Мора Сийгър
Преди бурята (14)

14

Точно както бе предполагала дукесата, при появата на Доминик всички разговори замлъкнаха. Почти веднага след това из балната зала на Солтънстолови се разнесе вълна от полугласни коментари, които за необиграното ухо биха прозвучали като обикновен разговор. Доминик с нищо не показа, че е разбрала кой е обектът на всеобщия интерес. Тя вежливо отвърна на поздрава на госпожа Солтънстол и или изобщо не забеляза изпитателния й поглед, или просто го игнорира.

Благодарение на забележителната си съобразителност госпожа Солтънстол — някога Мери Мърфи от Лимърик, третостепенна актриса със съмнителна слава — бе успяла да се издигне много повече отколкото би предположил дори най-заклетият враг на социалната йерархия. Тя измери Доминик с поглед — всъщност доста продължителен — и се усмихна.

— Скъпа моя — каза, — най-сетне. Всички ние нямаме търпение да се запознаем с внучката на Амелия и, разбира се, ужасно се безпокояхме за вас. Моля, заповядайте.

Доминик не хранеше илюзии относно искреността на думите й, макар с нищо да не го показа. Младата Монфор бе красива, екзотична и заможна и госпожа Солтънстол знаеше добре, че бъдещият й съпруг щеше да се чувства задължен на онзи, който му я представи. Поради това домакинята се бе погрижила да покани някои от най-знатните ергени на Лондон. Никой от тях обаче не можеше да се мери с Уилям Чарлз Дъглас, дук Девъншир. Въпреки всички усилия, които бе положила, за да го види на приема си, тя до последно не бе сигурна в успеха си, но когато преди половин час икономът бе обявил пристигането му, веднага бе разбрала, че вечерта ще се превърне в истински триумф.

— Ваша милост — обърна се към него тя, — ще позволите ли да ви представя госпожица Доминик дьо Монфор? Тя е в Англия съвсем отскоро и това е първата й възможност да се запознае по-отблизо с тукашното общество.

Госпожа Солтънстол можеше да се ограничи с минимума изисквани от етикета вежливости, тъй като съвсем очевидно дукът вече не чуваше нищо. Също както и Доминик. Двамата стояха в средата на китайския й салон, заобиколени от висшето общество на Лондон, и не можеха да откъснат погледи един от друг.

Доминик виждаше пред себе си привлекателен мъж, малко под метър и осемдесет, с широки рамене и приятни черти. Имаше сиви, издаващи интелигентност, очи и плътни устни, които й се усмихваха лъчезарно.

Тя неволно се усмихна в отговор.

Уилям й намигна. След това още веднъж. Пред себе си имаше необикновено привлекателна млада жена, чийто непринуден чар я правеше да изглежда още по-красива. Но той виждаше също — или по-скоро чувстваше инстинктивно — известна ранимост и следи от минали страдания, които пробудиха закрилническия му инстинкт. В усмивката му се появи следа от състрадание, която накара Доминик да трепне.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

— О, не — побърза да я успокои той. — Просто неволно си спомних как, като бях на осем години, се покатерих на един дъб, за да спася някакво непредпазливо коте. Понякога още усещам ноктите му върху ръката си.

— Какво стана с него?

— О, задържах го, разбира се. Не беше виновно, че се боеше. В крайна сметка се превърна в чудесна котка. Обичаше да стои зад книгите в библиотеката и да наблюдава посетителите. Всички ужасно се плашеха, когато го забележеха.

Доминик се засмя. Странно й се струваше, че разговарят така, сякаш са стари приятели, които продължават прекъсната съвсем неотдавна беседа. Знаеше само, че в компанията на Уилям Чарлз Дъглас се чувства невероятно добре и му бе благодарна за това.

— В Монфор имахме много котки — каза тя, докато дукът я водеше към едно канапе, спасявайки я от госпожа Солтънстол и всички останали. — Огромно котило, което сякаш се бе превърнало в част от имението. Често се промъкваха в мандрата, за да си пийнат мляко.

Забелязал изпълнения с болка поглед на младата жена, Уилям рече тихо:

— Трябва да ви е било много тежко да напуснете родината си. На мен никога не ми се е налагало да го правя, но мога да си представя колко безутешно бих се почувствал.

В гърлото на Доминик заседна буца. Безхитростното му съчувствие подкопаваше инстинкта й за самосъхранение. Тя промърмори тихо:

— Беше много… много тежко.

— Съжалявам — каза Уилям. — Не биваше да отварям дума за това.

— Не, радвам се, че го направихте. Всички други избягват тази тема, дори grandmere.

— Дукесата? Трудно ми е да си представя, че нещо може да я уплаши.

— Не мога да я упрекна. Всичко е толкова… ужасно.

Тази едничка дума казваше толкова много, че Уилям, който я бе разбрал, неволно постави длан върху дланта на младата жена. Единствената му мисъл бе да я успокои, доколкото бе по силите му, но от докосването през тялото му премина тръпка.

Очите му едва доловимо се разшириха. Със своите двадесет и шест години той бе видял доста от живота, което не означаваше, че бе покварен. Вродената му интелигентност и умение да се владее винаги го бяха държали настрана от кривия път.

Въпреки това добре знаеше, че има сили, които могат да осуетят и най-добрите намерения и се чувстваше в плен на подобни сили. Тази мисъл го ужасяваше и същевременно го привличаше.

Доминик не показа да е доловила нещо от чувствата му. Тя възприе докосването като докосване на брат или приятел. Невинността й бе толкова безхитростна, колкото и чарът й, така че, без дори сама да знае, оплиташе клетия дук така, както не би могла да стори това никоя друга жена в Лондон.

Само за няколко минути там, на канапето в салона на госпожа Солтънстол, негова милост Уилям Чарлз Дъглас, дук Девъншир, наследник на множество други титли и състояние, което можеше да се сравнява само с това на короната, спасител на котки и надежда на любящите майки на неомъжени дъщери, безнадеждно се бе влюбил.

— Забавлявах се чудесно — каза дукесата на следващата сутрин. Възрастната жена неочаквано бе нарушила навиците си, пожелавайки да закуси в трапезарията.

Само възможността да се наслади на впечатлението от лаконичните си забележки бе в състояние да я накара да напусне будоара по това време на деня. За съжаление публиката й не бе в състояние да оцени подобна сдържаност, тъй като Никол и Давид не знаеха нищо за невероятния успех на сестра си.

Също както и самата Доминик. За нея това бе просто една неочаквано приятна вечер, която дължеше почти изцяло на компанията на Уилям. Въпреки усилията на някои господа да го изместят, той нито за миг не се бе отделил от нея, което съвсем ясно говореше за намеренията му, както писа „Таймс“ на следващия ден. Така поне бяха изтълкували поведението му присъстващите. Същото щеше да стори и останалата част от обществото в салоните по „Мейфеър“ и „Сейнт Джеймс“.

— Каква чудесна сутрин — промърмори дукесата, която унесено гледаше през прозореца. Госпожица Ремингтън потисна една усмивка. В действителност бе студен и облачен януарски ден.

Оловносивото небе висеше ниско над града. По всичко личеше, че се задава снежна буря, чийто първи предвестник, леден, пронизващ до костите вятър, вилнееше по пустите безжизнени улици. Това бе един от онези дни, през които знатните жители на Лондон копнееха по уюта на селските си имения. Затова дукесата остана изненадана, когато, внасяйки закуската, икономът съобщи, че са пристигнали посетители.

Уилям и Пол се бяха срещнали пред входната врата. Пол тъкмо бе вдигнал ръка, за да потропа, когато Уилям слезе от каретата си. И двамата бяха загърнати в дебели зимни палта, но въпреки студа бяха гологлави. Изглеждаха мрачни и напрегнати.

След като си бяха разменили гневни погледи, Пол едва доловимо бе кимнал с думите:

— Господине.

— На вашите услуги — също толкова сдържано бе отвърнал Уилям.

— Господата — промърмори сега икономът и се отдръпна, за да ги пусне да влязат.

— Каква приятна изненада — каза запътилата се насреща им дукеса. Тя наистина се радваше да види Уилям, но с Пол нещата стояха съвсем другояче. Господин Дьоламер бе избрал за посещението си възможно най-неподходящия момент.

— Добро утро, ваша светлост — обърна се той към дукесата. — Надявам се, ще ми простите, че ви притеснявам толкова рано, но трябва веднага да говоря с Доминик.

Уилям смръщи чело. Той подаде бастуна си на иконома и се обърна, за да разгледа отново Пол, този път по-подробно. Зад изписаната на лицето му решимост забеляза примесено с искрена загриженост колебание.

Уилям попита спокойно:

— Възможно ли е да сме тук по една и съща причина?

Дукесата погледна най-напред единия, а след това другия.

— Какво искате да кажете?

Уилям се поколеба за миг, преди да отвърне:

— Рано тази сутрин получих информация от хората си във Франция. Боя се, че имам много лоши новини, които е невъзможно да бъдат скрити от Доминик. Най-добре да й бъдат съобщени веднага, но по възможно най-деликатния начин.

Дукесата усети смътен ужас да я стиска за гърлото.

— А вие, господин докторе? Прав ли е негова милост, че сте тук по същата причина?

Пол кимна мрачно.

— Очевидно, макар че посещението ми има и друга цел. Напускам Англия и бих искал да се сбогувам с госпожица Монфор и децата.

Той не спомена, че държи да се осведоми за състоянието на Доминик. Не можеше да отпътува, без да е сигурен, че е сторил всичко, което бе по силите му. Все едно какви душевни терзания му бе коствало това.

— Напускате…? — изненадано повтори дукесата. — Но къде отивате? — В нея се бе зародило ужасяващо предположение. — Нали не възнамерявате…

— Връщам се — спокойно рече Пол. — Ще се опитам да обединя противниците на Робеспиер и якобинците. Това е единственият шанс да бъде спасена Франция.

— Отивате право в ада — спокойно каза Уилям. Макар да не познаваше Пол и да го бе видял за пръв път едва преди няколко минути, той се възхищаваше на решението му, по собствена воля да се върне във Франция. Докторът не изглеждаше нито глупав, нито луд, но онова, което възнамеряваше да стори, си бе истинско самоубийство.

Изглежда, дукесата споделяше мнението му. Тя покани двамата мъже в салона. Възнамеряваше да отпрати Пол, преди да се види с внучката й, но Доминик вече се появи на прага на салона, привлечена от гласовете. Понеже предчувстваше, че Пол носи лоши новини, тя замръзна намясто, бледа и величествена, неспособна да откъсне поглед от него. Зелените й очи изглеждаха огромни, но по всичко личеше, че не забелязаха нищо друго.

— Защо сте тук? — почти шепнешком попита тя най-сетне, след което се олюля и протегна ръка, търсейки опора.

Пол не посмя да каже нищо. Знаеше, че ако я види да плаче, с него е свършено — това би било краят на всичките му добри намерения и той нямаше да може да се сдържи да не я прегърне и поиска за себе си.

Уилям нямаше подобни задръжки. Той се приближи към Доминик и внимателно я прегърна през кръста.

— Елате и седнете — рече спокойно.

Дукесата го насърчи с един скрит поглед и Уилям поведе Доминик към салона. Пол и дукесата ги последваха. Младият помощник-иконом, който с огромен интерес наблюдаваше случилото се, с нежелание затвори вратата след тях.

Доминик несъзнателно се отпусна в първото попаднало й кресло. Трябваше да събере цялата си воля, за да не зяпне Пол като влюбена глупачка и да му се хвърли на врата. Дори само видът му я караше да трепери вътрешно, но успя да запази привидно спокойствие.

Единствено едва доловимата нотка на сарказъм в гласа й, когато заговори отново, загатна за онова, което ставаше в нея.

— Изненадана съм да ви видя, господин докторе. Не знаех, че възнамерявате някога отново да наминете.

— Господин Дьоламер доведе Доминик и децата в Англия — обясни дукесата. — Разбира се, ние винаги много се радваме да го видим — тя погледна многозначително Доминик, опитвайки се да й напомни, че всяко друго поведение само би породило нежелани подозрения.

Доминик предпочете да се престори, че не е забелязала предупреждението й. Беше в лошо настроение. Сутринта бе установила, че нощта в Дувър няма да има последици и сега, разкъсвана между облекчението и разочарованието, усещаше нервите си опасно изопнати.

— Скъпа моя — каза дукесата, — боя се, че господин Дьоламер носи лоши новини. — Възрастната жена реши, че е най-добре да остави на него неблагодарната задача, да ги съобщи, каквито и да са.

Пол се поколеба. Дори и насаме щеше да му е трудно да сподели с Доминик онова, което бе научил, камо ли под погледите на дукесата и младия мъж, който, изглежда, изпитваше към младата жена нещо повече от обикновен интерес.

— Доминик, би ли дошла с мен в градината?

— В градината? — възкликна дукесата. — Но навън е прекалено студено. Освен това не може ли и ние да чуем какво ще кажете на внучката ми?

Пол не отговори, а само настойчиво погледна Доминик, която след кратко колебание се изправи и каза:

— Ще имам нужда от палто.

Той не бе съблякъл своето, а само бе развързал връзките на врата, така че сега го свали с едно-единствено движение и загърна Доминик в него.

Под погледите на дукесата и Уилям, които бяха прекалено смутени, за да възразят, Пол отвори една от високите стъклени врати, извеждащи в оградената с каменен зид градина. Известно време двамата с Доминик мълчаливо крачеха по покрита с чакъл алея, от двете страни, на която имаше затрупани от сняг цветни лехи. Дърветата протягаха голите си клони към оловносивото небе. Беше почти неестествено тихо. Само приглушеният тропот на конски копита от другата страна на оградата нарушаваше тишината.

Доминик спря край малко фонтанче, което сега бе празно и безжизнено. Пое си дълбоко дъх и вдигна глава:

— Кажи ми го.

Загърната в палтото му, тя изглеждаше малка и ранима. Пол се мразеше заради онова, което трябваше да стори. Но нима предпочиташе тя да научи за случилото се от виковете на продавачите на вестници или от салонните разговори на дамите и господата от висшето общество, които много скоро щяха да разнищват всяка подробност с насладата на безкрайно отегчени хора. Или може би от онзи уравновесен и самоуверен мъж, когото дукесата наричаше „ваша милост“. Същият, който се отнасяше към Доминик с такава нежна загриженост. В гърлото на Пол заседна буца.

— Процесът е приключил. Луи е бил обявен за виновен и преди два дена е бил качен на гилотината — каза той с неприсъщо остър за него тон.

Бе очаквал Доминик да заплаче, да извика, може би дори да изгуби съзнание, но не се случи нищо подобно. Тя просто се втренчи в него с невиждащ поглед, след което каза:

— Бедният човек. Не заслужаваше подобна съдба.

— Доминик…

Тя вдигна изящната си бяла длан, за да го накара да замълчи.

— Не, моля те, не казвай нищо. Мога да си представя какво ти е коствало да дойдеш, за да ми го кажеш, и съм ти благодарна за това, но сега бих искала за малко да остана сама.

Изглеждаше толкова безпомощна и ранима, че Пол се отдалечи едва след като тя настоя.

— Само за няколко минути — с измъчена усмивка го успокои тя. — Освен това — припряно допълни, забелязала, че Пол се кани да възрази нещо — е прекалено студено за човек без палто. Нали не искаш да се простудиш.

В погледа й имаше толкова болка, че той не бе в състояние да я понесе. Когато се обърна и се запъти обратно към къщата, гърлото му беше така свито, че той едва успяваше да си поеме дъх.

Междувременно Уилям бе съобщил новината на дукесата. Сега тя седеше в едно кресло, поставила ръце върху дръжката на бастуна си, и макар раменете й да бяха гордо изправени, устните й трепереха.

— Мили Боже — промърмори, — и това ли трябваше да преживея.

Уилям добре разбираше, че не е в състояние да я утеши, само мълчаливо стоеше пред камината.

— Къде е Доминик? — попита той, когато видя Пол да се връща от градината.

Преди да отговори, Пол се приближи до огъня и протегна ръце, за да ги стопли:

— Пожела да остане сама.

Дукесата кимна мълчаливо. Тя се изправи с такова усилие, сякаш последните няколко минути я бяха състарили с години, и позвъни за иконома. Когато мъжът се появи, му нареди да сервира чай и го осведоми за случилото се.

— Информирайте персонала. Разбира се, ще носим траур. Целият двор ще сложи черно — допълни тя, — макар че за някои това ще е просто предлог да подновят гардероба си.

В думите й имаше такава горчивина, че двамата мъже се спогледаха. Забелязала изненадата им, дукесата рече:

— Учудвате се на възмущението ми? Англия можеше да предотврати това. Ако още в самото начало бяхме подкрепили Луи, нямаше да се случи. Но някои мъже, които трябваше да знаят това по-добре, бяха на мнение, че една изтощена от междуособни войни Франция е добре дошла за нас. Ще ни се наложи да платим висока цена за късогледството си, помнете ми думата!

Преди някой от мъжете да бе успял да отвърне, вратата към градината се отвори и в салона се появи Доминик. Тя съблече палтото на Пол и му го върна, след което стопли ръцете си на огъня.

Все още с гръб към стаята, младата жена каза спокойно:

— Ще поговоря с Никол и Давид. Надявам се, разбирате, че бих предпочела да научат от мен.

— Разбира се, скъпа — промърмори дукесата. Поведението на внучката й я смущаваше. Доминик се владееше прекалено добре за една деветнадесетгодишна млада дама. Само човек, който добре познаваше обратната страна на живота, можеше да се държи по този начин.

Доминик неочаквано се обърна и с безизразно лице впери поглед в Пол.

— Бих искала да узная плановете ви, ако нямате нищо против да ги споделите с мен.

За момент думите й го изненадаха, но след това той си даде сметка, че тя го познава достатъчно добре, за да се досеща за намеренията му. Подобна интимност, която отиваше далеч отвъд физическата близост, бе нова за него и Пол й се наслаждаваше, макар мисълта за предстоящата раздяла да го изпълваше със съжаление.

— Утре заминавам за Франция — каза той.

— Което е чиста лудост — прекъсна го дукесата, съвзела се достатъчно, за да изрази мнението си. За нея насилствената преждевременна смърт бе най-противоестественото нещо на света. Мисълта, че кървавият вихър на френската революция можеше да отнеме още един живот, я възмущаваше. — Не виждам причина да се връщате — рече остро. — Тук има достатъчно работа за вас. Аз, а — убедена съм в това — също и Уилям, ще се погрижим да си създадете необходимите контакти, да бъдете представен на определени хора и…

Пол уморено вдигна ръка. Веднъж вече бе претеглил насаме със себе си тези и други подобни доводи и не възнамеряваше да го прави отново. Слава Богу, че Доминик нямаше нужда от обяснения.

— Каквито и възможности да се разкриват пред мен тук — спокойно каза той, — във Франция бих бил много по-полезен. Трябва да знаете, че познавам добре Робеспиер. Мога да предвиждам действията му и да открия слабите му страни.

— Ако не беше така, все още щяхме да гнием в Тампъл — намеси се Доминик.

Костваше й голямо усилие, защото по този начин принципно одобряваше решението му, и въпреки това не можеше да скрие гордостта, която изпитваше. Любовта й — колкото и безнадеждна да бе тя — го заслужаваше.

— Разбирам — замислено каза Уилям. Сега той гледаше Пол с други очи, тъй като си бе спомнил за разговора, воден същата сутрин във външното министерство. Макар и със закъснение, сред управляващите кръгове в Англия все повече се налагаше разбирането за необходимостта от взаимодействие с определени политически крила във Франция. Пол можеше да ги свърже с подходящите хора.

Уилям се поколеба. Съзнаваше, че мъжът отива на сигурна смърт и не искаше да става съучастник в едно самоубийство. При други обстоятелства би сметнал това за безотговорно, но с оглед на взаимните чувства, които подозираше, че съществуваха между него и Доминик…

— Има ли някаква възможност — прямо попита той — да бъдете убеден да промените решението си?

— Не — категорично отвърна Пол. С крайчеца на очите си забеляза как Доминик потръпна. „Безчувствен идиот“ — мислено се наруга той. Но какво можеше да стори?

Тя заслужаваше много повече от онова, което бе в състояние да й предложи. Заслужаваше сигурност, обществено признание, богатство. Ако се обвържеше с него, един ден щеше да си даде сметка за всичко онова, от което се е лишила, и щеше да го намрази.

Не, Пол предпочиташе да постъпи така, както бяха правили поколения мъже преди него — да потърси спасение във войната.

— В такъв случай — каза Уилям, — има някои хора, с които би трябвало да поговорите, преди да отпътувате. Навярно бихме могли да си бъдем от полза.

Пол смръщи чело.

— Ще бъда съвсем откровен с вас, ваша милост. Аз съм и ще си остана французин. За нищо на света не бих предал родината си.

— Не съм си го и помислил — искрено отвърна Уилям. Този Дьоламер изглеждаше човек на честта. В това бе силата му, но и ахилесовата му пета.

Доминик местеше поглед от единия към другия. На сиво-синкавата зимна светлина, която проникваше в салона през прозорците и през стъклените врати към градината, Пол изглеждаше висок и мъжествен. Присъствието му изпълваше стаята със странната аура на неотразима мъжка решимост и граничеща с безразсъдство смелост, но Уилям също не бе лишен от чар. Предишната вечер й бе предложил нещо, което тя — заслепена от любовта си към Пол — бе взела за безкористно приятелство. Сега се радваше, че не го бе отблъснала, защото присъствието на Уилям, коректното му държание към Пол и разбирането, което проявяваше към нея, й предлагаха така необходимата й в момента подкрепа.

Най-важното бе да не остава отново насаме с Пол, защото, ако това се случеше, нищо повече нямаше да е в състояние да й попречи да се разплаче и да започне да го умолява да остане, а така само би го поставила в неловка ситуация, заради което после щеше да се срамува.

Съвсем неотдавна бе станала свидетел на храбростта, която можеше да вдъхне на човек любовта. Мария Антоанета със сигурност хранеше към Доминик много по-дълбоки чувства от жизнерадостната, безгрижна маркиза Монфор и въпреки това я бе отпратила — без сълзи и молби, без драматични сцени, които да я преследват и да подхранват чувството й за вина.

Сега бе неин ред да стори същото с човека, когото обичаше.

— Моля да ме извините — тихо промърмори тя, — бих искала да напиша едно писмо. Разбира се — добави, поглеждайки Пол, — ако нямате нищо против да го вземете със себе си.

— Разбира се, че не — каза той. — Едва ли ще имам възможност да го предам лично на нейно величество, но ще се погрижа тя да го получи.

Доминик кимна. Тя също не бе изненадана от колко малко думи имаха нужда, за да се разберат. Пол я познаваше по-добре от всеки друг.

Младата жена побърза да напусне салона, преди решителността да я бе изоставила. Предстояха й няколко мъчителни задачи, които щяха да й костват огромно емоционално напрежение, още повече, че раздялата с Пол я бе довела до прага на силите й. Първо трябваше да напише писмото до кралицата, а след това да съобщи за случилото се на Никол и Давид и да се опита да ги утеши.

На площадката на стълбището тя спря и си пое дълбоко дъх. Усети дълбоко в нея отново да се пробужда позната болка, която съвсем скоро щеше да я завладее и да й отнеме способността да мисли и чувства. Въпреки това беше сигурна, че щеше да успее да я потисне за известно време. Щеше да понесе с достойнство този ужасен ден, а също и всички останали, които я очакваха занапред. Искрицата надежда обаче, проблеснала за миг в малката странноприемница в Дувър, изглеждаше завинаги изгубена.

Оставаше й само чувството за дълг и честта.

Опита се да убеди сама себе си, че това е достатъчно, но думите й се сториха празни и безсмислени. Доминик стисна очи, за да спре напиращите сълзи, и припряно изкачи останалите стълби — един крехък силует, опитващ се да избяга от нещо, от което не можеше да се скрие никъде.

Пол, който бе излязъл във вестибюла, я проследи с поглед, докато тя не изчезна по коридора на втория етаж. Сега той стоеше неподвижно и се опитваше да запомни блясъка на абаносовочерните й коси, тихото шумолене на коприна и примамливото ухание на парфюма й.

На челото му пулсираше вена, а в премрежените му очи блестеше желание — толкова силно и завладяващо, че заплашваше да му отнеме разсъдъка. Пол изруга тихо и удари с юмрук мраморния парапет, без да усети пронизващата болка. Беше благодарен за лекото замайване, обзело го, докато се връщаше в салона.

Дукесата му хвърли кратък поглед, който говореше по-красноречиво от всякакви думи, и се сбогува безмълвно. Уилям се приближи към бюфета и наля две питиета. Чак след като бе подал на Пол едната от чашите, той каза:

— Трябва да призная, Дьоламер, че ви завиждам.

Пол почти не го чуваше. Мислите му бяха при Доминик. Конякът му се стори кисел. Той остави чашата настрана и поклати уморено глава.

— За какво?

Уилям се поколеба. Изглеждаше така, сякаш възнамерява да каже нещо, но след това размисли и промърмори с почти извинителна усмивка:

— За това, че сте в центъра на събитията.

Думите му изненадаха Пол, но той не го показа.

— Самият вие сте в доста добра позиция… така че бих искал да ви помоля за една услуга.

— Слушам ви.

— Виждате ли… безпокоя се за Доминик — Пол се поколеба, опитвайки се да избере най-подходящите думи. Този мъж проявяваше интерес към нея и той не искаше да му дава повод да мисли, че между тях двамата с Доминик е имало нещо повече от най-обикновено приятелство. — Познаваме се доста отдавна — продължи Пол — и както знаете, пристигнахме заедно в Англия. Боя се, че тя може да се тревожи излишно за мен — определено бе налучкал верния тон. — Бих искал от време на време да научава, че съм добре. Готов ли сте да й предавате тези съобщения?

Уилям мълчаливо се взираше в коняка си. Приличаше на човек, който се бореше със себе си. Най-сетне вдигна поглед и каза:

— Разбира се.