Мора Сийгър
Преди бурята (21)

21

Париж, октомври 1799

Облегнат на една от стените в позлатения салон на Доминик, Пол наблюдаваше разиграващата се пред него сцена. Стената бе покрита с бял щампован брокат, който контрастираше с черните му дрехи. Както винаги, Пол изглеждаше неотразимо мъжествен и невероятно привлекателен, въпреки че продължаваше да не се съобразява с модата. Гъстата златна коса бе завързана на плитка и откриваше високото му чело. Докато стоеше и наблюдаваше пъстро облечените мъже и жени, които разговаряха под кристалните полилеи, турскосините му очи блестяха като очите на вълк, попаднал сред стадо овце.

По-малко от година след завръщането си от Лондон Доминик напълно бе превзела Париж — или поне онази част от него, която бе от значение за една млада честолюбива жена.

Салонът й бе най-елегантният от всички и превъзхождаше дори този на мадам Дьо Стал. Баловете й бяха най-блестящите, дрехите й — най-обсъжданите, всяка нейна постъпка дълго бе коментирана и възхвалявана почти до раболепие.

Красивият, непостоянен, разглезен Париж бе открил в нейно лице точно онова, от което имаше нужда — млада жена с покоряваща красота, богатство и знатно потекло, която дори със самото си присъствие даваше да се разбере, че дните на насилие са останали в миналото. Сега от значение бяха единствено клюките, любовните афери и интригите — истински важните неща в живота.

„Тази вечер е по-красива отвсякога“ — навъсено мислеше Пол. Роклята й — дълга златиста туника с висока талия — бе ушита по последна мода и дори нещо повече. Каквото и да облечеше Доминик, модистите от улица „Сент Оноре“ само след ден-два вече усърдно копираха. Абаносовочерната й коса бе вдигната на тила във формата на корона и само отделни кичури се спускаха зад ушите и по раменете й. Докато я наблюдаваше от другия край на помещението, Пол можеше да види златистозеления блясък в очите й, леката руменина по бузите и сочните й устни.

Той отпи още глътка от чашата си — шампанско, разбира се, в салона на Доминик не се сервираше нищо друго — и направи кисела гримаса. Някакъв висок мъж с продълговато лице се засмя до него.

— Тази вечер е в отлична форма, не съм ли прав?

Пол дори не си направи труда да го погледне. Очите му останаха приковани в Доминик.

— Кога не е била? — отвърна той.

Шарл Морис дьо Талейран се засмя. Като външен министър на Франция, дипломат, държавник и интригант par excellence той притежаваше изискан вкус и умееше да се забавлява, не на последно място и за сметка на Пол. Не можеше да пропусне възможността да се наслади на рядката гледка на влиятелния, будещ страхопочитание, маркиз Рошфор, който въздишаше подир една жена.

— Хайде, хайде — каза след малко той, — положението не е чак толкова лошо. Поне сме поканени. Обратното би било по-лошо от смърт, поне така разбрах от господата, за които една покана от очарователната госпожица Монфор е сред най-скъпоценните неща на света.

Пол промърмори едва чуто някаква ругатня и продължи да наблюдава Доминик. Тя се забавляваше чудесно. Както винаги.

Вечерта бе невиждан успех — храната и виното бяха отлични, къщата — чудесна, гостите — очаровани както обикновено. О, да, Доминик умееше да получава от живота каквото искаше.

— Разбира се — промърмори Талейран, който също не откъсваше поглед от нея, — парите й също не са без значение.

Пол му отправи изпълнен с укор поглед.

— Мислех, че Директорията просто е искала да помогне на една лоялна дъщеря на Франция, връщайки й семейното имение.

Талейран се задави с шампанското си. Той не си направи труда да твърди нещо, за което и двамата знаеха, че не е истина. След завръщането си от Англия Доминик бързо бе спечелила много от мъжете във висшите етажи на властта. Талейран далеч не бе единственият, попаднал в плен на чара й. Един чар, който — както той се изразяваше младата дама подсилвала с щедри парични дарения.

— Наистина жалко — рече външният министър, все още наблюдавайки Доминик, — че не се е родила мъж.

Пол се закашля. Не можеше да си представи по-абсурдна мисъл.

— Какво, по дяволите, значи това?

— От нея би излязъл превъзходен политик. Тя чудесно знае какво трябва да прави и да говори, за да постигне целта си. При това го прави с минимум усилия. Всеки, който я погледне, би си помислил, че тя просто се забавлява.

Пол не можеше да не се съгласи. Тази мисъл го гризеше повече от всичко останало. Доминик с лекота си проправяше път през живота, докато той бе измъчван от хаос от чувства, кое от кое по-неприятни.

Когато предишното лято бе научил, че тя е в Париж, Пол бе шокиран и разтревожен, при това с право. В ход бе нов държавен преврат, много от членовете на Директорията бяха отстранявани, на тяхно място идваха други. Известно време не бе ясно накъде ще поеме страната — надясно или наляво, към анархия. В тази атмосфера той се бе почувствал задължен да я посети и да й предложи помощта си. Доминик, разбира се, категорично я бе отхвърлила.

Отгоре на всичко бе дала да се разбере, че не възнамерява да подновява връзката им, а я смята за приключена.

Той вече не й се сърдеше, разбира се. Би било абсурдно. Имаше много по-важни грижи. Просто му беше забавно да гледа как Доминик прави мъжете на глупаци, макар това в никакъв случай да не му доставяше удоволствие. Той отпи още една глътка шампанско и установи, че чашата му е празна. Минаващ наблизо келнер я взе и му подаде друга.

Талейран продължаваше да бъбри, но Пол го слушаше с половин ухо. Не бе в настроение да говори за Бонапарт, който уж всеки момент щял да се появи в Париж след мнимата си египетска победа.

Щеше да бъде честван като покорител на Египет, но Пол таеше известни съмнения. Много съобщения от бойните полета даваха да се разбере, че великият генерал си е намерил майстора. Навярно при тези обстоятелства Бонапарт бе сметнал за най-разумно да се обяви за победител и да вдигне платна.

— Чух, че госпожица Монфор се е сближила с очарователната Жозефин — рече Талейран. — Но това едва ли е изненада за някого. Въпреки разликата във възрастта двете много си приличат.

— Възможно е — промърмори Пол, който все така го слушаше с половин ухо. В момента Доминик разговаряше с висок, добре сложен мъж, в чието лице Пол разпозна сина на един от членовете на правителството. Младежът я зяпаше така възхитено, сякаш тя бе ангел, чиито нозе едва докосваха земята.

Пол с погнуса извърна поглед и установи, че Талейран го гледаше озадачено. На устните на външния министър трепна усмивка.

— Да повторя ли?

— Съжалявам, тази вечер съм малко разсеян.

— Мога да си представя — сухо промърмори Талейран. — Казах, че навярно е било неизбежно вашата госпожица Дьо Монфор и госпожа Бонапарт да се сприятелят. В края на краищата, преди Наполеон Жозефин бе женена за един граф от стария режим, който загина по време на Терора, както навярно знаете. И на двете революцията отне много, макар, да призная, са се съвзели доста успешно.

— Значи Доминик — между другото, не моята Доминик, както тя ясно даде да се разбере, — се е сприятелила с жената на Бонапарт. Защо, мислите, би трябвало да се интересувам от това?

Талейран сви рамене.

— Това е още една причина да се пазите от нея, млади приятелю, ако вече нямате едно наум.

Пол отпи нова голяма глътка шампанско и каза безразлично:

— Нямам проблеми с Бонапарт.

Външният министър го прониза с поглед.

— Наистина ли? Не предполагах.

— Защо? — отвърна Пол. — Всички сме единодушни, че военните цели на Франция са постигнати. Мирът трябва да бъде сключен час по-скоро. Бонапарт стори всичко, което можеше да се очаква от него, дори нещо повече. Би трябвало да е щастлив от успешния край на своите усилия.

— Ах — каза Талейран привидно изненадан, — така ли мислите?

Той леко се наведе напред, след което погледна през рамо, за да се убеди, че никой не може да ги чуе. Пол не можеше да каже дали се преструва, или наистина е притеснен за сигурността си.

— Бих искал, да ви помоля да не прибързвате със заключенията си относно Бонапарт.

— Нямам навик да го правя — малко студено отвърна Пол.

Талейран повдигна вежда, след което умишлено хвърли поглед по посока на Доминик.

— Ах, наистина ли?

Половин час по-късно Пол, който все така стоеше облегнат на стената и се наливаше с шампанско, си призна, че външният министър бе прав. Талейран бе изчезнал, за да размени по някоя дума и с други познати. Няколко дами — до една твърде очарователни — се бяха опитали да заговорят Пол, но безуспешно. Той не бе готов да се откаже от доброволното си усамотение. Беше напълно обсебен от мислите за Доминик.

— Господине? — полугласният въпрос на келнера върна Пол в реалността. Той замени празната си чаша с една пълна и несъзнателно я изпразни на един дъх.

В другия край на помещението Доминик се смееше. Тя стоеше сред тълпа от обожатели, някой, от които, изглежда, разказваше нещо забавно. Бе отметнала глава назад и косите й се спускаха по гърба почти до кръста. Дочул смеха й, Пол потръпна. Този смях. Напомняше ромон на планински поток — едва доловим и въпреки това незабравим. Пол усети тялото му да се сковава и изруга тихо.

Очите му се превърнаха в късчета турскосин лед, когато рязко отлепи гръб от стената и се запъти към Доминик.

Тя с нищо не показа, че го е забелязала. След първата им среща, по време на която ясно бе дала да се разбере, че възнамерява да запази независимостта си, двамата се бяха срещали рядко — винаги на публични места и при това съвсем за кратко. Нямаше причина тази вечер да е по-различно. Затова бе необяснимо защо така й прималя, когато забеляза Пол да приближава.

— Пол — промърмори, когато вече бе невъзможно да се преструва, че не го е забелязала, — колко се радвам. Не знаех, че си тук.

Кръгът от обожатели сякаш се разтвори във въздуха. Мъжете бяха видели Пол да приближава — навъсен и неумолим, с походка на хищник — и бяха доловили някаква смътна заплаха. Жените се преструваха на безразлични, но той и без това изобщо не ги забелязваше. В крайна сметка те решиха, че е безсмислено да остават.

Наоколо празненството продължаваше, преливащо от престорена жизнерадост.

Пол и Доминик не забелязваха нищо.

Той вдигна подигравателно чаша, изпразни я и я постави на масата наблизо, без да откъсва поглед от Доминик.

— Госпожице Монфор, изглеждате очарователно.

Няколко мига тя го гледа с разширени от учудване очи. Бузите му бяха неестествено червени, а в очите му имаше блясък, който я озадачи… поне в първия момент. Не след дълго разбра.

— Ти си пиян — невярващо каза. Удивлението й бе съвсем искрено. Никога не го бе виждала такъв, и дори не бе допускала, че е възможно.

Пол бе обиден и не го криеше.

— Не ставай смешна. Никога не се напивам — взе чаша шампанско от подноса на един минаващ наблизо келнер и я изпразни на един дъх.

Доминик се запита дали първото й впечатление не е било погрешно. Пол наистина се владееше много добре.

Може би дори прекалено. Стоманената му воля я безпокоеше.

Тя каза предпазливо:

— Не бях сигурна, че ще дойдеш тази вечер.

Въпреки желанието си да изглежда безразлична, не можа да скрие нотката на копнеж в гласа си. Бе прекарала последните няколко месеца в Монфор. Отначало възнамеряваше само да провери състоянието на имението и да реши какво има да се свърши, но скоро бе погълната от възстановителните работи и остана, за да ги наглежда лично. През цялото това време постоянно бе очаквала — може би дори се бе надявала — да зърне в съседното имение впечатляващия силует на Пол.

Едва след няколко месеца бе узнала, че той е продал земята и е използвал голяма част от парите за създаването на частна болница. Лекарската практика, изглежда, отнемаше толкова от времето му, че той не можеше да си позволи да го пилее за светски прояви, още повече, ако поканата идваше от нея.

Заради известността и влиянието му тя го канеше на всичките си приеми. Не искаше да дава повод за въпроси, на които и сама нямаше отговор. Достатъчно лошо бе, че Пол отклоняваше всичките й покани. За пред хората това можеше да се обясни с прекалената му заетост. Единствено тя обаче знаеше, че причината бе друга и се вбесяваше, макар да се опитваше да изглежда безразлична.

Веднъж го бе зърнала по време на един антракт в операта, но скоро след това отново го изгуби от поглед, без да успее да го заговори. Друг път го бе видяла да минава покрай Лувъра. Той бе влязъл, без да я забележи, в една от сградите, в които се помещаваше правителството.

Тези срещи не допринасяха особено за подобряване на настроението й. Пол знаеше къде да я намери, но месеците изтичаха, без да се появи в ремонтираната й градска резиденция, недалеч от улица „Сент Оноре“. Имаше дни, в които сякаш в нея се изсипваше цял Париж. Но не и Пол.

До тази вечер.

Разбира се, можеше да се очаква, че той ще се появи точно тази вечер, когато въздухът е зареден с напрежение. Никой не говореше за друго, освен за предстоящото завръщане на Бонапарт. Правеха се всевъзможни предположения: какво ще направи, какво ще поиска и дали Директорията ще му се противопостави.

Доминик също не бе останала незасегната от всеобщото напрежение. Тя несъзнателно направи знак на един келнер да се приближи, взе чаша шампанско от подноса му и я изпразни на един дъх. Пол я наблюдаваше развеселен, фактът, че тя се чувстваше неловко, го изпълваше с цинична радост. Намираше го за справедливо, след всичките терзания, които му бе причинила.

— Не ти ли е студено? — промърмори той.

Тя го погледна недоверчиво.

— Не, защо?

— Мислех, че в толкова оскъдно облекло трябва да умираш от студ — и добави с подигравателна, самодоволна усмивка: — Виждаш ми се настръхнала — безсрамно впери поглед в откриващата се от дръзкото деколте алабастрена кожа, която наистина бе настръхнала, но не от студ. Доминик се изчерви, защото добре знаеше, че единствената причина за обзелите я чувства бе неговото присъствие. В салона бе по-скоро топло, а и с всеки изминал миг ставаше все по-топло.

— Наистина много мило, от твоя страна, че намина… — поде тя.

Усмивката му я накара да потръпне. Едва сега съзнаваше колко опасен бе той. Каква глупачка се бе оказала. Да се влюби в човек, който виждаше света така, както му изнасяше. Нима не я бе оставил в Англия, за да се върне в Париж и да се забавлява необезпокояван? Нима не се бе държал така, сякаш тя не съществува. Макар че, в интерес на истината, тя бе сторила всичко, за да затвърди това му впечатление.

— Знаеш ли — каза тя, — чувствам се просто чудесно.

— Странно, но не съм изненадан.

— Искам да кажа, хората от правителството бяха така добри да ми върнат Монфор.

— Чух, че Директорията се е оказала учудващо единодушна по този въпрос.

Сарказмът му я накара да смръщи чело.

— И защо не? В края на краищата имението принадлежи на семейството ми. Освен това и други си ги възвръщат.

— Искаш да кажеш, че ги откупуват. А това им се удава единствено защото правителството има нужда от средства, за да продължи тази пагубна война. Сигурен съм, че твоите пари са били добре дошли.

Доминик го гледаше невярващо.

— Обичам войната също толкова малко, колкото и всеки друг. Както сам си спомняш от последната ни среща в Англия, в случай че си си направил труда да запомниш един незначителен момент от живота си, бях категорично против нея.

Поради някаква необяснима причина думите й го зарадваха. Харесваше я такава — гневна, агресивна и предизвикателна. Това бе Доминик, която познаваше и обичаше.

Не, по дяволите! Нямаше да позволи това да се случи с него още веднъж. Тя бе прекалено независима, прекалено импулсивна и твърдоглава — все качества, които биха го възхитили у всяка жена, стига тя да не бе негова съпруга.

Но пред него бе Доминик — красива, чувствена, чувствителна. Той преглътна с мъка.

— Колко още… — промърмори той.

— Какво? — Сега тя го гледаше с големите си зелени очи и не забелязваше нищо друго, освен него.

— … ще продължи този прием? — с мъка изрече той.

Тя изглеждаше изненадана. Сякаш бе забравила, че освен тях двамата имаше и други хора. Сега внезапно си спомни, че бяха на собствения й прием.

— Още няколко часа — и добави с нежелание: — Като домакиня, разбира се, ще трябва да се позавъртя сред гостите.

— Разбира се — промърмори той.

Двамата останаха още миг така, преди суетнята наоколо да ги раздели отново.

 

 

Часове по-късно, доста след полунощ, Пол седеше прегърбен в едно помещение, което, изглежда, служеше за библиотека. Поне бе заобиколен от книги, макар сега да не изпитваше желание да посегне към никоя от тях. Вместо това седеше, вперил празен поглед в огъня.

От време на време се появяваше икономът, за да изчезне след малко отново. Последния път бе отнесъл празната бутилка от шампанско, която лежеше в краката на Пол, и бе оставил друга, добре изстудена в сребърна кофичка с лед.

Пол не я бе докоснал. Бе пил достатъчно, дори повече от достатъчно. Въпреки това, колкото и да му се искаше, не се чувстваше пиян. Напротив, бе безмилостно трезвен. Жалко.

Той въздъхна тежко. Няколко копчета от ризата му бяха разкопчани, а краката си бе вдигнал на украсена с бродерия отоманка. Светлината на огъня се отразяваше от излъсканите му до блясък ботуши.

Изглеждаше заспал. Поне такова бе първото впечатление на Доминик. Последните гости си бяха тръгнали в приповдигнато настроение преди петнадесетина минути. Беше освободила прислугата, така че сега къщата бе притихнала. Чуваше се единствено пращенето на огъня и шума от скитащия из заснежените улици вятър зад високите прозорци със спуснати завеси.

Когато се приближи, тя вече не бе толкова сигурна, че мъжът пред нея спеше. От него струеше някаква странна енергия.

Поддавайки се на внезапно, навярно неуместно, чувство на нежност, тя каза:

— Да ти донеса ли завивка?

Гласът й бе нежен, но думите прокънтяха прекалено високо в малкото помещение. Пол не се изправи, но отвори очи и я погледна.

— Това значи ли, че оставам?

Тя се настани на кушетката срещу него и се усмихна. Може би бе прекалено уморена, за да се сърди, но внезапно се бе почувствала невероятно уютно.

— Минава два часът, а освен това вали сняг.

Той повдигна вежди.

— Силно ли?

— Достатъчно — тя въздъхна и се облегна на кадифената възглавница. Напрежението, което не я бе напуснало цяла вечер, внезапно бе изчезнало. За миг затвори очи, благодарна за паузата. Когато отново ги отвори, забеляза, че Пол я наблюдава.

— Минава два — спокойно повтори той. — Това значи, че имам рожден ден.

Тя го зяпна изненадано.

— Да, наистина — измина един миг, след него — втори. Тя импулсивно протегна ръка. — Честито, Пол.

Той стисна изящните хладни пръсти. Ухаеха на люляк и жасмин… на жена. Ноктите бяха безупречно оформени и полирани. На единия от тях имаше обграден от диаманти рубин.

— Хубав е — промърмори Пол. — Кой ти го подари?

— Не може ли да съм си го купила сама? — отвърна тя.

Той сви рамене.

— На красивите жени не им се налага да си купуват сами бижута.

— Не им се налага, но може би им се иска. Предпочитам да съм независима.

— Вече го установих — сухо рече Пол. Той гледаше пръстена и се опитваше да повярва, че наистина си го бе купила сама. — Няма ли някой болен от любов обожател?

— Дузина. Това ли искаше да чуеш?

Той свали крака от кушетката, без да пуска ръката й. Лъвът в него се бе пробудил.

— О, не, сладка Доминик — промърмори, — в никакъв случай.

Тя потръпна. Опита се да изтегли ръката си, но усети, че губи равновесие и политна към него.

— Пусни ме.

Той поклати глава усмихнато.

— Нямам такова намерение.

— Говоря сериозно, Пол, пусни ме.

— Имаш къса памет, скъпа.

Тя го погледна угрижено.

— К-какво искаш да кажеш?

— През онази последна нощ в Лондон ти казах, че е време да престанем да бягаме един от друг.

— След което избяга — остро рече тя. — Къса памет, наистина.

— Признавам, че допуснах грешка — каза той. — Но го направих с най-добри намерения. Наистина мислех, че тук може да е опасно за теб.

Засмя се отново — заплашително тихо, неустоимо мъжествено.

— Трябваше да се досетя, че ще успееш да се уредиш, дори нещо повече.

— Това и направих.

— Превъзходно, както винаги.

— Не — промърмори тя и постави свободната си ръка на гърдите му, за което веднага съжали. Можеше да долови равномерните удари на сърцето му. Кога за последен път ги бе усетила? Беше лежала в прегръдките му…

— Пол, вече е късно.

— Остроумна констатация.

— Утре трябва да свърша много неща… тоест днес. Имам нужда от сън.

— Заета си на рождения ми ден?

— Мисля да отида на църква — настоя тя. — Отново е позволено, а освен това бих искала да го направя. После Жозефин Боарне организира прием. Обещах да отида.

— Жозефин Бонапарт — навъсен я поправи Пол. — Клетият Боарне, първият й мъж, вече не е между живите, забрави ли?

Доминик преглътна с мъка. Подобно на почти всичките си познати, тя не обичаше да си спомня за онези години. За да смени темата, каза припряно:

— Бедната Жозефин, струва ми се, понякога й се иска да забрави, че е омъжена за Корсиканеца.

— Защо тогава го е направила? — попита Пол. Всъщност това му бе все едно. Косата на Доминик, чиято прическа бавно се разпадаше, му влизаше в очите. Той нави един кичур около показалеца на дясната си ръка и леко го подръпна.

— Ау — възпротиви се тя, — престани. — Мислела, че има пари.

— И?

— Разбира се, нищо. Той бил просто един новоизпечен генерал, беден като църковна мишка. Мислел си, че тя е богата.

— Клетата Жозефин — ухилено рече Пол. — Клетият Бони.

— Не го наричай така, той мрази това.

— Още по-добре.

Тя въздъхна и се поотдръпна, за да го погледне.

— Ще създадеш неприятности, права ли съм?

Той смръщи леко чело.

— Значи ме смяташ за смутител?

Тя се усмихна.

— Е, не бих се изразила чак така. Все пак си идеалист.

— Не бих казал.

Погледът й бе омагьосан от устните му. Тя го гледаше как изрича последните думи и си спомни…

— Пол, моля те…

— Какво?

— Моля те, поне веднъж бъди разумен, бъди предпазлив. Направи онова, което е най-добре за теб.

Той сви рамене.

— Винаги съм правил точно това.

— Никога не си…

Погледът му я накара да замълчи.

— Говоря сериозно, Доминик. Винаги съм водил ужасно себичен живот, в смисъл, че винаги съм правил онова, което съм искал. Или почти винаги. Правил съм изключения само когато е ставало дума за теб.

— Искаше да ме оставиш в Англия — напомни му тя.

— Не, всъщност не. Всичко беше толкова… сложно.

Дъхът й погали бузата му — топъл, сладък, несравним.

— Защо?

Той поднесе дланта й към устните си, без да откъсва поглед от нейния. След това промърмори:

— Защото ме караш да се чувствам така, сякаш светът се е обърнал с главата надолу и аз ще скитам вечно, без никога да мога да се завърна.

Тя дишаше учестено — отчасти заради думите му, отчасти, защото Пол вземаше пръстите й един след друг в устата си, смучеше ги нежно, а след това така ги хапеше, че чак й причиняваше болка.

Сега тя прошепна отчаяно:

— Не ти вярвам. Ти никога не губиш самоконтрол.

Той повдигна леко глава и се усмихна.

— Както вече казах, имаш къса памет.

Тя се изчерви, разбрала какво има предвид — страстните, опияняващи часове в Лондон. О, Боже, пред него бе все така ранима, както винаги. Истинска лудост бе да идва тук сама. Трябваше да си легне веднага след като бе изпратила гостите.

Разбра, че е мислила на глас, едва когато Пол я погледна самодоволно.

— Това покана ли е? — попита той.

— Разбира се, че не. Не ставай глупав.

— Какво глупаво има в това. Няма да ни е за пръв път.

— Няма нужда да ми напомняш — тросна му се тя и поднови опитите си да се освободи, но все така безуспешно. Желязната му ръка, прегърнала я през кръста, не й оставяше никакъв шанс. В резултат от всичките си усилия тя само още по-ясно усети колко бе възбуден.

— О, не исках… — Доминик се изчерви. Не можа да разбере дали това го подразни, или развесели.

— Защо си толкова изненадана? — отвърна той. — Междувременно трябва да си разбрала, че когато една изключително красива и желана жена прави определени неща с един мъж — умишлено или не, — това не може да не доведе до известни последици.

Доминик сериозно се замисли над думите му. Вече не бе просто красива, а изключително красива. А освен това и желана. От друга страна обаче, в думите му имаше недвусмислен намек, който тя не можеше да подмине.

— Няма да започнеш отново да твърдиш, че съм имала и други мъже, нали?

— Не — бързо отвърна Пол. Тя бе изненадана и не го скри. — Много е просто — обясни той. — Когато си представя, че можеш да си имаш някого, направо полудявам, а това е нещо, което бих предпочел да избегна.

— О, всичко е наред. Не съм била с никой друг, освен с теб.

— Признавам, радвам се да го чуя — усмихна се криво.

— Макар че не ми липсваха възможности.

— Не се и съмнявам.

— Дори прекалено много. Понякога си мисля, че в Париж всички мислят само за това.

— Твърде е възможно — отвърна Пол. И побърза да добави. — Освен нас двамата, разбира се.

— Разбира се — промърмори тя. Но какво правеше той сега? Едната му длан се спусна по гърба й.

— Пол…?

— Медицинската професия има едно предимство — промърмори той, — да не говорим за хирургията. Човек става доста сръчен.

Доминик извика ужасено, когато роклята се свлече от раменете й. Пол бе разкопчал копчетата на гърба й също толкова умело, колкото би го сторила някоя камериерка. Сега Доминик стоеше пред него почти гола.

— Ти си невероятно безсрамен.

— О, не, сладка Доминик — промърмори той, докато се изправяше и я отнасяше на ръце към камината, където я положи върху дебелия персийски килим. — Не безсрамен — каза той и легна до нея. — Просто отчаян и… примирен.

Тя го погледна. По съразмерните черти на лицето му играеха отблясъци от горящия в камината огън. Толкова красив мъж, макар че той навярно би се присмял на тази дума. С толкова непоклатима вяра и убеждения — съвсем различен от всички останали с тяхното непостоянство.

„Небето да ми е на помощ!“ — с ужас си помисли Доминик.

— Да не би това да означава капитулация? — попита с невероятно топла и нежна усмивка.

— Боя се, че да — каза той, докато сваляше копринените й фусти. Сега тя бе само по една изключително тънка риза и копринени чорапи, придържани от украсени с розички жартиери. — Безусловна капитулация — дрезгаво промърмори той, без да откъсва поглед от нея.

Тя се усмихна отново и вдигна ръце, за да го придърпа към себе си, сякаш никога не се бяха разделяли.