Мора Сийгър
Преди бурята (5)

5

Доминик го гледаше слисано. В първия момент реши, че не е чула добре. Откъде можеше да знае за Рено?

Изненадата бе изписана на лицето й.

— Наистина ли смяташе, че няма да го предвидя, Доминик? Винаги си била импулсивна и си постъпвала необмислено — студено каза той.

Доминик потръпна. Думите му бяха попаднали право в целта — и двамата добре знаеха. Погледът й помръкна и тя се опита да се обърне, но Пол не й позволи. Когато осъзна какво трябва да си бе помислила, изражението на лицето му поомекна.

— Не исках да кажа това — тихо рече той. След това разкриви лице в нещо, което трябваше да бъде утешителна усмивка.

— Моля… — едва чуто промърмори Доминик. Съзнаваше, че се държи глупаво, но случаят, за който намекваше той и който намираше толкова забавен, за нея бе всичко друго, освен източник на приятни спомени.

Доминик не бе забравила как в дните след раждането в селската колиба бе неспособна да мисли за друго, освен за Пол. Незабелязано въображението й го бе превърнало в някакво свръхестествено същество, издигнато безкрайно високо над обикновените хора.

Дванадесетгодишна, тогава тя бе на прага на женствеността и чувствата, които будеше у нея Пол, бяха непознати, обезпокояващи и същевременно неустоимо сладки.

— Доминик — тихо рече той, връщайки я в настоящето, — няма причина да се срамуваш. Ако някой от нас трябва да се упреква, това съм аз.

Това не беше обикновена любезност. С години потисканите спомени го връхлетяха неудържимо. Съвсем ясно си спомняше онзи следобед в края на лятото. Беше приключил с обиколката по домовете на пациентите си и си почиваше сред хълмовете зад дома на баща й, когато се бе появила тя. Ако бе сторила това няколко минути по-рано, щеше да го завари чисто гол, тъй като току-що се бе къпал в реката, разделяща именията им. За щастие той бе запазил самообладание и бе успял да нахлузи панталоните си, макар от кръста нагоре да бе останал гол, а от златистата му коса все още да капеше вода.

Стоеше пред него, плаха като кошута, и той усети да го връхлита отдавна забравена страст. Извика й за поздрав и тя се приближи, без да откъсва поглед от земята.

Малката Доминик. Познаваше я още от люлката. Вече на внушителните двадесет и три години, при това лекар, той гледаше на нея като на дете — необикновено миловидно и жизнерадостно, но все пак дете.

Дълбоко в себе си допускаше, че детството й не е от най-леките, защото родителите й често отсъстваха от вкъщи и я оставяха на прислугата, която пък бе склонна да я оставя сама да се грижи за себе си. Искаше да бъде мил с нея дори само за това, че толкова храбро му бе помогнала.

Тя, изглежда, жадуваше за внимание и симпатия. Лицето й грейна в отговор на една негова невинна шега. Прекараха цял час, любувайки се на реката. По нейно настояване той й разказа за Париж и годините на учение. Осъзна, че й говори за неща, които не бе споделял с никого — за гнева си към онези, които използваха бедността като извинение за низостта си, и за срама си от това, че не бе достатъчно добър и смирен.

С изключение на някоя откъслечна забележка и изненадано или възмутено мърморене тя го слушаше мълчаливо, а смарагденозелените й очи не се откъсваха от лицето му. Не след дълго той вече не знаеше какво друго би могъл да й разкаже, но се чувстваше така, сякаш се бе освободил от отрова, която прекалено дълго е таил в себе си. Той се взираше в тези бездънни очи и неочаквано тя му се стори много по-зряла, отколкото предполагаше крехката й възраст — сякаш вече бе видяла и разбрала много повече от връстниците си.

Дори след толкова години не можеше да каже кой бе направил първото движение. Искаше му се да вярва, че не е бил той, но не бе сигурен. Златистият слънчев лъч, който ги делеше, незабележимо бе започнал да изтънява. Приглушените горски звуци бяха замлъкнали. Сякаш самото време бе спряло.

Целувката им трябва да бе продължила само няколко секунди, но това бе достатъчно, за да се отпечата в паметта им и най-незначителната подробност. Той си спомняше топли и безкрайно меки устни, опияняващото ухание на лавандула и завладяващото усещане за интимност, несравнимо с никое друго чувство, което бе изпитвал някога.

Доминик помнеше настойчивите му и същевременно нежни устни, учестените удари на сърцата им, уханието на необуздана мъжественост и плашещото, но примамливо усещане, че презглава се е хвърлила в истинския живот.

След миг всичко бе свършило. Пол се бе отдръпнал и скочил на крака, замаян, а лицето му неочаквано бе придобило сериозно и дори мрачно изражение.

— Стани — каза той. Нито за миг не й хрумна да се възпротиви. Веднага след първоначалното радостно опиянение от новооткритата женственост я връхлетя непоносимо чувство на срам. Без да каже нито дума, Доминик се обърна и избяга.

 

 

За нещастие сега не можеше да стори същото. Опитвайки се да запази спокойствие, тя каза:

— Не ми обяснихте как сте разбрал.

— Подозирах, че ще се опиташ да направиш нещо подобно — отвърна Пол. Промяната на темата бе добре дошла. Споменът за онзи летен ден все още будеше у него не съвсем ясни чувства. Предпочиташе да има работа с нещо, което може да види и пипне.

— Поразпитах тук-там — продължи той. — За твое сведение „Рено и синове“ са по-непостоянни от мартенското слънце и при най-малкия проблем с радост ще изпеят всичко.

Доминик пребледня. Добре беше разбрала смисъла на думите му. Ако хората на правителството решат да разпитат Рено или синовете му, кралското семейство ще се окаже в още по-окаяно положение.

Въпреки това й бе неприятно да признае, че Пол се е оказал прав. Бе хранила толкова големи надежди.

— Можеше да успеем — възрази тя. — Това бе най-добрата възможност да се измъкнем незабелязано, без много шум — замълча и изтръпна, връхлетяна от внезапно подозрение. — На кого друг сте казал?

Веднага съжали за въпроса си. Днес Пол и без това бе раздразнителен, а сега изглеждаше истински ядосан.

Той пое дълбоко дъх, полагайки усилия да се овладее и произнесе ледено:

— Има моменти, в които си мисля, че съм бил прекалено търпелив с теб. Някой хубав пердах по определени части от тялото, докато бе още дете, само щеше да ти е от полза.

Доминик пламна и усети, че се изчервява. Как смееше да й говори така? Сега тя бе жена, възрастен човек и каквото и да си мислеше за нея, й дължеше подобаващото за нейния пол уважение. Нямаше да търпи намеци, пък било то и косвени, за толкова интимни части на тялото й.

— Вие сте непоносим — просъска през зъби. — Никога преди не съм виждала толкова надут, арогантен, дебелокож…

— Достатъчно.

— Не, не мисля, че е достатъчно — тя се изправи пред него в цял ръст, без да осъзнава, че дори и така му стигаше едва до брадичката.

Нейната бе войнствено вирната.

— Не мога да ви понасям, Пол Дьоламер… ни най-малко. Вие сте… — тя замълча, търсейки подходящи думи, и накрая се спря на един съвсем невинен с оглед на истинските й чувства израз. — Вие сте непоносим натрапник.

Няколко мига Пол я наблюдаваше безизразно. Бе очаквал нещо много по-лошо и изглеждаше малко разочарован. Накрая попита:

— Това ли е най-лошото, което ти хрумва?

— Това е достатъчно лошо — увери го Доминик. После, забелязала, че той не я вземаше насериозно, добави: — Няма нищо смешно. Като дете мислех, че земята се върти около вас. Но вие разрушихте всичко, обърнахте целия свят с главата надолу само защото…

Млъкна внезапно. Едва сега бе забелязала, че плаче. Ужасено промърмори нещо и понечи да му обърне гръб.

Състрадание, угризения и много други, непонятни за него чувства, едва не го накараха да я остави да избяга. Внезапно осъзна защо не може да я забрави и защо бе хукнал към двореца веднага щом разбра каква опасност я заплашва.

Любов. Какво идиотско чувство. При това в момент, в който трябваше да бъде абсолютен господар на себе си и не биваше да си позволява и най-малкото разсейване или обвързване. Той не просто бе влюбен, но и бе влюбен в жена, която виждаше в негово лице враг. Въпреки всичко бе решен да стори, каквото желаеше. На всяка цена.

— Непоносим натрапник — едва чуто промърмори той. — Защо, Доминик? Защото не искам да допусна да изгубиш живота си за нещо, което не заслужава подобна жертва? Сама знаеш, че щеше да се стигне дотам. Един неуспешен опит за бягство би бил равен на самоубийство. Не, ти ще живееш, и спокойно можеш да започнеш още сега.

Той се наведе към нея. На светлината на следобедното слънце косата му блестеше като станиол. Доминик нямаше време да отгатне намерението му, нито възможност да го спре, дори и да искаше. А тя не бе сигурна, че искаше.

Устните му извикаха у нея опияняващо усещане, непознато досега. Ухаеше на коняк и тютюн — една комбинация, която бе всичко друго, освен приятна, и въпреки това й се стори неустоимо мъжествена.

Докосването му бе далеч по-нежно, отколкото бе очаквала. Той не изискваше нищо, той я галеше, подканяше я да го съпроводи по път, който й се струваше нов и все пак странно познат.

От устните й се отрони тих стон. Доминик се повдигна на пръсти, притискайки се към силната му гръд, и зарови ръце в гъстата златна коса. Никога не би го сторила, ако насреща й бе някой друг, а не обичният приятел и спътник на нейното детство.

Инстинктивно съзнаваше това. Мъжът пред нея обаче бе Пол и макар сега между тях да съществуваха разногласия, той означаваше за нея повече от всеки друг човек на света. Дълбоко в душата й може би всичко си беше както преди.

Тази мисъл я плашеше, но Доминик бе неспособна да се отърси от нея. Разумът й мълчеше и тя бе благодарна за това. В момента искаше само да се остави на връхлитащите я усещания, запленена от опияняващо откритие — собствената й страст. Изпитваше потребност да я остави да се развихри на воля.

Чувстваше се безкрайно дръзка и същевременно съвършено защитена. Когато дланта на Пол — груба и мазолеста и въпреки това нежна — се плъзна към гърдите й, Доминик потрепери от щастие. Тялото й се възпламеняваше под ласките му. Толкова дълго бе живяла в ледените лапи на страха и растящата безнадеждност. Имаше дори дни, в които се чувстваше стара — абсурдно усещане за човек, навършил деветнадесет преди по-малко от два месеца. Навярно бе естествено, защото, докато бяха живи родителите й, почти не бяха проявявали интерес към нея. Не познаваше друго състояние на духа, освен самотата.

Мъчителната изолация на превърналия се в затвор дворец, все по-непоносимите лишения и съзнанието, че бе отговорна не само за собствения си живот, но и за този на Давид и Никол, бяха прекалено тежко бреме за момиче на нейната възраст.

Пол бе променил всичко. В този изтръгнат от страха и мъката миг безвремие тя отново откри какво значи да си млад. Почувства прилив на надежда. По-опияняваща и от най-доброто вино, тя я подтикваше да използва навярно една от последните възможности да промени живота си.

Искаше й се да вярва, че светът е уютно място, където доброто е повече от злото, искаше да свали маската на практичност и решителност, и отново да бъде ранимото и невинно момиче. За съжаление никой — дори Пол — не можеше да промени хода на времето и да й върне безвъзвратно изгубеното.

Осъзна това, докато, вкопчена в него, отвръщаше на страстта му със също толкова неистова страст, и тази мисъл неволно я върна в реалността.

От гърлото й се изтръгна гневен стон, който стигна до съзнанието на Пол дори през мъглата на опиянение и желание. Беше се оказала много по-страстна, отколкото той очакваше и сега не бе способен на никаква друга реакция, освен онази, която му подсказваше влудяващото желание. Чувстваше се като прегладнял човек, който неочаквано е попаднал на пир.

Изведнъж всичко това му бе отнето. Разбира се, той понечи да я задържи, но внезапно заблъскалите гърдите му малки юмручета и стегналото се тяло говореха прекалено красноречиво, за да може да ги игнорира.

Бе държал в обятията си страстна отзивчива жена, която неочаквано се бе превърнала в гневна, заплашително съскаща котка. Ако пожелаеше, лесно можеше да сломи съпротивата й, но вроденото чувство за чест не му позволяваше да го стори.

Той изруга гневно и я отблъсна. Сега Доминик стоеше пред него и дишаше тежко, а зелените й очи пръскаха искри.

— Сбъркала съм — каза тя дрезгаво. — Дори „безогледен“ е твърде меко определение за вас. Пред нищо ли не се спирате?

— Ако беше така — провлачено отвърна Пол, — сега щеше да лежиш на пода с вдигнати крака, сладка Доминик. И между другото, много щеше да ти хареса.

Страните й пламнаха — известно, но за жалост твърде мимолетно и измамно обезщетение. Сега двамата бяха по-чужди един на друг, отколкото при първата им среща преди няколко седмици.

Той се обърна и тръгна към вратата. Преди да излезе, каза, без да я погледне:

— Лъжеш сама себе си. Когато станеш готова да признаеш това, ми се обади.

Доминик понечи да отвърне нещо хапливо, но той не й даде възможност, оставяйки я сама.

„Пиенето не помага“ — констатира Пол няколко часа по-късно, седнал на маса в кафенето, което посещаваше, когато имаше нужда от малко анонимно общуване. Кафенето се намираше в близост до сградата, където държеше скромно жилище — две безвкусно мебелирани стаи, на които се бе спрял само защото имаше достатъчно лавици за книгите му. Останалото беше без значение.

Хазайката му готвеше, когато той си направеше труда да я помоли, а закръглената й жизнерадостна дъщеря поддържаше скромното му жилище що-годе чисто. Пък и малко семейства в Париж ревностно се опитваха да стоят настрана от политическия живот, а това бе добре дошло за него.

Кафенето му допадаше по същата причина. Посещаваха го предимно от работници — прекалено уморени и заети, за да се интересуват какво става около тях. Храната не беше лоша, виното — прилично, а собственикът не си пъхаше носа в чуждите работи. Още при първата им среща бе определил Пол като безобиден и не го закачаше.

Жозеф бе друга работа. Едва бе влязъл през олющената врата на кафенето, когато от околните маси се разнесе шушукане. От мястото си в дъното на помещението Пол наблюдаваше ставащото със смесица от раздразнение и задоволство.

Приятелят му бе положил много усилия да скрие истинската си идентичност. Жозеф Декамп, барон Шампион, бе облечен като бретонски рибар или поне като ексцентричен бретонски рибар.

Въпреки горещината носеше дебел пуловер от груба безцветна вълна и сини панталони, чиито крачоли свършваха на няколко сантиметра от прасците му. Тъмната му коса стърчеше на всички страни, а половината от лицето му бе скрита от оставената да расте на воля брада.

Прекрачвайки прага на кафенето, той се огледа със заучено безразличие и вяло се затътри право към масата на Пол. Стоварил се тежко върху един стол и погледна приятеля си.

— Сигурен ли си, че тук е безопасно?

— Беше — сухо промърмори Пол, — преди насам да започнат да се навъртат странни бретонски рибари.

Жозеф бе достатъчно любезен да си придаде леко смутен вид.

— Допускам, че може да съм се облякъл малко дебело, но не можех да се появя тук в копринен редингот и напудрена перука, нали? В крайна сметка става дума за това, да останеш анонимен.

— Не — спокойно рече Пол, — става дума да не се набиваш на очи. Тези добри хорица знаят кой съм. Озадачени са от вида ти, това е сигурно, но са достатъчно умни, за да не задават въпроси.

— Надявам се да си прав — неуверено промърмори Жозеф. — Живеем в опасни времена. Има много хора, които само те дебнат да се обърнеш, за да ти забият нож в гърба.

Пол въздъхна мислено. Той харесваше Жозеф и уважаваше интелигентността му. Младият мъж обаче бе новоизпечен циник — човек, който съвсем наскоро за пръв път се бе сблъскал с несъвършенствата на света и все още бе объркан от това откритие.

— Как е кракът ти? — тихо попита Пол, докато правеше знак на Клод да донесе още една кана вино.

— По-добре — отвърна Жозеф. — Упражненията, които ми препоръча, помагат.

— Не забравяй горещите бани — Жозеф бе пострадал при едно от многобройните сбивания, ставащи напоследък в Париж. Прибирал се от заседание на Законодателното събрание, когато бил нападнат от група побойници. Отървал се със счупен на две места крак.

Това се бе случило преди шест месеца, но кракът му зарастваше бавно. Пол го бе превързал, бе убедил младия мъж да си даде почивка за известно време, а след това с насърчения и съвети се бе опитал да му вдъхне надежда, че някога отново ще може да използва крака си. Междувременно бяха станали приятели и съмишленици.

— Напоследък си много зает — рече Жозеф, отпил голяма глътка вино. То беше младо, малко силно, но с приятен тръпчив вкус, така че бе доста пивко.

Пол повдигна вежди. Когато бе получил шифрованото известие на Жозеф, който го молеше да се видят, не бе подозирал какво го очаква. Безпокоеше го фактът, че разговорът започва да се върти главно около него.

Свивайки рамене, той каза:

— Такива са всички в последно време.

— Да, но не чак колкото прочутият доктор Дьоламер. Постоянно кръстосваш между двореца, главната квартира на армията и Законодателното събрание. Виждали са те дори в кабинета на великия Робеспиер. И навсякъде, където се появяваш, тръгват слухове, предположения, намеци. Никой не знае какво да мисли за теб, Пол.

Обектът на този анализ се усмихна вяло. Без да съзнава, Жозеф само с няколко думи бе описал целия му живот. Никой не знаеше какво да мисли за него — син на маркиз, той бе настоял да стане лекар и се бе отказал от привилегиите и арогантността, които бяха негово наследствено право.

Дори Жозеф със своето напредничаво мислене все още не можеше да се освободи от известно чувство на превъзходство. Младият мъж бе искрено убеден, че той и подобните нему бяха по-добри от повечето хора, при това не поради някакви особени способности, а просто по силата на благородното си потекло.

Пол не мислеше така. За него всички хора притежаваха равни права и всеки заслужаваше уважението, закрилата и възможностите, които се предлагаха на другия. Което не означаваше, че всички бяха равни. Винаги щеше да има по-интелигентни, по-силни или по-честолюбиви от другите.

Работата бе там, че пред закона тези различия не трябваше да играят никаква роля. Всички хора, независимо от произхода и способностите си, бяха равноправни граждани. Заради това според него бе избухнала революцията, преди шепа побъркани фанатици да я превърнат в поход за лично облагодетелстване и самообожествяване.

— Не съм сигурен, че те разбирам напълно — спокойно каза Пол. — Искаш да кажеш, че хората ти ме държат под око и следят всяка моя крачка? Защото, ако е вярно, само са си изгубили времето.

Жозеф отпи още една глътка вино и го погледна непринудено.

— Не бих се изразил точно така, приятелю. Но това, което казваш, е интересно. Забелязал ли си, че те следят?

Пол трепна и погледна събеседника си през масата.

— Кой?

— Името е без значение. Важното е, че е едно от кученцата на Робеспиер. О, да — продължи той, докато Пол смилаше новината, — големият човек иска да те води на каишка. Както изглежда, засега си остава само с желанието.

— От колко време? — сърдито попита Пол. Какъв идиот се бе оказал! Трябваше да бъде по-внимателен, по-предпазлив. Но грижите така го бяха обсебили — холерата, революцията, Доминик… най-вече Доминик, — че не бе забелязал онова, което ставаше под носа му, или по-точно зад гърба му.

Но Жозеф или някой от хората му бе забелязал, и той трябваше да му бъде благодарен за това.

— Ще бъда съвсем искрен с теб — каза младият мъж. — Изпитвахме известно любопитство спрямо теб. Ти се ползваше с името на абсолютно праволинеен революционер, докато ние бяхме доста по-умерени. Изглежда, внезапно си променил убежденията си и си се обърнал срещу бившите си съмишленици.

— Не беше внезапно — възрази Пол. — Ще ми се да бе така, но всъщност ми трябваше много време, за да осъзная грешките си.

— Кои грешки?

Пол въздъхна мислено. Веднъж вече бе обсъждал това — не само с Жозеф, но и с неговите съмишленици, жирондистите, които образуваха умереното крило на революцията. Те бяха противници на Робеспиер и неговите далеч по-фанатични якобинци. Бе разбрал, че тези хора не му вярват безрезервно, но се надяваше междувременно да е спечелил доверието им.

Жозеф се усмихна в отговор.

— Честно казано, наистина е така. Но някои сред нас все още мислят, че би трябвало да те държим изкъсо.

Пол го прониза с поглед.

— Значи — предпазливо каза, — вие ме държахте под око и установихте, че Робеспиер прави същото.

— Точно така. Открихме още и какво е донесъл на господаря си неговият човек.

— И какво е то?

— Немного. Изглежда, големият човек е бил ядосан. Той иска нещо солидно срещу теб, нещо, с помощта, на което да премести скромното ти жилище в Консиержри.

Консиержри далеч не бе единственият затвор, останал в Париж след събарянето на Бастилията в първите дни на революцията, но се ползваше с най-лоша слава. Дори само споменаването му бе достатъчно, за да накара повечето хора да изтръпнат от ужас.

Пол отхвърли тази възможност. Много добре знаеше какво би сторил Робеспиер, ако узнае, че той е един от хората, опитващи се да го отстранят от властта. Гледаше на това като на необходимо зло, неизбежен риск, с който трябва да заплати верността си към Франция и към самия себе си. Но бе уязвим в друго отношение.

— Все пак кученцето е занесло на господаря си едно кокалче — продължи Жозеф. — Нещо за някоя си госпожица Дьо Монфор, придворна дама на кралицата — той се усмихна победоносно. — Изглежда, подозират, че храниш симпатии към нея.

Лицето на Пол придоби напрегнато изражение. Бръчките около устата му станаха още по-дълбоки, очите му се присвиха и заблестяха като стоманени остриета.

— Робеспиер вярва ли на това?

— Кой знае? Важното е дали вярва, че може да го използва срещу теб. — Жозеф добави със заучено безразличен тон: — Имаш ли нещо общо с въпросната Доминик?

Вместо да отговори, Пол го попита:

— Познаваш ли я?

Жозеф поклати глава.

— За съжаление само съм слушал за нея. Описват я или като съвършена красавица, или като ледена принцеса, която може да те изпепели с поглед. Но навярно — хитро добави той — ти я познаваш по-добре.

Наистина ли я познаваше? Пол не бе съвсем сигурен. Преди няколко часа за миг бе решил, че я познава, но след това тя се бе изплашила, бе се затворила в себе си, и той се бе простил с увереността си.

Все едно. След онова, което бе научил от Жозеф, бе сигурен в две неща: трябваше да стои настрана от Доминик, за да отвлече вниманието на Робеспиер от нея, и по-важното — трябваше да я измъкне от Тюйлери и от Франция.

Единственият проблем беше как да направи едновременно и двете.