Мора Сийгър
Преди бурята (7)

7

Париж, зимата 1792—1793

Доминик стоеше в мрака. Беше непоносимо студено. Вятърът виеше зад влажните каменни стени. Докато търсеше опипом свещта, усети ръцете му да треперят. След малко най-сетне успя да я запали.

При вида на играещото пламъче от устните й се отрони тиха въздишка. Бе извоювала първата си победа за деня — малка, но значима. Доминик погледна през рамо към Никол, която все още спеше, увита в одеялото като в пашкул. Подаваха се само връхчетата на разрешената й коса.

„Нека поспи — помисли си Доминик. — Поне още няколко часа. Нека остане в плен на сладката забрава колкото е възможно по-дълго.“

За нея това бе невъзможно. Тя не намираше покой от онзи августовски ден, в който Законодателното събрание ги бе предало. Въпреки усилията на Луи политиците не бяха посмели да спазят конституцията, под която стояха собствените им подписи.

Вместо това бяха позволили кралското семейство и малцината останали му верни придворни да бъдат тикнати в затвора, в който лежаха вече цели четири месеца, без срещу някого от тях да бъде предявено обвинение.

Макар неудобен и скучен, Тюйлери бе за предпочитане пред затвора Тампъл — наречен така на ордена на тамплиерите, на който бе принадлежал в миналото. Построено през дванадесети век, зловещото каменно укрепление не предлагаше дори елементарни условия за живот. Каменните стени бяха покрити с лед, камините димяха, а въздухът вонеше.

Доминик страдаше от суха упорита кашлица, която се опитваше да крие, когато бе с Луи или Мария Антоанета. Двамата съжаляваха, че не й бяха заповядали да тръгне с Дьоламер. В крайна сметка в онази съдбовна нощ никой не бе в състояние да предвиди каква ще бъде реакцията на Събранието.

Твърдо решена да не мисли за пропуснатата възможност, тя облече опърпаната си рокля и напусна малката стаичка. Когато я видя, часовият, прекарал пред вратата цялата нощ, се ухили цинично. Доминик го игнорира, както правеше с всички обиди и унижения от последните месеци.

Пазачите, мъже от низшите слоеве на обществото с притъпена от тежкия живот чувствителност, се наслаждаваха на възможността да издевателстват над онези, които в миналото бяха стояли над тях. Доминик ги разбираше, макар това да не правеше ситуацията по-поносима.

Пред стаята на кралицата стоеше друг часови. Той гледаше навъсено и при вида на Доминик промърмори някаква неразбираема ругатня, но се отдръпна, за да я пусне да влезе. Тя се постара да не вдига шум, в случай че кралицата все още спеше, но както обикновено Мария Антоанета вече бе будна.

Сега тя й се усмихваше.

— Влез, скъпа моя. Тази сутрин имаме истински деликатес — пресни кифлички и дори масло към тях.

Подобна закуска бе истинска рядкост. Макар да не страдаха от недостиг на храна, тя бе лошокачествена и почти никога не бе прясна. В сравнение с нея апетитният сладкиш със златиста коричка, който все още ухаеше на пещ, бе същинска манна небесна.

Доминик нямаше нужда от повторна покана. Тя седна срещу кралицата и пое чинията, която й подаваше Мария Антоанета. Миг по-късно затвори очи и остави първата хапка да се разтопи в устата й.

— О, вълшебно е — каза и се засмя тихо. — Никога не ми се е услаждал толкова.

Мария Антоанета кимна.

— Не е ли странно, че чувствителността ни се е изострила? Дори последната дреболия внезапно се превръща в нещо необикновено. Едва вчера чух някаква малка чинка да пее и си казах, че никой от оркестрите, които са ни забавлявали във Версай, не може да се сравни с нея.

— Вярно — отвърна Доминик. — Престанали сме да гледаме на всичко като на разбиращо се от само себе си.

— Дори и най-баналните неща — с измъчена усмивка рече кралицата. Тя посочи купчина ленено бельо, струпано на един стол. — Мисля, че е време да се залавяме за работа.

Доминик направи гримаса. Бельото бе донесено предния ден за най-голямо облекчение на кралицата и Доминик, които вече се питаха колко още ще трябва да кърпят старото.

Малко след това обаче управителят на затвора бе забелязал, че бельото е с кралските инициали и избродирана над тях корона. В една дълга тирада, която двете жени бяха принудени да изслушат мълчаливо, той ги бе заплашил да конфискува всичко, докато те не обещаха да отстранят неуместния символ.

Никоя от тях не отвори дума за това, когато приключиха със закуската и се заеха с бельото. Бяха прекарали в мълчание близо половин час, когато Доминик отново се закашля и дълго не можа да си поеме въздух. Кралицата изглеждаше сериозно угрижена.

— Скъпа моя, по този въпрос наистина трябва да се предприеме нещо.

— Нищо особено — възрази Доминик, веднага щом дишането й се успокои. — От влагата е.

— Напротив, може да се окаже много сериозно. Помня колко зле бях преди няколко месеца. При това тогава беше лято. Ех, ако можеше да те прегледа доктор Дьоламер…

Тя неочаквано замълча. При споменаването на последното име Доминик бе пребледняла и свела златистозелените си очи, но помръкналият й поглед не бе убягнал на кралицата.

— Съжалявам — промърмори Мария Антоанета. — Не помислих, преди да го кажа. Навярно отсъствието му те тревожи.

— Само защото за ваше величество би било добре да има някой лекар, който да се грижи за здравето ви.

Кралицата й отправи скептичен поглед, но не каза нищо. Доминик й беше благодарна за проявената тактичност. Раната от предателството на Пол все още бе прекалено прясна, за да позволи на някой да човърка в нея, пък било то и с най-добри намерения.

Всъщност тя не го упрекваше. Бе отблъснала предложената помощ и с нищо не бе показала, че оценява загрижеността му. От самото начало му бе дала да разбере, че не го харесва и не му вярва, но това не й бе попречило да попадне във вихъра на страстта при мимолетното докосване на телата им. Какъв смисъл имаше да мисли за това?

Пол се бе върнал към своята революция, своите идеали и мечтите си за нова Франция. Доминик не разбираше какви илюзии храни той след случилото се напоследък. При това не без негова помощ.

По гърба й полазиха тръпки при спомена за злощастния ден, няколко седмици след тяхното затваряне в Тампъл, когато тълпата отново се бе надигнала — този път срещу нещастните аристократи и свещеници, които гниеха из затворите.

И тъй като не можеше да се добере до кралското семейство, тя с невиждана ярост се бе нахвърлила върху тези безпомощни жертви. Ужасяващите останки от тази ярост бяха разнасяни набодени на пики пред прозорците на затвора Тампъл, при което кралицата бе припаднала, а кралят бе призовал Бога да сложи край на това безумие.

Как Пол, който бе посветил живота си на благото на хората, оправдаваше пред себе си подобна бруталност? Как можеше да гледа лицето си в огледалото, докато се бръсне сутрин, без да изпита желание да си пререже гърлото?

Доминик нямаше отговор на тези въпроси. Знаеше само, че отново се чувстваше измамена и предадена. Беше си дала дума никога повече да не изпита и най-малка нежност или симпатия към Пол Дьоламер.

Отвращаваше се от него. За нея той бе олицетворение на всичко онова, което тя мразеше и презираше. Ако й бе писано някога да го види отново, щеше да му го каже в лицето. Независимо от последиците.

Чак сега Доминик забеляза, че върху парчето лен, което стискаше, бе капнала една сълза. Последва я втора. Кралицата мълчаливо протегна ръка и я положи върху дланта на Доминик. Двете жени се приготвиха за онова, което щеше да им донесе денят. Каквото и да бе то.

 

 

Пол неспирно крачеше насам-натам из салона на Жозеф. Младият мъж го наблюдаваше подозрително, настанен удобно в едно дълбоко кресло. Имаше чувството, че пред себе си вижда не човек, а някой тигър или леопард — от онези екзотични животни, докарани в кралския зоопарк от далечна Индия.

Те също бяха горди, непокорни и притежаваха толкова силен инстинкт да убиват, че човек изпитваше страх само като ги види.

— Изглеждаш доста добре, приятелю.

Пол му хвърли хладен поглед, но не защото му бе ядосан, а защото напоследък така гледаше целия свят и всичките му обитатели.

— Искаш да кажеш — невъзмутимо рече той, — прекалено добре за човек, който току-що се е измъкнал от ноктите на прочутия Робеспиер?

Жозеф сви рамене.

— Престоят в затвора, изглежда, не ти се е отразил зле — все така мнително каза той.

Напротив, приятелят му изглеждаше по-хладнокръвен и безчувствен от когато и да било.

— И защо не? Бях съвсем сам. Дори и да е имало някой обезглавен длъжник на стария дявол, те не са ме безпокоили.

Жозеф пребледня. Въпреки присъщата на младостта невъзмутимост от септемврийското клане не бе минало и ден, без да благодари на Бога, че тази участ го бе отминала. Достатъчно лошо бе да умреш в ръцете на развилнялата се тълпа, но да седиш затворен, без никаква надежда, някога отново да видиш слънцето, бе просто непоносимо.

— Може би са те оставили на мира — тихо каза той, — защото си се опитал да им помогнеш.

— Опитах, но се провалих — навъсено отвърна Пол. Не можеше да мисли за кланетата, без да кипне вътрешно.

Несъзнателно бе разбрал, че гневът е най-доброто оръжие срещу сцените, които завинаги се бяха запечатали в паметта му. Тези сцени бяха храна за кошмарите… и лудостта.

— Но това е минало — припряно добави той — и никой не може да промени нищо. Трябва да се съсредоточим върху онова, което може да се направи, за да бъде спрян Робеспиер и подобните нему.

Жозеф въздъхна и стана. Взе една кристална гарафа от бюфета и докато наливаше коняк в две чаши, каза:

— Приятелю, има моменти, в които човек трябва да стои настрана от опасностите и да приеме, че търпението е единствената възможност накрая да излезе победител. Май сега случаят е точно такъв.

Високите скули на Пол пламнаха. Той пое чашата с коняк, но я остави настрана, без да отпие.

— Ти и останалите излишно удължавате агонията с вашите съвещания. Знаете ли изобщо какво кроят якобинците?

Макар да изглеждаше засрамен, Жозеф не направи опит да се оправдае. За него настоящото му поведение изпълняваше най-важното изискване на всяко революционно време — оцеляването.

Робеспиер бе наложил волята си така изкусно и безмилостно, че повечето от противниците му бяха предпочели да изчезнат от политическата сцена, ако не и изобщо от Франция. Малкото — между тях и Пол, — дръзнали да го критикуват за септемврийските кланета, бяха хвърлени в затвора.

Напоследък много от тях отново излизаха на свобода, което бележеше просто нова, още по-опасна, фаза от развитието на революцията.

— Робеспиер и хората му възнамеряват да укрепят властта си — каза Жозеф. — Смятат, че достатъчно категорично са доказали способността си да сломяват всякаква съпротива, така че сега могат да си позволят да пуснат на свобода хора като теб. Причината за това може да бъде единствено някаква налудничава мания за величие.

— Това обаче е само началото на нови, още по-големи, кланета.

— Съгласен съм с теб, но трябва да признаеш, че настроенията още не са се обърнали срещу тях. Армията все още подкрепя Робеспиер и хората му. Тълпата също. Докато тези две сили са на тяхна страна, те са недосегаеми.

Пол промърмори тихо, сякаш на самия себе си:

— Каква е цената на това търпение?

Жозеф преглътна коняка си и си наля отново. След това, без да погледне Пол, рече:

— Мислиш за госпожицата.

На устните на Пол трепна едва доловима усмивка. Не можеше да отрече.

— Разбира се.

— Ти си глупак.

— Не отричам.

— Вече й даде шанс, но тя отказа да те последва — грубо му напомни Жозеф.

Пол сви рамене.

— Това не променя нищо.

Жозеф изруга тихо.

— Дано небето ме опази от това чувство, което превръща мъжа в глупак.

Пол не можеше да не се съгласи с тези думи, но и не бе в състояние да се бори с чувствата, които събуждаше у него Доминик. През дългите седмици в тясната влажна килия, в неизвестност, дали ще доживее до изгрев слънце, го бе крепила единствено мисълта за нея. Щеше да я освободи, каквото и да му костваше това.

Но времето течеше. Бе проклинал всеки следващ ден, прекаран в затвора, защото с него си отиваше още един шанс. Ако възнамеряваше да действа, трябваше да го стори час по-скоро.

— Прави каквото искаш, Жозеф — каза той, посягайки към палтото си. — Ти навярно можеш да си позволиш да чакаш. Аз не.

— Ще я погубиш — извика след него Жозеф. — И себе си, заедно с нея.

Без да го слуша, Пол грабна палтото си и напусна помещението с навъсено изражение и блясък на хладна решимост в погледа.

 

 

— Госпожице — прошепна един почти детски глас. — Трябва да дойдете незабавно.

Доминик вдигна поглед от роклята, която се опитваше да изглади. При вида на принцесата на Франция на лицето й се изписа учудване.

— Става дума за мама — промърмори Мария Тереза. — Трябва да дойдете с мен.

Доминик реши, че кралицата не се чувства добре и побърза да последва момичето. Завариха Мария Антоанета да седи на стола до единствената маса в помещението. Видимо бе в добро здраве и само празният й поглед издаваше, че се бе случило нещо ужасно.

— Мадам — каза Доминик, като коленичи пред кралицата и взе дланите й в своите. — Какво се е случило?

Мария Антоанета сякаш не я чуваше. Доминик трябваше да повтори въпроса си, преди да долови някаква реакция.

Най-сетне кралицата с видимо усилие се отърси от унеса си, погледна помръкналото от безпокойство лице на Доминик и каза тихо:

— Конвентът^[1] е решил да изправи негово величество пред съд.

В първия миг Доминик реши, че не бе чула добре. Да изправят пред съд краля? Дори само мисълта за това бе абсурдна. В какво щяха да го обвинят? Тогава осъзна, че нямаше да е трудно да изопачат истината, и усети да я обзема страх.

— Не ми се вярва, мадам — промърмори тя. — Дори те не биха дръзнали да отидат толкова далече.

Кралицата я погледна почти състрадателно, сякаш невинността и лоялността, които проявяваше младото момиче, я настройваха меланхолично.

— Боя се — прошепна тя, — че светът е устроен много по-жестоко, отколкото някога съм мислела.

След тези думи тя зарови лице в дланите си и започна да хлипа. Доминик я прегърна импулсивно. Над главата на кралицата зърна Мария Тереза, която наблюдаваше майка си бледа и напрегната.

Доминик се обърна към момичето, правейки всичко възможно гласът й да прозвучи спокойно:

— Къде са Никол и Давид?

— В съседната стая, струва ми се — с треперещ глас отвърна то.

— Идете при тях и останете там. Аз ще се погрижа за нейно величество.

Мария Тереза се поколеба, но все пак се подчини. Двете жени останаха сами. Камбаната на Нотр Дам унило удари пладне.

 

 

Луи Огюст Бурбон, пети владетел от династията на Бурбоните и шестнадесети с това име, бе изправен пред съд в лето господне 1792, но на документите, грижливо изработени от режисьорите на процеса, стоеше дата „месец Нивоз^[2], година първа на Републиката“. Целият процес бе белязан от неистово желание да се погребе миналото. Всичко старо — законите, традициите, дори здравият човешки разум — бе изхвърлено зад борда. На негово място управляваше лудостта, скрита зад маската на суровите формалности.

Бяха повдигнати обвиненията и представени доказателства.

— Какво значение има — навъсено рече Жозеф, срещайки Пол в един от коридорите на съдебната зала, — че обвиненията са необосновани, а доказателствата — фалшифицирани. Въпреки всичко те имат своето представление и си играят на правосъдие както другите на зарове.

Пол бе изненадан от страстта, с която говореше младият мъж. По правило Жозеф бе прекалено предпазлив, за да прибегне до подобни изрази, но сега, изглежда, гневът го бе извадил от равновесие.

— Успокой се — каза Пол и докосна ръката на приятеля си. — Не му е тук мястото.

Тази смяна на ролите бе достатъчна, за да отрезви Жозеф. Той си пое дълбоко дъх и се огледа. Обикновено единственото чувство, което се четеше по лицето му, бе известно отегчение. Сега изглеждаше уплашен.

— Те ще го убият.

— Да — спокойно каза Пол, — зная.

Жозеф го погледна изненадано.

— И приемаш това?

— Разбира се, че не. Но не мога да сторя нищо, за да спася Луи. Той е символ на всичко онова, което мразят, и по-скоро биха изтръгнали сърцето от гърдите му, отколкото да го оставят жив.

Още докато изричаше тези думи, Пол се молеше да греши. В обхваналия Франция хаос хората умираха по най-ужасяващи начини. Най-доброто, на което можеше да се надява Луи, бе бърза и милостива смърт.

— Мислиш ли, че той съзнава това? — неволно попита Жозеф.

Пол сви рамене.

— Нямам представа. От месеци не съм контактувал с кралското семейство.

Жозеф направи гримаса.

— Сигурно не си стоял със скръстени ръце.

Това бе самата истина. Твърдо решен да види Доминик, Пол бе отишъл в затвора Тампъл и бе поискал достъп до кралското семейство, представяйки се за лекар на техни величества. Както и очакваше, го бяха отпратили, но вестта за опита му със сигурност щеше да стигне до ушите на Робеспиер. Надяваше се водачът на якобинците да реагира по подобаващ начин.

Не му се наложи да чака дълго. Едва се бе разделил с Жозеф, когато видя по коридора към него да приближава ниският очилат революционер. Както обикновено, Робеспиер бе наобиколен от рояк блюдолизци и ласкатели — все хора, които копнееха да бъдат възможно най-близо до извора на подобна страховита власт.

Когато видя Пол, той спря, а на устните му се появи усмивка.

— Дьоламер — рече той, — каква приятна изненада. Вече се бях простил с надеждата, да ви видя тук.

Лицемерието на тези думи, изречени от човека, който бе дал заповед за неговия арест, едва не провокира Пол да отвърне гневно. Вместо това обаче той се овладя.

— Къде другаде бих могъл да бъда, скъпи Максимилиян? Нали в последно време сърцето на Франция е тук.

Робеспиер смръщи чело. Умишлената фамилиарност на това обръщение не му беше убягнала. Въпреки това то бе в унисон с опитите му да изглежда великодушен и непринуден човек от народа, много по-различен от лицемерните аристократи, към чието унищожение така нетърпеливо се стремеше.

— Добре казано, приятелю — дружелюбно отвърна той, потупвайки Пол по рамото. — Сърцето на Франция, вярно. Въпреки това — подигравателно добави — чух, че в този град има поне още едно място, което с радост бихте посетил. — Вдигна поучително пръст и допълни: — Тампъл не е най-подходящото място за социални контакти.

— Не това беше намерението ми — спокойно обясни Пол. — Преди няколко месеца Законодателното събрание ме посочи за лекар на кралското семейство. За съжаление временно не бях в състояние да изпълнявам задълженията си, но сега няма причина да не се върна към тях.

— Няма причина? — замислено повтори Робеспиер. — Малко хора днес биха казали нещо подобно.

Пол подмина думите му, свивайки рамене.

— Ясно ми е, че целият свят е обсебен от политиката, но животът продължава. Хората все още боледуват и все още се нуждаят от лекарски грижи.

— Не ми е известно сред семейство Капет да има болни.

Тъй като знаеше колко много неща зависеха от решението на Робеспиер, Пол предпазливо подхвърли:

— Няма ли да е по-добре да бъдем напълно сигурни?

Робеспиер го погледна въпросително. В един в град, който заговорите бяха всекидневие, човек не можеше да е сигурен кой разполага с някаква информация и по какви канали се предава тя. Пол умишлено бе намекнал за възможността някой член на кралското семейство да се разболее, което би развалило на Робеспиер удоволствието от дългоочакваното отмъщение.

— Вярно — замислено каза той. След това потърка брадичка, наблюдавайки мъжете около себе си. — Защо досега не сте мислили за това?

Никой не посмя да отговори. Всички го гледаха хипнотизирани, както мишката гледа змията, която се кани да я погълне.

— Значи сте готов — продължи Робеспиер — да се върнете към задълженията си?

Пол не сметна за необходимо да повтаря онова, което вече бе казал, така че само кимна.

— Добре, добре — каза Робеспиер. — Тогава защо не наминете там днес следобед.

Той кимна сдържано. Робеспиер го измери с последен поглед, преди да продължи по коридора, следван от свитата си. Пол го изпрати с очи и забеляза появилата се на устните му усмивка.

Помоли се Робеспиер да продължи да го смята за идиот. Поне още известно време.