Мора Сийгър
Преди бурята (24)

24

— Пол…? — Доминик се събуди тревожна в широкото меко легло и съзря силуета на съпруга си, който стоеше замислен край прозореца.

Въпреки пухената завивка неочаквано й бе станало студено. От деня на сватбата им преди три седмици тя усещаше, че нещо измъчва мъжа й. Знаеше, че по някакъв начин е свързано със слуховете за скорошна смяна на правителството, които се носеха из Париж, но избягваше да мисли за това.

— Пол… — повтори тя, но този път по-силно, за да го изтръгне от мислите му.

Той се обърна изненадан и я погледна.

— О… мислех, че спиш.

— Събудих се — с усмивка каза тя, — когато усетих, че не си до мен. Изглеждаше съвсем бледа на слабата светлина, която проникваше в стаята през завесите. След малко протегна ръце към него. — Моля те, върни се в леглото.

Той се поколеба за миг, преди студът — но не физическият, а онзи, който бе обзел душата му, — да го накара да отстъпи.

Доминик се сгуши в него. И двамата все още бяха съвсем голи, преди няколко часа дълго се бяха любили. Обикновено след миговете на екстаз Доминик заспиваше и се събуждаше чак на сутринта, но сега несъзнателно бе усетила тревогата на Пол и се бе събудила.

— Поговори с мен — промърмори тя. — Кажи ми какво те измъчва. Може би ще успея да ти помогна.

Той се усмихна, след това нежно и любвеобилно я погали по гърба.

— Скъпа, ти вече го направи с това, че си тук.

Тя искаше да му повярва, но съмненията й не се разсеяха напълно. Пол бе свикнал да живее сам, да взема решенията си, като се съобразява единствено със собствените си възгледи. Сега обаче имаше жена, за която трябваше да се грижи, макар че навярно би предпочел да е независим.

— Съжаляваш ли… — Думите се изплъзнаха от устата й, преди да успее да ги спре. Стори й се, че дълго останаха да отекват в тихата стая.

Пол се извърна рязко. Погледът му бе едновременно нежен и изпълнен с укор.

— Не говориш сериозно, нали?

— Не… може би… не зная. Просто ми се струва, че щеше, да ти е по-леко на душата, ако не трябваше да се безпокоиш и за мен.

— Несъмнено.

Той се засмя тихо при вида на залялата страните й руменина.

— Ах, Доминик, толкова ли не разбираш? Преди три седмици ти казах, че колкото и очарователно независима да си, ние си принадлежим. Нищо не би могло да ме накара да съжаля за това.

Той казваше истината и същевременно я дразнеше. Пък и Доминик усещаше, че се опитва да отклони разговора от тревогите си.

Този път нямаше да му позволи да го стори. Тя отметна тежката, разпиляна по лицето й, коса и каза:

— Защо си толкова сигурен, че генерал Бонапарт представлява заплаха за Франция?

Пол сви рамене.

— Инстинкт, опит… както искаш го наречи. Във всеки случай съм сигурен, че е опасно цивилната власт да бъде оставена в ръцете на един военен.

— Повечето хора не биха се съгласили с теб. Те обичат Бонапарт.

— О, да — горчиво каза Пол. — Вече съм бил свидетел на това сляно желание да бъдеш воден. Ти също.

— Генералът не е Робеспиер — възрази Доминик.

— Не — съгласи се той, — но не съм сигурен дали няма да донесе на страната ми същите, и дори още по-големи, страдания.

Доминик въздъхна. Последното, което искаше, бе да спори по политически въпроси, докато лежеше гола до мъжа си. Но тя разбираше безпокойството му. Стремежът към свобода пронизваше целия му живот, а Наполеон заплашваше да разруши всичко, за което толкова години се бе борил.

— Какво възнамеряваш да правиш? — плахо попита тя.

— Не зная — призна Пол. — Всичко зависи от това, колко далече ще отиде Бонапарт.

— Ами, ако някак се спогодиш с него…?

— Трябва ли да го направя?

— Може би… защо не? В края на краищата вече си направил достатъчно, не мислиш ли? Толкова много си преживял. Какво лошо има да се оттеглиш за известно време и да направиш нещо за себе си.

Боеше се, че думите й може да го разгневят, но той само я погледна нежно.

— Винаги си толкова практична, Доминик.

От устата му това прозвуча като възможно най-голямата похвала, обаче Доминик изпита потребност да се защити.

— Наложи ми се да бъда. Когато на плещите ти тежи отговорността за оцеляването на други хора, не ти остава много място за идеали.

— Не — спокойно се съгласи той, — наистина. В много отношения на теб ти е било доста по-трудно, отколкото на мен.

— Не е вярно. Аз бях в безопасност в Англия, докато ти… Той притисна устни към нейните и настойчиво и убедително я накара да замълчи.

— Да не говорим сега за това — каза след малко. — Важното е, че не съжаляваме за нищо, нали?

— Абсолютно за нищо — искрено отвърна тя, — свързано с нас. Обичам те толкова отдавна. Сега, когато съм твоя жена, спокойно мога да кажа, че са се сбъднали всичките ми мечти.

Думите й накараха сърцето му да се свие. Той притисна лице към меката кожа на гърдите й и я люби с почти отчаяна страст, която я объркваше. Тя безпомощно се вкопчи в него, искаше да разбере, да помогне, но се боеше, че нещо можеше да се обърка.

 

 

— Разбирам — бавно рече Талейран. Той остави настрана кристалното преспапие, което замислено бе разглеждал, и се усмихна на Пол. — Е, мисля, че постъпвате правилно. Във всеки случай генералът много държи на подкрепата ви.

— Не съм казал, че ще я получи — студено отвърна Пол. Предната нощ не бе успял да мигне нито за минута. Бе държал спящата Доминик в обятията си и се бе взирал в тавана, способен да мисли единствено за отговорността си към нея. Тя имаше право да очаква от него да бъде поне малко по-практичен, а не да продължава да преследва възвишени идеали, които вече им бяха донесли достатъчно страдания.

Но беше ли способен на подобно нещо? Този въпрос го занимаваше, докато седеше срещу Талейран в луксозния му кабинет в двореца Люксембург, където се помещаваше Директорията. Прозорците на кабинета гледаха към прекрасните градини, но сега Талейран сякаш не забелязваше нищо друго, освен гордия, самоуверен мъж пред него.

— Никога ли не сте си задавал въпроса — неочаквано попита, — защо Бонапарт толкова се нуждае от подкрепата ви, че дори е готов да ви моли? Навярно знаете, че той няма навик да го прави.

— Предполагам — сухо отвърна Пол. — Вероятно сте готов да ми кажете отговора.

Външният министър се облегна назад в креслото си и впери благосклонен поглед в събеседника си.

— Вие притежавате рядка дарба. Не просто пари или влияние, това е нещо прекалено банално. Не, вие умеете да печелите доверието на хората. Хората смятат за правилно всичко, което правите и говорите. Проста така, заради името ви.

Пол сви рамене. Дълбоко в себе си подозираше, че Талейран го ласкае. Не можеше да не се запита защо.

— Не разбирам…

— О — прекъсна го външният министър, — аз обаче разбирам много добре, Бонапарт също. Той знае, че ще има нужда от хора като вас, когато първоначалната еуфория отмине и бъде заменена от суровото всекидневие на управлението.

Пол присви очи. Нищо друго не издаваше въздействието, което бяха оказали върху него думите на Талейран. Дали външният министър неволно бе издал намеренията на генерала? Или го бе сторил умишлено?

— Поправете ме, ако греша — спокойно каза Пол, — но доколкото знам, Бонапарт не е член на правителството.

— В момента не — призна Талейран, — но много от нас смятат, че този пропуск трябва да бъде поправен.

— И кой от настоящите директори, ще му отстъпи мястото си? — саркастично попита Пол. Той добре знаеше, че никой от петимата мъже, които влизаха в състава на Директорията, не би се отказал доброволно от властта.

Талейран също го знаеше. Сега той се усмихваше самодоволно.

— Е, трябва да призна, че ни предстои още работа по убеждаване…

— Мирно убеждаване?

— Разбира се, как иначе? Както сам казахте, Франция е уморена от войни.

Пол смръщи чело. Никак не бе убеден, че Талейран е напълно искрен с него, но чувството на отговорност към Доминик го караше да се опита да му повярва. В края на краищата една среща с Наполеон нямаше да му коства нищо — поне така се надяваше.

 

 

— Ела на чай — бе казала Жозефин — и доведи очарователния си съпруг. Ще си направим чудесно tete-a-tete, несмущавани от никого.

„Как точно възнамерява да постигне това?“ — питаше се Доминик, докато двамата с Пол слизаха от каретата, която ги бе докарала до резиденцията на Бонапарт. Както обикновено, отпред се бе събрало любопитно множество, което се оживяваше при вида на всяко познато лице.

Пол едва бе слязъл от каретата, когато наоколо се разрази буря от ликуващи възгласи. Нито той, нито Доминик бяха очаквали нещо подобно. Множеството се раздели пред тях, за да им направи път. Пол улови жена си над лакътя и я поведе към входната врата.

— Добър ден, докторе — почтително промърмори някой. Усмихнати хора подеха поздрава му.

— Бог да ви благослови, господине — каза една жена.

Пол спря и я погледна.

— Познавате ли ме? — попита той.

Жената се смути от факта, че изведнъж се бе оказала в центъра на вниманието, но бързо се съвзе. След това каза високо, така че да бъде чута от всички:

— Вие спасихте живота на сина ми. Върна се ранен от Египет и във военната болница казаха, че не можело да му се помогне. Раната била много лоша — думите й бяха посрещнати от гневен ропот. — Тогава го приехте във вашата болница. Докторите там се погрижиха за него. Сега той отново си е вкъщи и е на оправяне. Знаем, че плащате всичко от собствения си джоб.

— Вярно — каза един мъж. — Всички познават доктор Дьоламер и знаят какво е направил за Франция. — След това гордо добави. — По време на Терора момчето ми бе в Съпротивата. Разказвало ми е как в най-лошите времена сте повдигал духа на всички.

Пол смутено поклати глава.

— Не съм направил почти нищо…

— Разбира се, че така ще кажете — намеси се друга жена. — Вие сте толкова скромен. Но всички ние знаем истината и не си мислете, че не оценяваме онова, което сте направил, напротив.

Пол понечи да възрази, но се отказа, когато Доминик леко стисна пръстите на ръката му. Погледът й преливаше от обич, а очите й заплашително се бяха навлажнили.

— Толкова се гордея с теб — прошепна му тя.

Той въздъхна. Бе разбрал — това не е мястото и моментът да настоява, че е направил само онова, което би сторил всеки разумен, състрадателен човек.

Той кимна на множеството и поведе Доминик към къщата.

— Каква нелепост — каза вече във вестибюла, където един невъзмутим иконом пое палтата им.

— Съвсем не — намеси се Жозефин, която идваше откъм салона, за да ги поздрави. Изглеждаше очарователна, както винаги — бузите й пламтяха, а очите й бяха потъмнели от вълнение. — Гледах през прозореца — обясни, докато прегръщаше Доминик и я целуваше по бузата. — Наистина ли не знаехте какво мислят за вас хората?

Пол сви рамене.

— Нямам време за подобни неща.

— Нито пък интерес? — попита друг глас. Всички се обърнаха и видяха да приближава самият Бонапарт. Както обикновено, бе облечен в генералска униформа, но без множеството ордени и нашивки, с които се кичеха мъжете в неговото положение. Цялата му външност излъчваше естествена самоувереност. Изглежда, бе забелязал изненадата им, защото, когато кимна за поздрав, на устните му имаше усмивка.

— Надявам се няма да ни се сърдите, господин докторе, но в известен смисъл ви подмамихме тук под фалшив предлог. Искам да кажа, че бих предпочел двамата с вас да поговорим насаме, докато дамите пият чай.

Пол потисна надигащия се в гърдите му гняв. Не можеше да упрекне генерала, който и преди бе изразявал желание да се срещне с него. Освен това Талейран недвусмислено бе дал да се разбере, че трябва да очаква подобна среща в най-скоро време. Не му оставаше нищо друго, освен да кимне в знак на съгласие.

Бонапарт го поведе към работния си кабинет. Когато вратата се затвори след тях, двете жени си размениха обнадеждени погледи.

 

 

— Какво каза той? — попита Доминик час по-късно, докато каретата ги откарваше обратно към къщи.

— Много неща, повечето свързани с бъдещето на Франция.

— О! — Доминик смръщи чело. Бе разпознала горчиво циничния тон на Пол, и това я безпокоеше. Не можеше да го упрекне за скептицизма, който храни към подобни високопарни теми особено когато толкова много конкретни, жизненоважни въпроси очакваха да бъдат решени.

— Това ли беше всичко? — предпазливо попита тя.

— Не съвсем. — За миг Пол затвори уморено очи. Когато отново ги отвори, забеляза угрижения поглед на Доминик. Веднага съжали, че я бе обезпокоил. — Съжалявам, скъпа. Наистина няма причина за безпокойство. Двамата с Бонапарт си поговорихме съвсем приятелски.

— Наистина ли? — тя не можа да скрие недоверието си, което накара Пол да се засмее.

— Наистина. — След миг добави сериозно: — Той е брилянтен, трябва да му бъде признато. Освен това има усет за хората, макар че е съвсем друг въпрос, дали познава също толкова добре самия себе си.

— Какво искаш да кажеш?

— Имам чувството, че в него съжителстват двама души. Единият е наистина велик водач с благородна визия за бъдещето на страната си. А другият — човек, който се стреми към властта само за да задоволи собствената си суетност. Това ме кара да се безпокоя.

Макар да й бе на езика да го увери, че навярно се заблуждава и няма никаква причина за безпокойство, Доминик не го стори. Честно казано, не познаваше Бонапарт достатъчно добре. Със своята наблюдателност и трезва оценка Пол навярно бе вече поне като всички онези хора, които претендираха да бъдат негови довереници. А щом, той бе обезпокоен…

— Какво поиска от теб?

— Най-напред подкрепата ми. Когато забеляза, че се колебая, поиска да му обещая да не говоря нищо против него. Изглежда, все още е на мнение, че думата ми има някаква тежест.

— И е прав. Видя как те посрещнаха хората, но по-важното е, че в правителството има хора, които биха се вслушали в думите ти. В противен случай Талейран не би те ухажвал толкова.

Пол се усмихна уморено.

— В това отношение ме превъзхождаш, скъпа. Що се отнася до политическите борби, аз се чувствам в небрано лозе.

— О — възкликна тя и се сгуши в него, — вярно е, че съм по-опитна от теб — и добави закачливо: — Защо просто не се облегнеш назад, не се отпуснеш и не ме оставиш да ти обясня това-онова?

Блясъкът в очите му ясно й даде да разбере, че тази игра му доставя удоволствие и че няма да й се наложи да чака дълго, преди той да поеме инициативата в свои ръце. Тя потръпна от радостно очакване. Нямаше търпение да се приберат вкъщи и да останат сами в тихата полутъмна спалня, скрити от целия свят.

Когато устните му се сляха с нейните, тя затвори очи и се закле, че няма да позволи на нищо да ги раздели.