Мора Сийгър
Преди бурята (2)

2

— Той е толкова привлекателен — извика кралицата. Беше седнала в леглото, облегната на купчината възглавници. На лицето й имаше усмивка, а очите й блестяха кокетно. — Наистина, Доминик — продължи, — можеше да ме предупредиш.

— Съжалявам, мадам — сухо промърмори момичето. — Занимаваше ме повече мисълта за вашето здраве, отколкото външността на господин доктора.

— Колко сте резервирана — подразни я Мария Антоанета. — Но отношенията между вас невинаги са били такива, права ли съм? Стори ми се, че долових… известна интимност може би. Или греша? — благо добави тя.

Доминик се поколеба. Споменът бе невероятно жив и неустоимо сладък. Въпреки това би било истинско мъчение да съживи отново всичко.

— Като дете го познавах — призна накрая тя. — Но то бе само… бегло познанство. Не сме се виждали откакто той пристигна в двора.

Нещата не стояха точно така. От време на време пътищата им се бяха пресичали. Тя живо помнеше как преди няколко години попадна на Пол в един отдалечен ъгъл на Версай. Бе го заварила в прегръдките на придворна дама, известна със слабостта си към силния пол. Доминик със съжаление си спомни за времето, когато мислеше, че нищо не би могло да я разстрои повече от тази случка.

— Семейството му е дошло от Ирландия, нали така? — замислено попита кралицата.

Доминик кимна.

— Предците му били сред така наречените диви гъски, прогонени в изгнание преди стотина години при превземането на Ирландия от англичаните. Истинското им име е Дилейни. Дьоламер е по-скоро нещо като прозвище и напомня за произхода им: de la mer — от морето.

— Колко интересно — промърмори Мария Антоанета, която наблюдаваше момичето с блеснали очи. — Трябва да познаваш добре господин доктора, щом знаеш толкова много за него.

Кралицата бе прекалено деликатна, за да намекне, че Доминик не бе особено искрена. Тя само се усмихна топло и потупа леглото до себе си.

— Моля те, седни. Бих искала да си поговорим малко. Толкова се отегчавам да лежа тук.

Доминик изпълни молбата й. Знаеше, че нейно величество страда повече от растящото напрежение, което я държеше в неумолимата си хватка. Всички те имаха натрапчивото чувство, че приближават нещо като повратна точка.

Франция, разтърсвана в продължение на дълги години от размирици, сега беше пред прага на война, и което бе още по-лошо — война с Австрия, родината на Мария Антоанета, към която тя според слуховете все още хранела симпатии.

Доминик знаеше, че не е вярно, но бе невъзможно да убедят в това простолюдието или управляващите, за които подобни клевети бяха добре дошли.

Тя нежно взе ръката на кралицата в своите и се усмихна утешително.

— Скоро ще се почувствате по-добре, сигурна съм.

Мария Антоанета се засмя тихо.

— Значи все пак още се доверяваш на добрия чичо доктор, макар и да отричаш.

Доминик въздъхна. Кралицата бе непоправима романтичка, безрезервно предана на съпруга си, самопожертвователна към децата си и вярна на приятелите. Въпреки горчивия опит от последните години тя бе склонна да мисли за всички хора само най-доброто. Най-голямото й желание бе всички да са щастливи — толкова щастливи, колкото бе тя в началото на брака си, преди съдбата да се обърне срещу нея и семейството й.

— Убедена съм, че господин Дьоламер е способен лекар — каза Доминик, като грижливо подбираше думите си. След кратко колебание добави: — Освен това изглежда по-разумен от останалите, не чак толкова обсебен от омраза и жажда за отмъщение.

Нежните черти на кралицата се изкривиха от болка. Очите й се напълниха със сълзи на объркване.

— Никога няма да разбера защо ни мразят толкова. Луи направи много, за да подобри живота на обикновените хора. Намали данъците, стимулираше търговията, опази мира, и всичко това заради тях. Отначало имах чувството, че оценяват, но после…

Думите й бяха задушени от внезапен пристъп на кашлица. Доминик посегна към оставената от Пол отвара и внимателно помогна на кралицата да отпие. Мина известно време, преди дишането на Мария Антоанета да се успокои и кралицата да се усмихне уморено.

— Колко глупаво, от моя страна — промърмори тя. — Не бива да се поддавам на черни мисли. Вълнението само ми вреди.

Думите й прозвучаха така, сякаш вече много пъти си ги бе повтаряла. Със сигурност не й липсваха поводи за това.

Доминик остана така още няколко минути — приседнала на ръба на леглото с ръка на раменете на кралицата. Постепенно крехкото тяло на Мария Антоанета се отпусна. Очите й се затвориха и след миг тя вече спеше.

Доминик въздъхна с облекчение. Тя внимателно настани кралицата сред възглавниците и я зави леко. Не се реши да излезе, докато не се увери, че господарката й няма да се събуди. Когато все пак напусна стаята, то бе само защото знаеше, че децата я очакваха.

Както обикновено, ги намери в малката стаичка между покоите на майка им и техните собствени. При вида на Доминик Луи, дофинът на Франция и наследник на трона на предците си, се усмихна срамежливо. Той бе високо, слабо седемгодишно момче с дълга до раменете кестенява коса и големи сини очи.

Доминик не можеше да го погледне, без да я налегнат грижи. Болестите и недъзите бяха нещо често срещано сред августейшите му предци. За щастие тази участ бе отминала Луи XVI, но един от братята му не бе имал неговия късмет и бе така изтощен от костна туберкулоза, че едва ходеше изправен. Макар никой да не отваряше дума за това, съществуваха опасения, че е възможно дофинът да бъде постигнат от същата участ. За принцеса Мария Тереза никой не допускаше подобна възможност. Едва четиринадесетгодишна, тя вече бе самоуверена млада дама, която освен всичко останало притежаваше буден ум и необикновен чар, в помощ на близките й да понасят нелеката си участ.

Сега обаче принцесата бе угрижена.

— Как е maman? — попита тя. — Татко каза, че ще се оправи, но той винаги говори така, за да не се тревожим.

— Той е прав — побърза да я увери Доминик. Тя влезе в стаята, затвори вратата след себе си и сниши глас.

Отдавна бе свикнала да изрича шепнешком всяка деликатна информация, тъй като не знаеше дали наблизо не се спотайваше някой подслушвач.

— Имаме нов лекар — продължи. — Казва се Пол Дьоламер и ми изглежда доста… способен.

— Дьоламер? — повтори едно друго момиче, което седеше на тапицирана с росхар^[1] кушетка. Никол дьо Монфор наклони глава и измери сестра си със сериозен поглед. — Това не е ли фамилното име на маркиз Рошфор?

Доминик за пореден път се запита как бе възможно на крехката възраст от девет години, на която повечето млади дами бяха заети единствено с уроците и с мечтите си, сестра й да притежава такава енциклопедична памет по въпроса за роднинските връзки между аристократите. Тя с лекота се справяше дори и с най-заплетените родословни дървета. Доминик добре помнеше как преди четири години, когато все още живееха във Версай, а Никол бе едва петгодишна, сестричката й се бе изправила в блестящата огледална зала и храбро бе заявила, че един херцог и съпругата му всъщност били шести братовчеди. Беше успяла дори да го докаже!

— Да — каза Доминик със следа от уплаха в гласа, — той е Рошфор.

— Тогава значи е предател — намеси се един момчешки глас. Не на дофина, разбира се, прекалено вежлив и възпитан, за да каже нещо подобно, а на брата на Доминик, Давид, който нямаше навик да си държи езика зад зъбите. Макар само с една година по-голям от престолонаследника, той бе цяла глава по-висок и доста по-добре сложен.

— Той ни нападна в гръб — продължи Давид, — премина на страната на революционерите.

Макар да мислеше също като брат си, Доминик се опита да смекчи вината на Пол, за да успокои децата.

— Сред бунтовниците има хора с различни възгледи. Не всички са толкова крайни като малцината, които крещят най-силно. Освен това е от значение единствено фактът, че той е много добър лекар.

В това бе сигурна, защото често го бе наблюдавала как лекува пациентите си. Каквото и да бе сторил, Пол бе съхранил състраданието си, което го правеше толкова способен лекар. Бе проявил състрадание дори към жената, която много от съмишлениците му предпочитаха да видят мъртва.

Гърлото на Доминик се сви. Макар цял ден да не бе хапнала нито залък, знаеше, че сега не би могла да преглътне нищо.

Страхът безмилостно я стискаше за гърлото. Страх не толкова за самата нея, а за хората, които обичаше: за Никол и Давид, за Мария Тереза и малкия Луи, за краля и кралицата, които чувстваше почти като свое семейство.

Ако не станеше някакво чудо, всички те щяха да умрат. Сигурна бе в това, макар да не можеше да го изрази с думи.

Подобни мисли бяха чужди на природата й и все пак тя виждаше в тях точно онова, което бяха — предупреждение, в него на всяка цена трябваше да се вслуша.

— Трябва да вървя — промърмори тя и се усмихна на децата. Забелязала неспокойните погледи, които си размениха скришом, добави: — Скоро ще се върна. Намерете някоя нова книга, която бихме могли да започнем довечера. Може би нещо по-весело?

Децата обещаха да го сторят, а Доминик им се усмихна и излезе.

Сега за нея бе добре дошло, че Тюйлери представлява истински лабиринт от коридори и стълбища, така че, който не познаваше двореца, неизбежно би се изгубил в него. Затова пък на онези, дето искаха да останат незабелязани, това обстоятелство предлагаше множество възможности за скривалища.

Сред тях бе една кула, до която се стигаше само по тясно стълбище, завършващо пред обкована с желязо врата. Кожените панти проскърцаха, когато Доминик бутна вратата и влезе в малка, осветена от една-единствена свещ, стая. Въздухът вътре бе застоял и прашен.

— Затворете вратата — просъска нечий глас. — Бързо.

Доминик се подчини и остана до вратата, докато очите й свикнат с полумрака в помещението. Когато съзря свития в ъгъла силует, тя потисна един нетърпелив стон.

— Всичко е наред, господин Рено. Никой не ме видя.

— Вие го казвате — грубо отвърна мъжът, който се изправи с нежелание и пристъпи към нея. Носеше семплото тъмно облекло на примерен буржоа, странно контрастиращо с червената шапчица на главата му. Някога запазена единствено за парижкото простолюдие, междувременно тя се бе превърнала в символ на революцията, използван от всеки, който се опасяваше да не би лоялността му към новото правителство да бъде подложена на съмнение.

— На това място човек никога не знае какво го очаква — промърмори господин Рено. Той бе млад, около двадесет и пет годишен мъж, но продълговатото му недоверчиво лице го правеше по-възрастен.

Баща му имаше търговска фирма, която се славеше с доброто качество на коприните и броката си. Преди време от него редовно бе пазарувала дори самата кралица. Напоследък фирмата „Рено и синове“ предлагаше на онези от знатните си клиенти, които бяха останали верни на монархията, една друга, жизненоважна за тях, стока.

— Това би могло да ми коства живота — проплака младият мъж. — Бих казал, че е дори твърде вероятно. Татко трябва да е полудял, за да се впусне в подобно начинание.

— Ще получите отлично възнаграждение — хладно му напомни Доминик. Тя бръкна в джоба на роклята си и извади една кесия. — Това е уговорената предплата. Останалото, когато всичко приключи.

Дори тук, в тази потайна стаичка, тя предпочиташе да говори с недомлъвки. Думата бягство нито веднъж не излезе от устата й. Доминик се опитваше да не я изрича дори наум.

— Полудял — отново промърмори Рено. — Цялата кралска гвардия не можа да ви помогне, когато миналата година се опитахте да избягате. Как е могло да му хрумне, че един обикновен търговец ще успее да го стори?

— Сега е различно — рязко го прекъсна Доминик. — Всички мислят, че ще постъпим като предишния път и ще се опитаме да пресечем границата заедно с цялата кралска гвардия. Но ще стане много по-просто и без излишен шум. И този път — напрегнато добави тя — няма начин да не успеем.

Господин Рено не изглеждаше особено въодушевен, но тежестта на кесията наклони везните в нейна полза.

— Всичко е наред — с нежелание рече той. — Продължаваме по плана. Ще ви потърся, когато бъде готово.

— Побързайте — подкани го Доминик. — Нямаме време за губене.

— Всичко с времето си. Не бива да поемаме излишни рискове.

Доминик остана в стаята дълго след като той си бе тръгнал, загледана в играещите сенки, хвърляни от свещта по стените. Някога, много отдавна, това помещение бе служило за параклис. На покритата със сажди и плесен стена още личаха очертанията на отдавна изчезнал кръст.

Тя коленичи и започна да се моли, но простичката и искрена молитва не й донесе утеха. Вълнението й бе прекалено силно. Неканени спомени нахлуха в мислите й и сякаш се подиграваха на усилията й да ги прогони.

Шестте години, които я деляха от онзи ден, можеха да бъдат часове, толкова живи бяха спомените. Помнеше всичко — мириса на прясно окосено сено, веселите гласове на работниците, които пееха, докато се движеха между редиците златни класове, внезапното излитане на враните, когато в далечината се появи някакъв конник. Доминик унесено поклати глава.

„Моля, не сега… По-късно, когато ще съм далеч от това място.“ Небето остана глухо за молбите й. Тъмните влажни стени, сред които се намираше, сякаш се разтвориха във въздуха и тя чу управителят на бащиното й имение да вика:

— Льофош, ела тук!

В другия край на полето един млад мъж изправи гръб. Той бе около двадесетгодишен, добре сложен, с широки рамене и гъста черна коса. Изражението на лицето му, допреди малко открито и непринудено, сега бе стегнато.

— Господине? — колебливо попита той, приближавайки се към мъжа.

Доминик, която седеше в клоните на един кестен, стана неволен свидетел на разговора им. Тя не харесваше управителя — шумен, вулгарен мъж, когото смяташе за жесток и безсърдечен, и въпреки това не бе подготвена за онова, което последва.

— Жена ти помята. Отчето изпрати да те повикат.

Ситуацията, изглежда, не му се нравеше, но дори той не смееше да се противопостави на волята на свещеника. Льофош бе пребледнял като платно.

— Добре ли е тя… жена ми?

Управителят сви рамене.

— Мислиш ли, че щяха да те викат, ако беше добре? Хайде, изчезвай, но утре по изгрев слънце те искам на работа. Не търпя някой от хората ми да се скатава.

Без да дочака отговор, той обърна коня си и препусна обратно. Тук Льофош бе на почти миля от селото. Нямаше друг начин да стигне навреме, освен да тича. Или да язди.

Ужасена от жестокостта на управителя, Доминик скочи от дървото.

— Елате — каза тя, — конят ми е наблизо.

Мъжът я гледаше замаяно. Наложи й се да повтори думите си, преди той да я разбере. Дори и тогава продължи да се колебае, макар без съмнение да искаше час по-скоро да види жена си.

— Госпожице — промърмори той и свали кепето си, — не е редно…

— Не ставайте глупав — прекъсна го Доминик. С вродения си властен маниер тя го сграбчи за ръка и го задърпа към коня си. — Можем да яздим заедно — обясни тя и умело се качи на седлото. Льофош далече не бе толкова елегантен. Първо, той никога не бе яздил оседлан кон и второ, близостта на момичето го притесняваше — не биваше дори да поглежда открито дъщерята на господаря си.

Доминик забеляза смущението му, но реши просто да го игнорира и пришпори животното. Малката грациозна кобила сякаш не забелязваше допълнителния товар. Скоро пристигнаха в селото и спряха пред малка колиба без прозорци.

Льофош припряно скочи от седлото, едва не падна. Вече бе изчезнал в колибата, когато Доминик слезе от седлото и го последва. Макар от време на време да посещаваше арендаторите на баща си, тя така и не бе успяла да свикне с условията, при които живееха тези хора. Малките влажни дупки, обитавани от тях, й напомняха за ада повече от всичко друго, което бе виждала през живота си. За повечето хора обаче това бе в реда на нещата и, изглежда, дори свещеникът не смяташе, че селяните заслужават нещо по-добро. Те живееха като предците им и щяха да продължат да живеят така. Така бе устроен светът и човек нямаше друг избор, освен да се примири с това.

Но мъжът, коленичил край протрития мръсен сламеник, беше на друго мнение. Очите на Пол Дьоламер искряха от гняв. Спокойният глас правеше думите му още по-заплашителни.

— Трябвало е да ме извикате още преди няколко часа. Защо, по дяволите, не сте го направили?

Беззъбата възрастна жена, клекнала до него, поклати глава.

— Не се прави така.

Върху стиснатата му челюст пулсираше една вена.

— Защо не? Знаете, че съм лекар и съм готов да помогна. Трябваше ли да уморите това клето създание, преди да се решите да ме повикате?

Жената отмести поглед, но в очите й се бе появило объркване. Междувременно Льофош бе коленичил на пода до жена си. Той държеше безжизнената й ръка и хлипаше безпомощно.

Пол тъкмо бе избълвал една ругатня, когато случайно погледна към вратата. Доминик, чийто силует се открояваше на нахлуващата в колибата дневна светлина, усети почти болезнено изпитателния му поглед.

— Ти… — изненадано каза той. След това попита малко по-меко: — Доминик, какво правиш тук?

Тя влезе в колибата. Погледът на смарагденозелените й очи плахо се плъзна към стенещата на пода жена, докато казваше едва чуто:

— Аз… докарах Льофош.

За миг Пол остана така, вперил поглед в нея, без да отрони нито дума. Чертите на лицето му бавно се разведриха и на устните му трепна усмивка.

— Ела тук.

Това бе последното, което би искала. Жената на пода, с увита около кръста овехтяла рокля и гротескно подут корем, й вдъхваше ужас. Макар да бе израснала на село и да знаеше как се появяват на бял свят живите същества, Доминик дотогава не бе виждала жена да ражда, още по-малко при подобни обстоятелства.

Гласът на Пол и очевидната му решимост обаче не търпяха неподчинение. Тя колебливо пристъпи към него.

Пръстите му стиснаха китката й. Бяха топли, а хватката им неумолима и все пак почти непоносимо нежна. Доминик усети коленете й да омекват.

— Доминик — тихо рече той, — можеш ли да бъдеш храбра?

Погледът на разширените й от ужас и изненада очи срещна неговия.

— Мога да опитам — прошепна тя.

Пол й се усмихна така, сякаш бе най-умното и добро момиче на света.

— Добре, нуждая се от помощта ти. Тази млада жена също. Не се бой от нея. Не може да ти стори нищо. Ако не ми помогнеш, тя ще умре.

— О, не! — възкликна Доминик. Той, разбира се, бе прав. Смъртта витаеше в стаята и търпеливо чакаше момента, в който щеше да предяви законните си права.

Доминик вдигна глава и едва забележимо вирна брадичка.

— Ние трябва да я спасим.

Дори и да бе развеселен от това „ние“, Пол с нищо не го показа.

— Донеси едно котле с чиста вода от кладенеца. След това запали огън и сложи водата да заври. Ще се справиш ли?

Доминик кимна. Нямаше значение, че у дома рядко правеше нещо повече от това, да вдигне захвърлените си на пода дрехи. Беше сигурна, че ще се справи.

Това се оказа по-трудно, отколкото бе предполагала. Единственото котле, което откри, бе мръсно и най-напред трябваше да бъде изстъргано. Съвсем скоро тя бе изподрала пръстите си до кръв и трябваше да стиска очи, за да не позволи на сълзите да рукнат по страните й.

Накрая й се удаде да го спусне в стария кладенец, но установи, че водата е по-тежка, отколкото бе очаквала. Как успяваха прислужниците да носят в стаята й ведро след ведро, за да вземе любимата си гореща вана? Тя едва успя да домъкне до колибата едно-единствено котле.

Пол все още бе край постелята на жената. По пода бяха разхвърляни кървави кърпи. Льофош се суетеше наоколо и стенеше безпомощно. Жена му вече не издаваше нито звук. Тя лежеше неподвижно, а лицето й бе придобило пепеляв цвят, сякаш вече бе мъртва.

— Нима тя…? — промърмори Доминик.

Пол поклати глава.

— Не още. Хайде, запали огън.

Изглежда, и през ум не му минаваше, че тя никога досега не бе правила нещо подобно. За щастие много пъти бе гледала прислужниците да палят камината в стаята й, та имаше представа какво трябва да се направи. Въпреки това дълго й се наложи да духа с пълни гърди, докато пламъкът най-сетне обхвана влажните съчки и към отвора в покрива се заиздига сив пушек. Доминик събра всичката си сила и закачи котлето на куката над огнището.

Пол я погледна през рамо.

— Добави още дърва. Нямаме много време.

Доминик кимна. След половин час с гордост забеляза, че котлето бе започнало да къкри.

— Готова е — каза тя.

— Добре, вземи това — той й подаде някакви странни инструменти и й нареди да ги сложи във водата. Докато Доминик изпълняваше нарежданията му, продължи да масажира огромния корем на жената, мърморейки утешителни думи, макар родилката да бе в безсъзнание.

— Бебето…? — попита Доминик, коленичила до него. Чудно, но сега видът на жената не я плашеше. Борбата с водата и огъня я бе накарала да се почувства полезна, едно напълно непознато за нея чувство.

— Още е живо — отвърна Пол, — но не е застанало както трябва. Опитвам се да го накарам да се обърне.

Доминик пребледня. Внезапно бе осъзнала каква борба на живот и смърт се водеше в утробата на жената. Когато се изправи, ръцете й трепереха.

— Ще донеса онези неща… каквито и да са те.

— Внимавай да не се изгориш.

Въпреки предупреждението му тя се изгори, но дори не забеляза. Бе прекалено погълната от онова, което ставаше пред очите й. Той повдигна жената дотолкова, че да пъхне под нея един чист чаршаф. След това се обърна и изми ръцете си до лактите.

— Никога досега не съм виждала толкова суетен лекар — опита се да го подразни Доминик.

Пол кимна.

— Повечето от колегите ми не придават особено значение на чистотата, но опитът ме е научил, че когато спазвам тази процедура, пациентът има по-големи шансове.

Той взе един от инструментите, които Доминик бе извадила от водата, и отново се обърна към жената. В следващия миг стомахът на Доминик се разбунтува и тя отвърна поглед, докато Пол не й нареди:

— Натискай с ръце корема на жената. — Забелязал, че тя се колебае, допълни: — Веднага.

Доминик инстинктивно се подчини. Когато бебето се появи, тя подскочи уплашено. Изглеждаше толкова здраво и жизнено и все пак от смъртта го деляха само няколко мига. Всички те — майката, детето, бащата, Пол и дори самата тя — се намираха на границата между светлината на света и непрогледния мрак. Решимостта й растеше. Не биваше да позволява мракът да победи.

Секунди по-късно неестествената тишина в колибата бе нарушена от пронизителен писък. Доминик удивена видя как детето, все още покрито с подобна на мляко слуз от майчината утроба, започна да излиза. След като го бе извадил, Пол бързо го уви в чиста кърпа, която бе донесъл за тази цел.

— Погрижи се за него — каза той и тикна детето в ръцете на Доминик.

„Погрижи се за него.“ Нямаше и понятие какво трябва да прави. За щастие това изглежда не пречеше на бебето. То разкриви малкото си личице и писна с все сила. Доминик се усмихна с облекчение. След малко си спомни за майката и погледна към сламеника. Пол бе извадил плацентата и се опитваше да спре кръвоизливите. По негово нареждане Льофош бе успял да повдигне жена си, за да отпие от течността, която Пол поднасяше към устните й. Старицата също се бе окопитила.

— Какво й давате? — попита тя.

— Отвара от мораво рогче.

Воднистите й очи се присвиха.

— Повечето лекари не използват подобни неща. Казват, че било суеверие.

Пол сви рамене.

— Каквото и да е, спира кръвоизливи, както навярно знаете. Ако нямате от него, ще ви изпратя. Трябва всеки ден да й давате…

— Зная как да й го давам — прекъсна го възрастната жена — и няма нужда да ми изпращате нищо, имам си достатъчно — тя го погледна кисело, но след малко добави по-меко: — Въпреки това не бих могла да направя онова, което сторихте вие… така да обърна бебето. Спасихте и майката, и детето.

Пол кимна, сякаш срещу себе си имаше някоя знатна дама.

— Много благодаря — простичко рече той.

Малко по-късно двамата с Доминик стояха зад колибата и дълбоко вдишваха живителния свеж въздух. Повяваше хладен бриз. Наоколо цареше дълбока тишина, нарушавана единствено от бръмченето на скакалците и крякането на жабите. Доминик с изненада установи, че вече се смрачаваше.

— Не знаех, че е станало толкова късно — промърмори тя.

Пол се усмихна нежно.

— Беше чудесна.

Тя се изчерви и отмести поглед. Усети в душата й да се надигат непознати дотогава чувства — чувства, които цяла вечност по-късно щяха да бъдат все така обезпокояващо живи.