Освен това много повече се интересувам от вашето състояние, отколкото от своето собствено. Надявам се, че сте добре… доколкото е възможно, разбира се.

Кралицата посочи един стол. След това, докато Пол сядаше, тя каза:

— Слава Богу. Но сега ми хрумва нещо. Често си мислех за вас, не на последно място, защото ми се искаше да сте наблизо, за да се погрижите за госпожица Монфор.

Пол изтръпна. Възнамеряваше тактично да отвори дума за Доминик, но кралицата го бе изпреварила.

— Какво й е на Дом… госпожица Монфор?

Мария Антоанета потисна една усмивка. Винаги бе мислела, че между тях двамата има нещо повече, отколкото искаха да признаят, а сега бе сигурна в това.

Романтичните чувства за нея бяха като слънчев лъч, проникващ през стените на мрачния, влажен затвор, защото й напомняха, че имаше и друг свят, освен голямата лудница, в която живееха.

— Питате какво й е? Надявам се, нищо, което бягството от това ужасно място да не може да излекува. Но ако остане тук…

Тя въздъхна дълбоко, измъчвана от чувство за вина, подсилвано от растящата безнадеждност на положението им.

— Допуснах грешка, господине. Отдавна трябваше да отпратя Доминик. Но тя е толкова добро и мило същество, че се бях вкопчила в нея, търсейки спасение от страховете си.

— Едва ли някой би могъл да ви упрекне за това, мадам — каза Пол. Всъщност той я бе упреквал, че продължава да държи Доминик при себе си, но отчаяният й тон го изпълни със състрадание.

В крайна сметка кралицата бе свикнала на внимание и ухажване и не й беше лесно да се откаже от това, макар обстоятелствата да го налагаха.

— Аз също мислих за Доминик — спокойно каза той — и за необходимостта час по-скоро да я изведа оттук.

Кралицата въздъхна дълбоко. Устните й потрепериха.

— Знаете какво се случи днес?

Пол кимна.

— Процесът започна.

— Разбира се, негово величество ще подготви превъзходна защитна реч, след която никой вече няма да може да го обяви за виновен по тези смехотворни обвинения.

Пол не отвърна. Да се съгласи с нея, значеше да излъже. От друга страна, би било излишна жестокост да й каже истината.

— И все пак е разумно да сме подготвени за най-лошото — продължи кралицата с напрегнат глас, — дори и само за да го предотвратим. Ако Доминик си тръгне сега, по-късно би могла да се върне. Когато всичко отмине… Навярно бихме могли дори да се върнем във Версай, където всички бяхме толкова щастливи.

Тя замълча, а по бледите й страни се търкулнаха сълзи. Воден от внезапен импулс, Пол се наведе към нея, взе я в обятията си и здраво я притисна, докато потокът от сълзи не пресъхна.

Така го завари Доминик.

Тя замръзна на прага, невярваща на очите си. Пол тук? Прегърнал кралицата?

Не, той не я прегръщаше. Той я утешаваше, както много скоро установи Доминик, след като първоначалната й изненада бе отминала. При това Мария Антоанета не изглеждаше ни най-малко засрамена, а само изтощена. На лицето й бе изписано странно облекчение.

— Влез, скъпа моя — каза тя, изтривайки последните си сълзи. Очевидно й беше трудно да се овладее, но в крайна сметка успя. — Седни. Трябва да обсъдим някои неща.

Доминик почти не чуваше какво й говори кралицата. Цялото й внимание бе погълнато от Пол. Той изглеждаше също толкова здрав и силен, колкото го помнеше. По нищо не личеше хаосът от последните няколко месеца да го е засегнал по някакъв начин. Изключение правеха само очите, в чиито кристални дълбини откри непознати сенки, непонятни засега.

Тя се отпусна машинално на стола, който кралицата й беше посочила. Пулсът й препускаше лудо, а някаква огромна буца в гърлото й пречеше да диша. В очите й заплашително се надигаха сълзи, които се опитваше да преглътне. За нищо на света не би му доставила това удоволствие.

Пол, от своя страна, не забелязваше почти нищо друго, освен Доминик. Отначало бе поразен от красотата й. На студената зимна светлина катраненочерната й коса блестеше като коприна.

Лицето й бе бледо и това още повече подчертаваше смарагденозеления блясък на очите й. Роклята й беше семпла — толкова семпла, че изглеждаше почти бедняшка, — но не можеше да скрие нежните извивки на гърдите и тънката талия.

„Прекалено тънка“ — реши той, след като първоначалната радостна възбуда от срещата им се бе уталожила. Сега Доминик бе дори по-слаба, отколкото през лятото, а това никак не пасваше на гордо вдигнатата й глава и самоуверено държание.

— Доминик — спокойно каза той, ставайки от стола си, за да я поздрави. — Радвам се да те видя отново.

Преди тя да успее да отвърне нещо, кралицата вметна:

— Пол току-що ми разказа нещо ужасно. Прекарал е последните месеци в Консиержри. За това не е могъл да ни посети.

— Наистина ли? — промърмори Доминик. Погледът й потърси неговия. Не показа недоверие към думите му. Просто бе много предпазлива. — Трябва да е било изключително неприятно за вас — безизразно каза тя.

Пол потисна една гримаса. Дори и да бе таил някаква надежда, че Доминик може да отвърне на чувствата му, току-що се бе простил с нея.

По всичко личеше, че младата жена не бе особено впечатлена от новината. Наистина сега изглеждаше малко по-бледа отпреди миг, но Пол не изключваше възможността светлината да си прави шега с него.

— Преживях го — промърмори той. — Но сега става дума за друго. Нейно величество и аз тъкмо говорехме за близкото бъдеще — погледна кралицата, сякаш в очакване тя да вземе думата, но Мария Антоанета само кимна мълчаливо. — Двамата сме на мнение, че за теб би било най-добре час по-скоро да напуснеш това място.

Доминик недоумяващо се втренчи в него. Неочакваната му поява вече бе достатъчно голяма изненада. А сега и откритието, че двамата бяха разговаряли за нея. Освен това той, изглежда, бе успял да убеди Мария Антоанета в нещо, което никога не би й хрумнало.

— Ваше величество — поде тя, търсейки подходящи думи, — смятам, че ситуацията буди някои съмнения. Дори при най-добро желание трудно бихме могли да видим в лицето на господин Дьоламер приятел и съюзник. Това, че той изниква след толкова време и се опитва да ви убеди да ви изоставя, е, меко казано, подозрително.

С крайчеца на окото си видя как Пол смръщи чело и разбра, че отново бе успяла да го ядоса, но нямаше друг избор. Кралицата трябваше да осъзнае безразсъдността на поведението си.

Мария Антоанета обаче, изглежда, бе на друго мнение. Тя отвърна спокойно и с необичайна за нея решителност:

— Пол не се е опитвал да ме убеждава в каквото и да било. Бях взела това решение още преди той да се появи — след това, вече по-меко, добави: — Трябва да вървиш, скъпа. Заради себе си, а също и заради Никол и Давид трябва да приемеш помощта му.

Доминик забеляза, че за кратко кралицата два пъти го бе нарекла с малкото му име — рядка проява на благоволение и доверие.

Защо не бе изненадана от тази симпатия към него? Не й бе трудно да я разбере. Пол събуждаше същите чувства и у нея, макар тя с всички сили да се опитваше да отрече това.

Доминик забеляза бледото лице на кралицата и треперещите й ръце, и се приближи.

— Моля ви, Ваше величество — промърмори тя, — вие се преуморихте. Сигурна съм, че господин докторът ще прояви разбиране и ще ви извини.

Тъй като и без това изгаряше от нетърпение да остане насаме с Доминик, Пол веднага се съгласи. Игнорирайки подозрителните погледи на часовите, изчака в коридора кралицата да се оттегли.

Когато Доминик най-сетне се появи, той я улови за ръка, казвайки високо:

— Хайде, гражданко, нямам време за губене, чакат ме и други пациенти.

Доминик възропта тихо, но не направи опит да се освободи, докато не се скриха от мнителните погледи на часовите. Щом свиха зад ъгъла обаче, тя рязко издърпа ръката си.

— Как смеете? — тросна му се тя. — Какъв жалък лицемер трябва да сте, за да се появите тук след всичките тези месеци и да се опитвате да спечелите доверието на нейно величество? Още повече сега, когато е затрупана с грижи за краля и за бъдещето?

— Тя има пълното основание да се тревожи — студено я прекъсна Пол. Не разполагаше нито с време, нито с енергия да се оправдава отново. Нека си мисли, че има насреща си един безсрамен негодник, дори и тогава не можеше да отрече, че я заплашва опасност. — Примката се затяга все повече — добави. — Ако си мислиш нещо друго, значи просто си глупава.

Доминик си пое дълбоко дъх. Едно беше да си даде сметка за онова, което се криеше в най-потайните кътчета на душата й, а друго — да го изрече на глас.

— Чуй ме — каза Пол, и отново я улови за ръка. Отчаяно се опитваше да я убеди да се вслуша в думите му, но бе започнал да губи търпение, а недоверието й го вбесяваше, така че за миг изгуби самоконтрол и я разтърси силно. — Ако не искаш да направиш нещо за себе си, помисли поне за Никол и Давид. И те ли трябва да умрат?

Веднага съжали за думите си. Доминик и без това беше бледа, но сега лицето й придоби пепелявосив цвят. От устните й се изтръгна въздишка и тя се олюля безпомощно.

Пол изруга и я улови, за да не падне. Беше обезпокоително лека, а кожата й — гореща и суха.

Той бутна с крак най-близката врата и се озова в малка стаичка, чието обзавеждане се състоеше от две походни легла, груба дървена маса и няколко също толкова груби стола. Помещението спокойно можеше да бъде жилище на някое селско семейство — някое много чисто селско семейство. Подът бе грижливо преметен, а завивките на леглата — прилежно изгладени.

Той внимателно я положи върху едното. Доминик беше в съзнание, но пулсът й едва се долавяше. Главата й още не бе докоснала възглавницата, когато младата жена понечи да се изправи.

— Пуснете ме да си вървя — едва чуто промълви тя и в отчаяния си опит да го отблъсне му заприлича на малка птичка, която се блъска в каменна стена. Понечи да каже още нещо, без съмнение неособено ласкаво, но гърдите й внезапно бяха разтърсени от пристъп на кашлица.

Пол я наблюдаваше навъсено. Не беше изненадан. Всичко говореше за това, че Доминик бе болна — загубата на тегло, необичайната слабост, треската. Дори кралицата го бе забелязала.

Въпреки това той усети да го обзема смразяващ страх. Мисълта, че Доминик можеше да му бъде отнета, преди да е успял да я спаси, го завари съвсем неподготвен, той едва не извика. Все пак успя да се овладее и се огледа. Върху масата имаше олющена стомна с вода и дървена чаша. Пол я напълни и я поднесе към устните на Доминик, но преди да й даде да отпие, изчака кашлицата да премине.

— Бавно — промърмори, придържайки главата й с ръка.

Тя отпи, закашля се, отново отпи. Накрая побутна чашата настрана и седна.

— Моля, вървете си — бе успяла да си възвърне гласа, който сега прозвуча дрезгаво и леко хрипкаво. Няколко от фибите в косата й бяха паднали и сега по раменете й падаха абаносовочерни кичури. Изглеждаше и звучеше като изтощена от страст жена.

Пол се престори, че не я е чул и вместо да изпълни молбата й, седна на един стол до нея.

— Откога си така? — След като не получи отговор, направи гневен жест с ръка. — Аз съм лекар, Доминик — единственият, когото ще видиш в близко бъдеще. Защо не използваш възможността и не ми разкажеш какво се е случило?

Така Доминик нямаше основание да му откаже. Постоянно влошаващото се здраве я безпокоеше, макар да се опитваше да не мисли за това.

— От около месец.

— Откакто се развали времето?

Тя кимна.

— Понякога е по-добре, понякога по-зле. Пия гореща вода с малко от лекарството, което остана от лечението на нейно величество.

— Не е достатъчно. Не и докато гниеш в това забравено от Бога място.

— Абсурд — лаконично отвърна тя. Без да го гледа, спусна крака от леглото и стана, като приглади роклята, за да скрие треперенето на краката си. — Не възнамерявам да правя от мухата слон. Чувствам се отлично и вие не ще успеете да ме убедите в обратното. — И добави остро: — Зная, че на вас, лекарите, това ви е работата, но отказвам да го правя.

Пол с мъка успя да сдържи гнева си. Той я измери с поглед, докато обмисляше как да постъпи. Накрая каза:

— Добре, да не говорим повече за това. Има по-важни неща, които трябва да обсъдим. Ще се погрижа до няколко дена да те измъкна оттук.

Доминик го погледна невярващо. Лицето му бе безизразно — нищо не издаваше мислите или чувствата му и само барабанящите по облегалката на стола пръсти подсказваха колко е ядосан.

Тя си пое дълбоко дъх и се зарадва, че бе успяла да го стори, без да се закашля отново. След това спокойно каза:

— Не мога да отида никъде.

В продължение на няколко мига се опасяваше, че с Пол се е случило нещо ужасно. Той пребледня като платно, а устата му се разкриви в болезнена гримаса. Изглеждаше така, сякаш бе измъчван от непоносима болка, която се опитваше да скрие.

След малко той се изправи бавно и пристъпи към нея. Очите му, сини като късчета небе, искряха заплашително. Когато заговори отново, умишлено подчертаваше всяка дума:

— Ти си най-опърничавата, най-глупава и най-непоносима жена, която някога съм срещал. Но не знаех — продължи, преди Доминик да успее да го прекъсне, — че освен това си егоистична, безчувствена и безразлична към съдбата на брат си и сестра си.

— Не е истина — слисано отвърна Доминик. — Аз ужасно се безпокоя за тях.

— Но не искаш да се махнеш оттук.

— Не мога — простена тя, а лицето й придоби най-нещастното изражение, което Пол бе виждал някога. Тя несъзнателно протегна ръце към него. — Моля, опитайте се да ме разберете. За мен кралицата е нещо повече от владетелка и господарка. Без преувеличение мога да кажа, че я чувствам по-близка, отколкото някога родната си майка.

Пол се намръщи. Не можеше да оспори това. Познаваше маркиза Монфор като повърхностна, егоистична жена, която никога не бе имала нито време, нито търпение за децата си.

— Как можете да си помислите, че ще я изоставя точно сега, когато има най-голяма нужда от мен? — попита Доминик. — Как бих могла да продължа да живея, ако го сторя?

Пол се изкуши да й каже, че би могла да започне живота си отначало — на свобода, като нормално човешко същество, но се въздържа. Независимо от цената, съвестта не би й позволила да постъпи според неговото — а навярно и своето собствено — желание.

Това обаче не означаваше, че той трябва да се откаже.

— Ами Никол и Давид? — продължи да настоява.

Доминик си пое дълбоко дъх, за да се успокои и го погледна умоляващо.

— Зная, че е прекалено да ви моля за това… Още повече, сте ми сърдит и…

— Не съм.

— Не?… Е, добре, така ми се стори. Все едно. Щом можете да измъкнете оттук трима ни, значи бихте могъл да спасите и само тях двамата? Те са още деца, вярно, но са много интелигентни и послушни — няма да ви създават никакви проблеми.

Раменете й трепереха. За миг тя отвърна поглед, опитвайки се да се овладее.

Преди да успее да продължи, Пол каза:

— Всичко е наред, ще ги измъкна. Утре вечер трябва да са готови. Предполагам, няма нужда да ти казвам, че не бива да говориш с никого за това, дори и с тях. Трябва да научат в последния момент.

Доминик кимна мълчаливо. Неочакваната му отстъпчивост я изненада. Беше очаквала да спори, да се опита да я изнуди, използвайки чувствата и отговорността й към децата, за да я принуди да тръгне с тях. Ако го беше сторил, щеше да я постави в безизходно положение. Вместо това обаче той просто бе приел да направи онова, за което тя така отчаяно го молеше. За миг се запита дали не предпочита да бе настоявал по-упорито.

Какво ставаше с нея? Съмняваше се в човек, за когото всеки би казал, че е ръководен от най-благородни подбуди, при това във време, когато повечето хора мислеха единствено за собственото си оцеляване.

Доминик продължи да си блъска главата над този въпрос дълго след излизането на Пол. Наистина обичаше кралицата като собствена майка и сърце не й даваше да я изостави, но все пак бе просто човек и… се боеше. Не искаше да умре.

С мъка успя да се овладее. Дори лудостта имаше граници. В процеса срещу краля щеше да настъпи обрат. Негово величество щеше да се защити толкова умело, че всеки да прозре безумството на якобинците. Беше сигурна, че това ще промени всичко. Кралят щеше да бъде освободен, а Робеспиер — изпратен в изгнание. В правителството щяха да влязат почтени мъже. Животът отново ще потече постарому.

След това, примерно след шест месеца, Никол и Давид щяха да се завърнат необезпокоявани. Всички щяха да се върнат към предишния си живот, а събитията от последните няколко години щяха да избледнеят като някакъв ужасен кошмар, разпръснат от неумолимата дневна светлина.

Тя бе едва деветнадесетгодишна — животът бе пред нея. Не можеше да умре. С непоколебимата вяра в собственото безсмъртие — благословия и проклятие на младостта — тя прогони страховете и се замисли какво от оскъдните им вещи трябваше да вземе Никол.