Мора Сийгър
Преди бурята (26)

26

Всяка следваща крачка по влажните полутъмни коридори на Консиержри приближаваше Доминик към тайните й страхове.

В зловещата тъмница, превърнала се в последна спирка на толкова много жертви на Терора, сякаш постоянно някой шепнеше и стенеше. Няколко пъти й се случи да зърне призрачния силует на някогашен приятел или познат и дори на хора, които бе обичала.

Колко време трябваше да мине, преди нещастните души да намерят покой? От времената, когато зловещите талиги постоянно кръстосваха между затвора и гилотината, бяха изминали няколко години. Възможно ли бе сред тези стени все още да се лутат душите на онези клетници?

Доминик се загърна по-плътно в палтото си. Когато най-сетне спряха пред една ниска врата с желязна решетка, се усети толкова дълбоко под земята, че никога повече нямаше да види слънчевата светлина.

Това впечатление се затвърди, когато вратата се отвори и Доминик се оказа пред влажна тъмна дупка, осветена от една-единствена свещ. В полумрака едва различи някакъв неясен едър силует.

— П-пол? — Цялата й решимост се бе изпарила. Когато се хвърли в обятията му, по страните й се стичаха сълзи.

— Боже мой — промърмори той и я притисна към себе си. Прегръдката му бе толкова реална — силна и любвеобилна. Доминик се вкопчи в него, докато първоначалният ужас не премина и тя не си възвърна самообладанието.

— Съжалявам. Това не бе планирано — тъжно се усмихна тя.

Той поклати глава невярващо.

— Няма нищо. Не мога да повярвам, че си тук. Какво се е случило? — Изведнъж той я погледна ужасен. — Не си арестувана, нали?

— Не — бързо го успокои тя, — нищо подобно.

— И все пак не биваше да идваш — мрачно рече Пол. — Няма смисъл. И без това след няколко часа ще ме пуснат.

— Ще те пуснат… — В полумрака той не можа да види колко бе пребледняла, но усети, че ръцете й трепереха.

— Доминик, какво се е случило?

— О, Боже — напрегнато промърмори тя — значи е още по-лошо, отколкото си мислех. Той знае, че не може да те държи тук. Хората ще роптаят, ще се съберат. Но ако те пусне…

— Ще съжалява — неумолимо рече Пол. — Въпреки това не виждам причина да му го казваме. Ако се окаже толкова глупав, че да ме пусне…

— Той не е глупав. Никога няма да излезеш жив оттук или поне няма да стигнеш далече. Ще се превърнеш в още един труп, изхвърлен от реката — неочаквано я връхлетя вълна от спомени. Баща й бе постигнат от същата участ, макар тя да си остана лична трагедия без широк обществен отзвук. Въпреки това смъртта му се бе отразила върху живота й много по-съдбовно, отколкото признаваше дори пред самата себе си. От този миг насетне върху нея бе легнала цялата отговорност за Никол и Давид. Тя нямаше навик да се обръща назад, но бе имало моменти, в които любовта й към тях се превръщаше в истинско бреме, почти прекалено тежко за крехките й рамене.

И с Пол ли щеше да се случи същото?

Дълго никой от тях не продума. В тясната килия с нисък покрив мълчанието отекваше като звън на стомана. Най-сетне Доминик каза:

— Има един изход.

Пол шумно пое дъх.

— Не очаквах. И защо ще го прави?

— Казва, че не искал да носи отговорност за смъртта на човек като теб — преди Пол да успее да направи някоя, без съмнение саркастична, забележка, тя продължи: — Разбирам какво е важно за теб и те обичам прекалено много, за да застана на пътя ти. Ще му кажа, че сме съгласни да напуснем Франция. Той ще ми повярва и това ще ти даде възможност да избягаш.

— За да се крия както преди и да нанеса удар тогава, когато най-малко очаква?

Доминик кимна замаяно.

— А ти?

— Аз… аз наистина ще си тръгна. Не бих могла да остана тук и да живея с мисълта, че постоянно те грози опасност. Освен това ще бъда под наблюдение, защото те очакват да ги отведа при теб.

„Права е — помисли си Пол. — Тя е съвършената съпруга, която взема най-правилното решение. Готова е да пренебрегне собствените си желания, за да стори онова, което изисква от нея съпружеската вярност.“

Ако приемеше предложението й, щеше да е свободен да последва своя блян навсякъде, където можеше да го отведе той. Всички онези грижи на обикновения мъж — жена, дом, може би деца — щяха да му бъдат спестени. Отново щеше да бъде самотният воин с възвишени идеали. Нещо повече, тя правеше всичко възможно да му спести чувството за вина, а това със сигурност бе най-редкият дар.

И бе направен от любов.

Трябваше да признае, че се изкушава да го приеме, но също толкова голямо бе изкушението да остане с нея, да предпочете любовта пред войната и да намери друг път.

Доминик наблюдаваше душевната му борба с разбиране и състрадание. Пол бе горд мъж, поставен от съдбата в непоносимо положение, и тя отчаяно търсеше начин да му помогне.

И тогава… там, долу в тъмната влажна килия, където лъчите на свободата никога не огряваха, тя внезапно бе озарена от нова надежда.

— Пол — каза бавно, — на този свят все трябва да има някое местенце, където човек може да живее в мир и да се бори за свободата на другите, без да трябва да плати с живота си.

— Наистина има — веднага отвърна той, което й подсказа, че бе мислил за това. — Същото онова място, което избраха Лафайет и бедният стар Боарне, да не говорим за всички останали. Но не вярвам, че някога би се съгласила…

Сега тя се ядоса на несхватливостта му, постави длани на широките му рамене и го погледна в очите.

— Бих дошла с теб и на края на света, ако знам, че така ще останеш жив, ти, вбесяващо несхватлив твърдоглавецо. Мислиш ли, че на света има нещо по-важно за мен? Дори да можех да прекарам живота си в дворец, обградена от целия възможен лукс, бих се чувствала бедна, ако нямах теб.

Устните му се разтеглиха в усмивка. Тя бе толкова красива, така запленяващо жизнена, че дори само присъствието й можеше да победи и най-голямото отчаяние. Така бе дори и в най-безнадеждните дни. Откакто се помнеше, тя бе светлината, която разпръскваше мрака около него и го водеше като пътеводна звезда.

Въпреки това той грижливо подбра думите си, преди да каже:

— Доминик, говоря за… Америка.

За миг тя го погледна недоумяващо.

— О, имаш предвид колониите.

Пол се засмя, а очите му заблестяха развеселени. Той я поправи нежно.

— Вече не са колонии. Тези хора извоюваха свободата си и сега се опитват да създадат един нов свят. Животът там не е лек — всяко начало е трудно, — но мисля, че ще успеят.

— Америка… — бавно повтори тя, сякаш се опитваше да свикне с думата. Не Англия, нейната втора родина, не страната, която познаваше, а някакво диво място с всевъзможни странни нрави и разбирания.

— Америка… — Свещта трепна. По стените танцуваха сенки, а застоялият въздух в килията се раздвижи. Стори й се, че усети ухание на цветя и напъпили дървета и съзря безкрайните поля на една блестяща под лъчите на златното слънце плодородна земя. В нея всеки, комуто не липсваше смелост, можеше да започне живота си отначало.

Доминик се повдигна на пръсти и обви ръце около врата му. Телата им се притиснаха едно към друго — топли, преливащи от живот и надежда.

— До края на света — каза тя.

Пол се засмя отново и доближи лице към нейното. След това промърмори току пред устните й:

— Не е необходимо. Само до… — Америка.

Три дена по-късно една невзрачна черна карета спря край Ке д’Орсе. Платноходите лениво се полюшваха като огромни водни птици, чиито силуети рязко се очертаваха на фона на студената есенна светлина. Край един от обхванатите от трескава суетня докове стоеше „Мари Клер“, който съвсем скоро трябваше да отплава за Бостън.

Един от пътниците в каретата се наведе напред, за да погледне през прозореца. Тъмните блестящи очи, които единствени оживяваха каменното лице, напрегнато следяха мъжа и жената, проправящи си път през множеството към готовия за отплаване платноход.

Пол бе обвил ръка около раменете на Доминик, а тялото му я закриваше от всички останали. Тази сутрин й бе прилошало и тя се бе опитала да го убеди, че е виновно вълнението от последните дни. Пол, разбира се, не й бе повярвал. Той все още не се решаваше да й признае колко се радва за нероденото им дете. Това можеше да почака, докато оставят Франция далеч зад себе си.

Мъжът в каретата се обърна към спътника си и каза спокойно:

— Все още бих могъл да ги спра.

— Но няма да го сторите, скъпи Бонапарт — отвърна Талейран.

Устните на първия консул трепнаха.

— Защо мислите така?

— Защото, дарявайки свободата на Пол Дьоламер, поставяте своя отпечатък върху бъдещето по начин, който нито той, нито някой друг би могъл да разбере.

Наполеон се замисли за миг, след това бавно поклати глава.

— Не, има друга причина.

Талейран го погледна въпросително.

— И каква е тя?

Наполеон внезапно почука по покрива на каретата, давайки знак на кочияша да потегля. Той погледна за последен път през прозореца, след което решително извърна лице.

— Ако го задържа или убия, това би значело да призная колко му завиждам. По-точно колко им завиждам на тях двамата — в очите му за миг блесна болезнено прозрение. — Двамата с вас, приятелю, ще имаме всичката власт и слава на света. Но тези двамата имат любовта… и свободата, а те са с божествен произход. Как мислите, кой от нас е победител?