Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Before The Wind, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Lindsey (31.08.2011)
- Корекция
- Xesiona (2010)
- Допълнителна корекция и форматиране
- maskara (2010)
Издание:
Мора Сийгър. Преди бурята
ИК „Ирис“, 2000
История
- — Добавяне
18
Доминик се размърда лениво. Изпитваше такова доволство и покой, че не й се искаше да помръдва. Но дългите сенки в стаята подсказваха, че е крайно време да го стори.
Тя с нежелание седна, отметна тежкото було от абаносовочерна коса, което падаше над очите й, и се усмихна, загледана в Пол.
Той спеше дълбоко. Дишането му бе бавно и равномерно. Чертите на лицето му, доскоро толкова напрегнати и сурови, сега изразяваха покой.
Доминик бе преизпълнена от чувство на доволство, при това не само заради споделената страст, разразила се между тях, но и защото поне за известно време бе успяла да прогони призраците, които я преследваха.
Тя стана от леглото и прекоси на пръсти стаята. Откри дрехите си зад паравана. Облече се малко неумело, не бе свикнала да го прави сама. Все пак скоро бе готова.
Когато излезе иззад паравана, Пол все още спеше. Тя дълго се любува на гледката, след това пристъпи към малкото писалище до прозореца. Там откри мастилото и хартията, които й бяха необходими. Написа кратка бележка и я постави върху възглавницата, където Пол лесно щеше да я открие. След това на пръсти се измъкна от стаята.
Във вестибюла срещна иконома, който я погледна безизразно и се поклони.
— Да повикам ли карета, госпожице?
В гласа и изражението му имаше толкова малко учудване, сякаш в тази къща всекидневно влизаха и излизаха раздърпани и леко замаяни млади жени.
Доминик се усмихна едва-едва и поклати глава.
— Не, благодаря, предпочитам да походя пеш.
Той й отвори вратата и промърмори нещо подобаващо. Доминик дори не го чу. Чувстваше се като новородена. Сякаш горчивите преживявания от последните години бяха само лош сън. Това, разбира се, бе илюзия, но поне за момента тази илюзия й носеше утеха.
Не й убягна, че много от минувачите я наблюдават недискретно и дори се обръщат след нея — нещо обяснимо, като се има предвид, че по улиците на Лондон рядко можеха да бъдат видени жени без придружител, още повече изискани млади дами. Едва когато помощник-икономът й отвори вратата, тя си спомни за синините по лицето.
— Добър ден, милейди — поде мъжът, но замълча слисано. — Мили Боже, какво се е случило с вас? — След това смутено се поправи: — Искам да кажа… моля за извинение, милейди, но…
— Всичко е наред, Роджърс — прекъсна го тя и направи гримаса. — Малка злополука, това е всичко.
Помощник-икономът очевидно не й повярва, но достатъчно добре знаеше задълженията си, за да се откаже от повече коментари. Пое шапката и ръкавиците й.
— Нейна милост е в малкия салон, милейди — промърмори мъжът. След кратко колебание допълни: — Мисля, че доста се притесни за вас.
Доминик кимна. Знаеше, че отсъствието й е дало повод за безпокойство и единствено мисълта за това я бе накарала да напусне леглото на Пол.
Тя се опита да си придаде безгрижен вид, отвори вратата на салона и влезе. Дукесата седеше край малка масичка — истински шедьовър на интарзията[1]. Възрастната жена се опитваше да чете някаква книга, но не успяваше да се съсредоточи. Когато вдигна поглед и зърна Доминик, на лицето й се изписа огромно облекчение.
— Ето те и теб. Толкова се… О, скъпа моя, какво се е случило?
— Съжалявам, grandmere — припряно каза Доминик, докато се приближаваше към баба си. — Щях да ви известя, ако можех. Претърпях глупава злополука, като се разхождах, но ви уверявам, че нещата не са толкова лоши, колкото изглеждат.
Всъщност лицето й бе отекло и започваше да я боли. Учудваше се, че не бе забелязала това по-рано.
— Злополука? — повтори дукесата. След това с нежност, която не подхождаше на строгото й изражение, докосна бузата на внучка си. — Разкажи ми, какво се случи.
Доминик потисна една въздишка. Дори самата мисъл, че трябваше да излъже баба си, й бе омразна, но знаеше, че е абсолютно невъзможно да разкаже на възрастната жена за случилото се между нея и Пол. Само щеше да я обремени с неща, които баба й не би искала и не би трябвало да знае. Така че Доминик реши да избере по-малкото зло и да скрие само края на историята.
— Не можех да спя и реших да се поразходя — поде. — Недалеч от Грийн Парк станах свидетелка на свада между някакъв млекар и бедно момче, което се опита да задигне един от гюмовете му. Разбира се, мъжът бе много ядосан, но това не му даваше право да се отнесе с момчето толкова грубо. Когато се опитах да се намеся, той ме удари по погрешка.
— Разбирам — каза дукесата, без да сваля проницателния си поглед от Доминик. — Това се е случило сутринта, казваш? Вече се смрачава, къде беше досега?
— Аз… — Доминик преглътна с мъка. С право винаги бе избягвала да лъже — това й се удаваше толкова трудно. — Мъжът бе много разстроен. Той… настоя да ме отведе вкъщи и жена му да се погрижи за мен.
Това наистина можеше да се случи, ако злополуката не бе станала в близост до дома на Пол, и все пак не отговаряше на истината. Затова Доминик се чувстваше ужасно неловко и защото подозираше, че баба й не й вярва.
— Наистина — рече накрая дукесата. — Занапред трябва да бъдеш по-предпазлива. Сега се качи горе. Маргарет ще се погрижи за теб. — След това добави: — Аз ще изпратя съобщение на лорд и лейди Сандърс, че тази вечер няма да можеш да отидеш на приема, който дават.
Едва сега Доминик осъзна, че за известно време щеше да й се наложи да се въздържа от публични изяви. Ако се появеше на публично място, видът й щеше да даде храна за нескончаеми предположения и клюки. Състоянието й обаче можеше да й послужи и като претекст за известно време да държи Уилям настрана.
Тази вечер дукът трябваше да я съпроводи у семейство Сандърс и макар да съжаляваше, че трябваше да го разочарова, тя не можеше да се изправи пред него точно сега.
Въпреки че не обичаше Уилям, Доминик го харесваше и не искаше да наранява чувствата му. През всичките тези години той се бе оказал добър и верен приятел. Заслужаваше много повече от една жена, чието сърце принадлежеше другиму.
Докато с благодарност си почиваше в горещата вана, която Маги бе побързала да й приготви, мислите й неизменно се връщаха при Пол. Не престана да мисли за него и през остатъка от деня, който изтече сравнително спокойно.
Прекара известно време с Никол и Давид, които изглеждаха доста впечатлени от случилото се. След като изпрати на Уилям съобщение, че се е почувствала леко неразположена, тя се оттегли в стаята, седна в едно кресло край прозореца и храбро се опита да чете. Въпреки всичките си усилия да се съсредоточи, когато уморено остави книгата настрана, не бе в състояние да каже нито заглавието и автора й, нито за какво ставаше дума в нея.
Маги непрекъснато влизаше и излизаше от стаята, заета с всекидневните си задължения, и дори и да бе забелязала замечтаното и унесено изражение на господарката си, с нищо не го показа.
Дукесата прекара деня в мисли. Не й бе присъщо да го прави, но обстоятелствата го налагаха. Знаеше, че Доминик скри истината — или поне част от нея. И без това от известно време бе загрижена за внучката си. На пръв поглед Доминик притежаваше всичко, от което имаше нужда една жена, но бе и всичко друго, освен щастлива.
Възрастната жена не бе доловила и следа от самосъжаление от нейна страна — не бе и очаквала друго, защото знаеше, че Доминик е направена от твърдо дърво. Внучката й обаче изглеждаше така, сякаш се измъчваше от нещо недовършено, сякаш очакваше нещо, а това силно тревожеше дукесата.
Тя въздъхна и посегна към сутрешния брой на „Лондон Газет“. Както обикновено, най-напред отвори на светската хроника. Вече повече от шестдесет години следеше публичните изяви на членовете на висшето общество, макар в последно време все по-рядко да срещаше името на някой представител на нейното поколение.
Тя прегледа разсеяно колонките със светски клюки, докато погледът й не попадна на едно име. Дукесата се закашля тихо и вдигна вестника към очите си, допускайки, че отслабващото й зрение си бе направило шега с нея.
„Вчера вечерта, «Карлтън Хаус». Маркиз Рошфор пристигнал наскоро от Франция. Местожителство: Сейнт Джеймс Скуеър.“
Доминик също бе присъствала на бала в „Карлтън Хаус“ — името й бе споменато малко по-надолу. Имаше вероятност двамата с маркиза да не са се срещнали, но възрастната жена силно се съмняваше в това. А днес Доминик се бе разхождала в близост до Грийн Парк, недалеч от Сейнт Джеймс Скуеър.
Възможно ли бе да са се видели на бала и да са си уредили среща? Или тази сутрин се бяха срещнали случайно?
Нито за миг не се усъмни, че Доминик е прекарала предобеда при Пол. Не знаеше само какво общо имаше той със синините и подутото й лице. Наистина дукесата познаваше маркиза съвсем бегло, но не можеше да си представи, че той е способен да вдигне ръка срещу жена. И все пак, ако се бяха спречкали за нещо…
Тя още си блъскаше главата над тези й подобни въпроси, когато в салона се появи икономът, за да съобщи, че е пристигнал негова милост дук Девъншир.
— Получих съобщение от Доминик, в което пише, че не се чувствала добре и нямало да може да дойде у семейство Сандърс. Бях обезпокоен и реших лично да се осведомя за здравето й.
Дукесата нито за миг не се остави да бъде заблудена. Уилям също бе присъствал на бала в „Карлтън Хаус“ и дори Доминик да не се бе срещнала с маркиза, дукът с положителност знаеше за пристигането му. След четири години изключителна всеотдайност и търпение никой не би го упрекнал, че тази новина го безпокои.
— Моля, седнете — спокойно каза тя. — Смятам, че трябва да обсъдим нещо.
Тя му разказа накратко за случилото се или поне онова, което сметна за необходимо. По думите й сутринта Доминик излязла на разходка с камериерката си. Няколко часа по-късно се върнала раздърпана и насинена от някакъв млекар, с когото се спречкала на улицата. Камериерката потвърждавала думите й.
Докато Уилям слушаше разказа й, бледото му лице помръкваше все повече, и повече. Макар да не бе споменала името на Пол, с един умишлен поглед към отворения на страницата за светски хроники „London Gazette“ възрастната жена бе дала да се разбере, че знае за маркиза.
Видът на вестника отново извика в съзнанието на Уилям онези спомени, които той с мъка сдържаше от предишната вечер.
Преди четири години се бе усъмнил, че Доминик изпитва нещо повече от признателност и симпатия към привлекателния доктор Дьоламер. Бе му хрумнало, че Пол навярно също не е безразличен към нея, макар тя да не бе жена, която някога щеше да бъде негова. Сега вече нямаше никакво съмнение. Наблюдавайки ги да стоят насред пъстрата суетня в балната зала на Карлтън Хаус, без да забелязват нищо от ставащото около тях, Уилям бе разбрал, че е свидетел на любов, по-чиста и завладяваща от всичко, което някога бе виждал.
Тази любов го изпълваше с отчаяние и гняв.
С невероятно напрежение на волята успя да запази спокойствие. Очите му се присвиха, устата му затрепери едва доловимо, а кокалчетата на стиснатите му в юмруци длани побеляха.
— Наранена, казвате?
Дукесата кимна бавно. Тя с интерес бе следила смяната на чувствата по лицето му. Видяното я обезпокои, но й вдъхна и надежда.
— Изглежда, някакво момче се е опитало да ограби млекаря и той го е спипал. Доминик се е намесила и е пострадала. Тя е способна на подобна постъпка. Въпреки това не мога да пренебрегна някои съмнения…
Макар и да му се искаше, Уилям не можеше да повярва, че Пол е ударил Доминик. Но какво значение имаше това? Трябваше просто да се престори, че вярва и всичко щеше да се нареди от само себе си.
Той се вгледа във възрастната жена и се запита колко ли знае. Всъщност и това беше без значение. Тя бе също толкова твърдо решена да попречи на Доминик да се впусне в една неподходяща връзка, колкото и той.
— Скъпи Уилям — каза дукесата. Тя се наведе напред и постави съсухрената си длан върху неговата. — Нищо ли не може да се направи?
Погледнат отстрани, въпросът беше безсмислен, но двамата се разбраха чудесно.
— Ще се погрижа за това, ваша светлост — каза Уилям. Той поднесе дланта й към устните си, после се изправи. — С оглед на така стеклите се обстоятелства мисля, че е най-добре да не споменавате пред Доминик за посещението ми.
— За какво посещение говорите, Уилям?
Той се усмихна, поклони се и тръгна.
Пол бръкна в джоба си и стисна бележката на Доминик. Не помнеше кога я бе сложил там, но тя му действаше успокоително.
„Любими — гласеше тя, — трябва да тръгвам, защото не бих искала близките ми да се безпокоят. Изпрати ми съобщение кога можем да се видим отново. Доминик.“
Любими.
Той потисна една усмивка и се опита да се концентрира върху думите на мъжа срещу него.
— Въпреки благосклонността на негово височество, мирът няма да падне от небето. Пит има нужда от тази война. Той ще направи всичко възможно военната машина да набере скорост, иначе всичко рухва.
— Никой не се съмнява в уменията на премиер-министъра — каза Пол — или в непримиримата му ненавист към революцията. Дори той обаче не може да отрече, че тази война няма да донесе на Англия нищо добро.
Чарлз Фокс сви рамене. От всички членове на правителството единствено той можеше да се мери с Пит. В сравнение с останалите двамата бяха гиганти, които държаха всички в ръцете си. Освен това нямаше въпрос, по който да бяха на едно мнение.
— Вярно е, че финансовото бреме ще бъде почти непосилно — призна Фокс. На широкото му лице се появи иронична усмивка. — Честно казано, предполагам, че точно това е причината, която прави негово височество толкова горещ привърженик на мира. Той би предпочел да похарчи тези пари за други цели.
Пол отвърна на усмивката му. Добре знаеше, че Уелският принц се слави с екстравагантността си, а и предната вечер лично бе имал възможност да се убеди в това. Знаеше също, че Фокс скромничи. За разлика от консерватора Пит, когото принцът не можеше да понася, той упражняваше огромно влияние върху бъдещия крал. Не бе изключена дори възможността той да стои зад повечето решения и възгледи на принца.
— Честно казано — продължаваше Фокс, — не съм особено впечатлен от калибъра на хората в настоящото френско правителство. Робеспиер и останалите може да бяха побъркани, но поне знаеха какво искат, което не може да се каже за Директорията, не съм ли прав? Вие обаче, изглежда, имате съвсем ясни цели.
Пол сви рамене.
— Дипломацията не е моето призвание, милорд, и навярно не се справям твърде добре с тази роля, но целта ми е проста. Опитвам се да постигна мир за своята страна. Ако войната продължи, това ще доведе до диктатура, само мисълта, за която ме ужасява.
Фокс се облегна назад в коженото кресло и спокойно погледна Пол.
— Диктатура — повтори той, сякаш искаше да запомни думата. — Звучи доста латински. Римляните се бояха да дадат прекалено голяма власт в ръцете на един човек. В крайна сметка не успяха да го избегнат. Не съм уверен, че на вас ще ви се удаде.
— Може би не — неопределено отвърна Пол, — но сме длъжни да опитаме.
Фокс потърка върха на внушителния си нос. Известно време остана загледан в празното пространство, докато накрая не каза:
— Що се отнася до мен, не мисля, че негово височество сбърка, като ви прие. Това не означава, че оценявам твърде високо шансовете ви за успех. Ако господин Пит научи за намеренията ви…
— Това ми се струва твърде невероятно. Дук Девъншир е единственият човек, освен вас и принца, който знае за намеренията. А той е виг[2] като вас.
— Да, на Уилям може да се разчита. Жалко, че… — той замълча неочаквано. — Забравете това. Важно е следното: теоретически ви подкрепям, но нямам намерение да се изкача на политическия ешафод, докато не забележа сигурни признаци, че ще успеете. Разбрано?
Пол кимна. Знаеше, че Фокс не е подбрал случайно думите си. Напротив, умишлено бе извикал спомени, за които можеше да се предполага, че събеседникът му се опитваше да забрави. По това време ешафодът не бе любима тема на разговор за френските аристократи.
— Бяхте много ясен — каза той и стана.
Усетил, че е прекалил, Фокс прояви благосклонност и го изпрати до вратата с думите:
— Надявам се поне престоят ви да е приятен. Само работа и никакви забавления…
Пол се усмихна хладно. Беше твърдо решен да вземе предвид съвета на Фокст, но не възнамеряваше да споделя това с него. Въпреки че имаше много работа, не мислеше да я върши двадесет и четири часа в денонощието. Свободното време, с което разполагаше, щеше да прекара с Доминик — разбира се, в случай че успееше да я измъкне от баба й, която със сигурност щеше да я пази изключително строго.
След като се бе разделил с Фокс, той тръгна покрай реката към двореца Уестминстър и едноименното абатство, помнещо коронациите на поколения английски крале. Поддавайки се на неочакван порив, влезе вътре и седна в един тих ъгъл недалеч от главния олтар. Когато след половин час отново стана, бе по-спокоен отвсякога и още по-твърдо решен да осъществи намеренията си.
Фокс бе прав — изгледите за сключване на мир между Англия и Франция бяха незначителни, при това не само заради съпротивата на Пит. И от двете страни имаше хора, чиито интереси изискваха войната да продължи.
Едва ли щеше да постигне много, но можеше поне да се опита да уреди личния си живот. Възнамеряваше да се залови с това веднага.
Наблизо имаше пазар за цветя. Той спря край един щанд и ощастливи възрастната продавачка, купувайки толкова нарциси, лалета и ириси, колкото можеше да носи. Тя му препоръча и внучето си, което можело да отнесе цветята. Пол даде на момчето бележка за Доминик и му тикна в ръката един шилинг — твърде щедро възнаграждение за подобна работа, но днес той бе в изключително добро настроение. След това се отправи, подсвирквайки си, към Сейнт Джеймс Скуеър. Безгрижно бръкнал с ръце в джобовете си и гологлав, отстрани той изглеждаше като излязъл на следобедна разходка привлекателен мъж, който мисли единствено за любимата жена.
Не беше така, но можеше и да бъде, а за момента това му стигаше.