Мора Сийгър
Преди бурята (12)

12

През нощта времето рязко се промени. Морето заблъска подпорите на кея, започна да се плиска под доковете и да залива с пяна чакълестия бряг. Привлечено от бледата декемврийска луна, то се надигаше все по-високо, и по-високо.

Докато траеше приливът, Дувър тънеше в дълбок сън. Единствено нощните стражи правеха своите обиколки и от време на време оповестяваха часа. В мрака гласовете им звучаха неестествено високо, сякаш мъжете се опитваха да си вдъхнат смелост. С изключение на плъховете, които тук-там се мяркаха между буретата и чувалите, улиците бяха пусти и безжизнени. Последната проститутка вече бе изчезнала с клиента си в някой тъмен вход, а последният пиян моряк се бе добрал до постелята си.

Само един черен силует се промъкваше под прикритието на нощта с предпазлива, но сигурна и лека, като движенията на хищно животно, походка.

Мъжът спря край стената на един склад, вдигна глава и се ослуша. Имаше продълговато кокалесто лице, твърди като гранит очи и толкова тънки устни, че устата му приличаше на едва забележима цепка. Привикнал да се движи в мрака, той притежаваше чувствителното обоняние на плъх, а ноздрите на острия му нос се разшириха и потръпнаха, когато до тях долетя миризмата на брашно от една намираща се наблизо мелница. Някаква разлюляна от вятъра фирма изскърца в мрака. Погледът на мъжа попадна върху обляната в лунна светлина табела на странноприемницата. Устните му се разтеглиха в зловеща усмивка и разкриха ред дребни жълти зъби. Той бързо прекоси калдъръмената улица и се скри в сянката на входната врата. Дълго остана там, почти неподвижен и със затаен дъх, ослушвайки се, докато не се увери напълно, че всички в къщата спят.

Изпод палтото изникнаха две бели, почти призрачни, длани, в които проблесна нещо продълговато и остро.

Беше работа за секунди да се справи с ключалката и да се вмъкне в къщата.

Предверието на „Уейфарърс Ин“ бе пусто. Госпожа Мълуърт и съпругът й отдавна се бяха оттеглили в стаята си. Кухненските прислужници спяха зад кухнята в тесните си легла от пригодени, за целта сандъци, а конярят похъркваше навън в сеното. Дори котката бе изчезнала някъде — най-вероятно на някоя от обичайните си нощни разходки.

Черният, едва различим в мрака силует изкачи стълбището толкова ловко, че нито едно от стъпалата не проскърца. На площадката спря и се огледа. Един коридор минаваше по цялата дължина на странноприемницата. От дясната му страна имаше две стаи, а от лявата — три. Най-напред провери тези отдясно, но и двете бяха празни. По бледата му кожа бяха избили ситни капчици пот, а когато посегна към бравата на първата от останалите три врати, ръката му леко трепереше. Той побутна предпазливо вратата и надникна в стаята. Увереността му веднага се възвърна.

За миг се бе уплашил, че сведенията му можеха да се окажат неверни. Не бе изключено онзи сухоземен плъх, неговият информатор, да бе излъгал. А и през ум не му минаваше да се върне във Франция, без да е изпълнил задачата си. Всяка друга съдба бе за предпочитане пред тази, да се изправи пред Робеспиер и да му каже, че се е провалил.

Но той нямаше да се провали — беше сигурен. Завесите в стаята не бяха дръпнати съвсем плътно, така че един лунен лъч падаше върху фигурата на спящия в леглото мъж. Той лежеше с лице към вратата. Блестящата грива от златна коса и аристократичните черти на лицето, които подробно му бяха описали, не можеха да бъдат сбъркани.

Убиецът отново бръкна под палтото си. Дръжката на ножа бе хладна, позната, възбуждаща. Беше го използвал безброй пъти, и винаги с успех. Така щеше да бъде и сега.

Преди много време бе изучил изкуството да се движи безшумно и сега запристъпва на пръсти към леглото. Спящият не помръдваше, а дишането му си оставаше все така дълбоко и равномерно. Погледът на убиеца попадна върху празна чаша за вино, която се търкаляше на пода. Той отново се ухили. Указанията на Робеспиер бяха лаконични: да убие всички. Бе изкрещял тези думи с разширени, искрящи от гняв очи и бе ударил с юмрук по масата.

Да убие всички. Никой не можеше да се изплъзне от присъдата му и да го прави на глупак. Властта му се крепеше на илюзията за непобедимост, чието развенчаване можеше да доведе до непредвидими последици. Не бе наредил как да бъдат убити, но мъжът знаеше, че трябваше да свършва бързо. Много жалко. С радост би си поиграл с тях, особено с жената.

Въпреки това щеше да получи богато възнаграждение, при това навярно не само в пари. Ако Робеспиер останеше доволен, можеше да му даде някой от нещастниците, които все още гниеха из затворите на Париж и очакваха държавните мъже да решат съдбата им.

По бледата му кожа избиха яркочервени петна. Той стисна дръжката на ножа още по-силно и пристъпи към леглото. Възнамеряваше да пререже гърлото на спящия мъж, за да му попречи да извика, а и за да изтече възможно най-много кръв.

На сутринта, когато откриеха четирите трупа, вестта щеше да се разнесе из Дувър като горски пожар. А с нея и ужасът. Хората, които сега бяха склонни да помагат на бегълците, щяха да забравят човеколюбието си и да се погрижат за собствената си сигурност. Хората щяха да шепнат името на Робеспиер с омраза, но и със страхопочитание.

За целта бе необходимо само едно рязко движение — работа за секунди. Мъжът облиза устни. Всички мускули на тялото му се напрегнаха, той се наведе напред и вдигна ръка…

… на която не бе писано да се спусне. В същия миг Пол безшумно се хвърли към него. Злодеят политна назад, викът заседна в гърлото му и той отчаяно заразмахва ръце и крака. Лъвът беше направил своя скок — безшумен, ловък, безмилостен. Мъжът усети пронизваща болка, която го повлече в някаква черна бездна.

Пол се изправи бавно и измери изпаднал в безсъзнание мъж с поглед, с какъвто човек обикновено гледа мръсотията по улиците.

Робеспиер. Нито за миг не се усъмни чия воля бе направлявала ръката на това изгубило човешкия си облик същество или каква щеше да е съдбата му, ако не се бе събудил навреме.

Той се наведе, за да вдигне ножа и от устните му се отрони тих стон. Едва сега забеляза, че в отчаяния си опит да се освободи, мъжът го бе ранил.

Кървящият разрез над левия лакът бе неприятен, но не и опасен. Пол мимоходом забеляза, че ножът бе минал на косъм от една вена. Той откъсна със зъби парче от ризата си и тъкмо се канеше да превърже раната, когато Доминик се втурна в стаята.

Зелените й очи изглеждаха огромни на фона на бледото лице. Косата й бе сплетена на плитка, която се спускаше през едното й рамо. Над челото й падаха непокорни абаносовочерни кичури.

Беше облечена в една от нощниците на госпожа Рене, която й бе толкова голяма, че я правеше да изглежда почти дете.

Почти. Под тънката памучна материя гърдите й се очертаваха толкова ясно, че Пол можеше да различи дори тъмните им зърна. Настръхна, когато погледът му се спусна надолу към нежните извивки на ханша, а след това към тъмното място между бедрата й…

— Пол! — тя се задъхваше. Стоеше като хипнотизирана, неспособна да откъсне очи от проснатия на пода мъж. — Кой е това? Боже мой, какво се е случило?

— Нищо — бързо отвърна той, докато прекосяваше стаята. Откачи палтото си от закачалката и я наметна. Доминик дори не забеляза това. Премести поглед от мъжа към кървящата ръка на Пол.

— Той те е нападнал.

— И това ще му струва. Прибери се в стаята си. Аз ще се погрижа за него.

Сякаш не бе казал нищо.

— Остани тук. Ще сляза да повикам господин и госпожа Мълуърт.

— Не е необходимо — опита се да възрази той и понечи да я спре, но тя вече бе в коридора и тичаше босонога надолу по стълбите.

Пол би я последвал, но внезапен световъртеж му даде да разбере, че раната е по-сериозна, отколкото искаше да признае. Той приседна на леглото, напрягайки всички сили, за да остане в съзнание. Когато Доминик се върна, бе успял да се посъвземе и превърже ръката си и сега успокоен установи, че кръвотечението отслабваше.

— Това е нечувано! — извика втурналата се в стаята госпожа Мълуърт. Беше по нощница, а нощното й боне бе накривено на една страна. Изглеждаше много възмутена от факта, че са я събудили в такъв час, докато не забеляза проснатия на пода мъж. — Това е порядъчен дом! — изпищя и бързо отстъпи назад. Клетият й съпруг имаше нещастието да се изпречи на пътя й. Тя гневно го избута настрана, без да откъсва поглед от Пол.

— Какво прави този негодник в моята странноприемница? — попита почти истерично.

— Хайде, хайде, скъпа — промърмори съпругът й, докато разтреперан наблюдаваше безжизненото тяло. Господин Мълуърт бе дребен, слаб мъж, който очевидно живееше в сянката на властната си съпруга. Изглежда обаче, не му липсваше смелост, както веднага даде да се разбере. — Няма смисъл да се вълнуваш — продължи. — Сигурен съм, че всичко това има някакво съвсем логично обяснение.

— Разбира се, че има — изсъска жена му. — Така става, когато човек си има работа с французи. — След това, забелязала навъсения поглед на Пол, допълни примирително. — Нямам предвид вас, господин докторе. Знаем, че вие сте половин ирландец, а и сме ви задължени до гроб, задето спасихте Мак от треската. Но другите… — Погледът й спря върху Доминик. А след това привлече вниманието на всички към вратата, където плътно притиснати едно до друго стояха децата.

— Никол, Давид — извика Доминик, — какво правите тук? — Тя бързо закри с тяло безжизнения мъж, надявайки се, че те все още не го бяха видели, но напразно. Те протегнаха вратлета, за да надникнат покрай нея и придобиха толкова шокиран и все пак развълнуван вид, колкото можеше да бъде видян само на някое детско личице.

— Чухме шум — обясни Никол — и решихме да видим какво става. Крадец ли е? О, господин Дьоламер, вие сте ранен!

— Няма нищо — успокои ги Пол, — просто едно недоразумение. Господин Мълуърт, бихте ли ми помогнал да го свалим долу и предадем на нощната стража.

— С удоволствие — веднага отвърна мъжът, — но няма нужда да си правите труда. Ще повикам коняря да ми помогне. Вие трябва да се погрижите за ръката си.

— Помолих за гореща вода — каза Доминик.

— И ще я получите — остро отвърна госпожа Мълуърт. Тя чувстваше, че събитията се изплъзват от ръцете й и не беше очарована. — Но това е всичко, което ще получите. Господин докторе, съжалявам, но бих искала утре сутринта да напуснете. Това е порядъчен дом. Не можем да си позволим подобни произшествия. Какво ще кажат хората, ако…

— Достатъчно, скъпа — отсече мъжът й толкова решително, че тя го погледна слисано. Преди още да се бе съвзела от изненадата, той я улови под ръка и изведе от стаята. На излизане каза през рамо: — Не обръщайте внимание на жена ми. Не е на себе си, това е всичко. След малко ще се върна с коняря. Ще наредя веднага да ви донесат водата.

— Каква изненада — замислено каза Пол и приседна на ръба на леглото.

— Кое? — попита Давид.

— Неочакваната поява на господин Мълуърт — забелязал смутения поглед на момчето, той добави: — Не се тревожи за това. Сега, след като видяхте, че няма повод за безпокойство, можете да се върнете в леглата.

— Точно така — решително се намеси Доминик. — Изчезвайте. Утре ни чака тежък ден, трябва да се наспите добре.

— Ти няма ли да дойдеш? — попита Никол.

— Най-напред трябва да се погрижа за раната на Пол. Той няма да се справи сам, макар да е лекар — тя ги побутна към вратата.

Децата продължаваха да се колебаят.

— Дълго ли ще останеш? — попита Давид.

— Не, ще… — Тя неочаквано осъзна какво се въртеше в главичката на брат й и нежно го погали по бузата. — Защо не си легнете заедно? Можете да си правите компания, докато се върна.

Това ги окуражи и те излязоха, без да кажат нищо повече. Едва бяха изчезнали по коридора, когато в стаята отново се появи господин Мълуърт, съпроводен от коняря — едър младеж с широки рамене и глуповат поглед. Той изнесе тялото от стаята, влачейки го по пода.

— Изпратих да повикат стражите — надуто каза господин Мълуърт. — Те ще отведат негодника, но навярно на сутринта ще искат да говорят с някого от вас.

Пол го успокои, че ще бъде на разположение. Рамото му започваше да изтръпва. Той изпита облекчение, когато една от прислужниците донесе съд с гореща вода, а господин Мълуърт си тръгна. Момичето побърза да го последва, без обаче да пропусне да дари Пол с широка, възхитена усмивка.

— Сигурно ще ви заболи — малко по-строго от необходимото каза Доминик. Тя свали импровизираната превръзка и постави чиста гореща кърпа върху раната. Пол потръпна, но не издаде звук.

Животът на Доминик се бе стекъл така, че тя волю-неволю бе принудена да се научи да лекува всякакъв вид рани. Въпреки това сега бе благодарна за наставленията, които й даваше Пол. След като грижливо бе почистила раната, той й обясни какви лекарства да извади от лекарската му чанта. Пръстите й трепереха, докато нанасяше върху раната някакъв балсам. Когато приключи, направи чиста ленена превръзка.

Едва сега усети, че коленете й бяха омекнали. Тя седна и притисна длани една към друга, за да скрие треперенето им.

Докато се бе грижила за раната на Пол й се бе удало да сдържи страха си, но сега той се завърна с нова сила, преодолявайки слабата съпротива, която срещна. Предпазливостта, здравият разум и дори обидата от спомена за случилото се по-рано същата вечер отстъпиха на заден план. Само допреди няколко часа тя дълго се бе въртяла в леглото, обляна в сълзи и разкъсвана от противоречиви чувства, докато накрая не бе потънала в неспокоен сън, но сега всичко това й се стори толкова маловажно, сякаш никога не е било. Нищо нямаше значение, освен фактът, че Пол бе жив. Жив.

В гърдите й се надигна гняв — необуздан, примитивен гняв към съдбата, която се бе показала толкова немилостива към нея, а сега искаше да й отнеме и малкото й останало. Тя изпита несъзнателно желание да го защитава със зъби и нокти.

Пол с изненада я видя да се изправя. Беше се опитвал да намери сили отново да я отпрати в стаята й, но сега осъзна, че изгледите за успех бяха незначителни.

Доминик се изправи и палтото се свлече от раменете й, така че сега тя стоеше на лунната светлина само по тънката памучна нощница. Беше като изваяна от абанос и алабастър със смарагденозелени очи и устни с цвят на вино.

Беше пил много, за да може да спи, и сетивата му все още бяха замъглени, но чувстваше тялото си заплашително будно.

— Върви — дрезгаво промърмори той.

Без да откъсва поглед от очите му, тя поклати глава. След това бавно, кичур по кичур, започна да разплита дебелата плитка, докато абаносовочерната й коса не плисна свободно по раменете й.

Уханието й изпълваше стаята. Пол затвори очи, и отново видя пред себе си почернелите от бъз поля на Монфор и малкото момиченце, което тичаше из тях, почувства собствената си радост и нежната сила на пречистваща любов.

— Доминик…

Тя постави хладен, нежен пръст на устните му.

— Замълчи, Пол. Направи всичко, което бе по силите ти, никой не би могъл да те упрекне.

Това бе опрощение, сладко като балсама, с който бе облекчила болката от раната му. В този миг Пол осъзна, че тя го познаваше прекалено добре.

За него честта и достойнството бяха по-важни от всичко останало. Не можеше с лека ръка да се отърве от тях. Само Доминик можеше да свали това бреме от раменете му, както и бе направила току-що.

— Няма да си тръгна — промълви тя, прокарвайки пръсти по яката на ризата му. Устните й — меки и сочни като натежал от сладост плод — се разтеглиха в усмивка. — Ако не искаш нова сцена, трябва да признаеш поражението си.

— На каква цена? — промърмори той, изгубен в прекрасните й очи, които го омагьосваха, сякаш бе видял пред себе си обляна в слънчева светлина самодива.

— На твоята налудничава идея, че съм дете, което има нужда от закрила, че не бива да губиш самообладание, че винаги трябва да бъдеш силен, благороден, безупречен.

Пол изглеждаше видимо развеселен.

— Звучи така, сякаш съм някой непоносимо превзет…

— О, не — каза тя. — Поне аз не мисля така. Искаш ли да проверим?

— Неизбежно е — промърмори Пол.

След миг нощницата се свлече до кръста й, откривайки пищните й гърди и нежните извивки на талията й. Без да се колебае, Доминик я остави да се свлече на пода и излезе от нея.

— Като Афродита — промърмори той, — която се ражда от морската пяна.

Тя се усмихна сладко и самоуверено.

— Не съм богиня… просто жена.

Дланите му докоснаха ханша й и в това плахо докосване се криеше почти страхопочитание пред кадифената й мекота.

— Не още — промърмори той и я придърпа към себе си. Устните му погалиха корема й и той усети тялото й да потръпва. — Но скоро… много скоро.

— Сега — властно прошепна Доминик. Отметна глава назад и косата й погали нежните овали на таза. Тя потръпна, сякаш земята се бе разтресла.

От устните й се изтръгна тих стон, когато той мъчително бавно се надигна, оставяйки с устни гореща следа от корема нагоре към гърдите й, които копнееха за ласките му.

Пръстите й потънаха в кехлибарената му коса. Допирът на копринената й кожа до грубата вълна на панталоните, с които бе легнал, опасявайки се да не заспи прекалено дълбоко, й подейства странно възбуждащо. Бе обгърната от опиващото мъжествено ухание на тялото му. Стоеше на прага на нещо непознато, но неустоимо привлекателно. Не чувстваше страх, а единствено нетърпение.

Въпреки почти болезненото желание Пол не бързаше. Не можеше просто да я хвърли на леглото и да проникне в нея, за да уталожи болката в слабините си. Не можеше да постъпи така с никоя жена, какво остава за тази, която обичаше и която отгоре на всичко беше девствена.

Сладкото свенливо момиченце от онзи далечен летен следобед се бе превърнало в неотразима нимфа, която сега тръпнеше в обятията му. Той познаваше достатъчно добре живота и смъртта, за да знае колко безценен можеше да бъде един такъв миг. Сладостта му трябваше да бъде вкусвана на малки глътки и скътана някъде дълбоко в сърцето, недосегаема за ударите на съдбата.

Простенвайки тихо, той я вдигна на ръце и за миг я притисна към себе си. Бе свела глава на гърдите му, а черната блестяща коса закриваше лицето й, но той можеше да усети учестения й пулс и знаеше, че нейното желание бе също толкова силно, колкото неговото. Или поне съвсем скоро щеше да бъде.

Той нежно я положи върху леглото и завинаги запази в сърцето си този миг — едно изящно, изваяно от алабастър и черно кадифе творение на нетленна ръка, което тръпнеше в очакване на ласките му. Под гъстите, спуснати мигли смарагденозелените й очи блестяха с първичен пламък. Устните й бяха леко отворени, така че Пол можеше да види върха на езика й.

— Не го прави — почти грубо промърмори той, лягайки до нея. В отговор на недоумяващия й поглед добави: — Не искам да изпиташ и най-малка болка… Не тази нощ, не с мен.

Очите й се разшириха от учудване. Тя попита колебливо:

— Възможно ли е това?

Смехът му бе неописуемо мъжествен и все пак й носеше утеха и необяснимо спокойствие.

— О, да, така мисля. Но — допълни, докато пръстите му галеха ръката й, — дали все пак да не проверим?

Доминик остана като опарена от докосването му. Тръпка на почти непоносима страст премина през тялото й. Тя усети, че се задъхва, когато устните му се притиснаха към нейните.

Целуна я с болезнена интимност. Езикът му проникна дълбоко в устата й, давайки й да предвкуси един друг, още по-интимен, акт.

Доминик, която бе всичко друго, освен шокирана, му отвърна с необуздана чувственост. Тя заби пръсти в раменете му, опасявайки се, че може да му хрумне да се отдръпне.

Когато Пол най-сетне откъсна устни от нейните и я погледна, дишането му бе учестено и неравномерно, а нежността бе изчезнала от очите му.

— Доминик — простена той, — предизвикваш ме да направя нещо, за което навярно после и двамата ще съжаляваме.

Устните й неволно се разтеглиха в предизвикателна усмивка.

— Може би сега не е най-подходящият момент да спазваш приличие, Пол.

За миг той мълчаливо се втренчи в нея, след което неочаквано избухна в смях. Внезапно се почувства много по-млад, отколкото бе, почувства се като влюбен хлапак, който не усещаше бремето на никаква отговорност или дълг. Споменът за всички прегръщани жени, огорчението и цинизмът, които често изпитваше, се разтвориха в усещането за някаква странна невинност и той осъзна, че стоеше на прага на нов живот.

Бавно се отдръпна. Без да откъсва очи от нея, разкопча панталона си и го свали, след което се върна на леглото, сигурен, че в погледа й има възхищение, а не страх.

— О, Пол — прошепна тя, когато отново обви ръце около врата му, — ти си прекрасен.

И без думи можеше да отгатне мислите й по преливащия от нежност поглед, страстните ласки на дланите и лишените от свян движения на тялото й. С чувството, че всички прегради помежду им рухват, той осъзна почти болезнената искреност на думите й. За нея той бе красив с красотата на някоя природна сила и тази красота заслужаваше възхищение, заслужаваше да бъде съхранена и превърната в източник на радост и наслада.

Мускулестите му бедра се сплетоха с нейните. Бавно, наслаждавайки се на всеки миг, той я ласкаеше с длани, устни и очи, така че от устата й се изтръгваха радостни стонове, които действаха като балсам на измъчената му душа.

Едва след като няколко пъти я бе довел до ръба на екстаза, той проникна в нея. Разрошената й коса бе разпиляна по възглавницата, страните й — покрити с руменина, а устните — подути. За миг той извърна лице, погледна към прозореца и съзря първите лъчи на изгряващото слънце. След това Доминик обви ръце около врата му и той се изгуби в очите й. Отново бяха само двамата в целия свят.