Мора Сийгър
Преди бурята (23)

23

— Хайде да се поразходим, Mignon — предложи Пол. Току-що бе пристигнал отвън заедно с вихрушка от окапали листа. Бузите му бяха леко поруменели от свежия есенен вятър, а очите му блестяха като късчета лазурносиньо небе. Когато протегна ръка към нея, Доминик си даде сметка, че не може да му откаже.

Въпреки това се опита да го разубеди.

— Току-що се прибираш от болницата. Навярно си уморен. Не искаш ли първо да пийнеш или хапнеш нещо?

— По-късно. Сега бих искал да се поразходим. — Изненадата й го накара да се засмее. — Вече толкова години живееш в Париж, а смея да твърдя, че още не си виждала l’beure bleu. Как можеш да наричаш себе си парижанка?

— Не вярвам в това — възрази Доминик, макар че пое палтото си от ръцете на иконома. — Просто една легенда.

— Ще видим — ухилено рече Пол. Той отпрати иконома и застана пред нея. Докато вдигаше качулката на палтото й, погали с пръст едната й буза. Сега лицето й бе обрамчено от хермелин, очите й искряха и макар да отричаше, по всичко личеше, че се вълнуваше. Накратко, изглеждаше много по-добре от бледата мълчалива жена, която бе оставил сутринта.

Знаеше, че постъпва правилно. Не бяха преживели толкова много, за да спрат точно сега.

— Ела — решително рече той и я поведе към вратата. Неусетно бе започнало да се смрачава. Бе приятно — свежо и леко влажно. Улиците бяха почти безлюдни, както със съжаление установи Доминик, защото въздухът изглеждаше почти призрачно, неестествено син, по-различен от всичко, което бе виждала някога.

— Често ли се случва? — учудено попита тя, когато каретата им спря на Пон Ньоф, най-старият и все пак безспорно най-елегантен мост на Париж. — И ако да, как така никога досега не съм го виждала?

— Първо — каза Пол, поставяйки ръка на раменете й, — не може да се види всеки ден, защото изисква точно определена температура и други атмосферни условия. — И добави усмихнато: — Такова е научното обяснение. Други казват, че винаги е така, но може да бъде видяно само от влюбени.

— О… — тя спря и го погледна. Беше неотразим, както винаги, но някак замислен, сякаш част от него бе някъде другаде. Вероятно щеше да й се наложи да свикне с мисълта за отговорностите, които лежат на плещите му. Тя, напротив…

След завръщането си от Монфор сякаш бе изгубила почва под краката си. Никакви предизвикателства, никаква цел. На няколко пъти й бе хрумвало поне за кратко да се върне в Англия, за да посети баба си, Никол и Давид.

Макар войната да продължаваше, все още бе относително лесно да се стигне до острова. Пощата също бе редовна. Доминик често получаваше писма от близките си. Баба й смяташе, че вече е крайно време да се завърне в Англия и макар да не споменаваше за това в писмата си, все още таеше надежда да види Доминик омъжена за Уилям. По-абсурдна идея не можеше да съществува.

— За какво мислиш? — неочаквано попита Пол. Макар през главата му да минаваше какво ли не, той не бе пропуснал да забележи, че в мислите си Доминик е някъде другаде.

— За Уилям — спонтанно отвърна тя. Това бе самата истина, но можеше да въведе в заблуждение.

Преди да бе успяла да му обясни, Пол каза студено:

— Колко трогателно. Седиш тук с един мъж, а мислите ти са при друг. Ако те отегчавам, сладка Доминик, мога да те върна вкъщи и да се сбогувам. Всъщност имам много други възможности за прекарване на…

— О, не бъди толкова чувствителен — строго рече Доминик. — Никак не ти отива и не мога да разбера защо винаги си такъв с мен. — В отговор на изненадания му поглед добави: — Иначе си самото олицетворение на здравия разум, но по някаква необяснима за мен причина, когато сме заедно, всичко се променя. Наистина, Пол, не е много мило, от твоя страна, да ме лишаваш от уважението, което засвидетелстваш спрямо всеки друг.

— Уважение? — повтори той, сякаш не разбираше смисъла на тази дума. — Кога, за Бога, между нас е ставало дума за уважение?

— А не би било зле — не се предаваше Доминик, макар да чувстваше, че вече е изгубила битката. Никога не им бе оставало време за нещо толкова банално и благопристойно.

— Освен това — неумолимо продължаваше той — вече говорихме за дук Девъншир, мисълта, за когото толкова те занимава.

— Само защото заради него трябваше да бягаш от Англия.

Доколкото можеше да си спомни, това бе първият случай, в който имаше удоволствието да види любимия си напълно объркан.

— Навярно си се досещал, права ли съм?

— Разбира се — промърмори Пол, без да откъсва поглед от нея. — Но нямах представа, че знаеш за това, още по-малко, че си готова да го признаеш.

— И защо не? Уилям бе просто добър приятел… Всъщност все още е такъв. Но той е човек и подобно на всички останали допуска грешки. — След малко добави. — Между другото, той още се срамува от стореното.

— Откъде знаеш?

— Писа ми преди няколко месеца. Изглежда, е изпитвал нужда да се покае.

— Това не ме изненадва — замислено рече Пол. — В душата си той е порядъчен човек.

— Който все пак е способен на предателство.

Пол сви рамене.

— Повечето хора са разкъсвани от противоречиви чувства. Това прави живота по-интересен.

Доминик въздъхна. Тя се облегна назад и зарея поглед през прозореца.

— Колко интересно. И как съвместявате това с идеалите си, монсеньор?

— Съвсем просто — приемам хората такива, каквито са, но им желая само най-доброто. Не мислиш ли, че е възможно?

— Може би — след известно колебание призна тя. — Но тогава би трябвало да си много толерантен.

— Такъв съм, освен що се отнася до жестокостта и тиранията.

— И до мен.

Известно време той мълча, а устните му трепереха. Накрая каза:

— Удар в десетката, сладка Доминик. Откри слабото ми място, същата фатална грешка, която е накарала и клетия Уилям да постъпи толкова нетипично.

— Не смей да твърдиш, че това съм аз — заплаши го тя. — Отказвам да приема вината заради някой от вас.

— Наистина ли? — попита той и се обърна към нея, така че неочаквано се бе оказал съвсем близо. Прекалено близо. Или каретата бе прекалено малка. И прекалено топла… Неочаквано й бе станало неприятно горещо, въпреки хладния вятър, който влизаше през прозорците на каретата. — Истина ли е това? — каза Пол, при което дъхът му погали бузата й, а устните му почти докоснаха нейните. — Наистина ли не искаш да имаш нищо общо с мен?

— Исках да кажа само… ще рече… аз нямам власт над теб.

Той се засмя, безкрайно мъжествено, непоносимо гордо.

— Разбира се, че не. — Изглежда, дори само мисълта за това му се струваше комична. Веднага обаче продължи сериозно: — Също както и аз над теб. Винаги съм мислил, че би било добре, но сега вече не смятам така.

— О…? — Какво ли трябваше да означава това? Да не би да съжаляваше, че бяха подновили връзката си? Дали не искаше да се дистанцира от нея? Глупости, никой не канеше една жена на толкова романтично място, ако възнамеряваше да се раздели с нея.

— Обичам те, Доминик — неочаквано рече Пол. Изглеждаше така, сякаш бе обявил някакъв невероятен факт, който тя нямаше да приветства.

— Бих казала, че предусещах нещо такова.

— Не биваше да го казваш — нежно я упрекна той. — Трябваше да се престориш на изненадана, поласкана или нещо подобно.

— Това ли искаш? Да се преструвам, вместо да бъда самата себе си?

— О, не — неочаквано сериозно отвърна той. — Ти, сладка моя, си оригинал и най-съкровената ми мечта е, винаги да си останеш такава.

Тя се усмихна колебливо.

— За малко да ти повярвам.

— Моля те, направи го — промърмори той и я притисна към себе си, така че гърдите му погалиха нейните през кадифето на палтото й. — Защото един много мил господин ни очаква след минути, за да ни венчае, а аз мисля, че ще е най-добре да сме на едно мнение по този въпрос.

— Да ни венчае? — почти прошепна тя. След това си пое дъх и повтори: — Да ни венчае? — Сега беше малко по-добре.

— Не разбирам какво толкова те шокира — делово каза той. — В края на краищата това е трети път, когато ти задавам този въпрос.

— Момент, нямаше никакъв въпрос.

— Моля?

— Добре чу. Така и не каза: „Доминик, ще се омъжиш ли за мен?“ Просто ме осведоми за желанията си.

— Разбирам.

— Не се безпокой — прекъсна го тя, а и какво друго можеше да стори, когато светът й неочаквано бе станал така невероятно съвършен. — Въпреки републиканските си идеали, дълбоко в душата си ти си аристократ. Причината трябва да е във всичките поколения маркизи, чийто наследник си.

— Всъщност не са били чак толкова много — напомни й той. — И ако трябва да бъда искрен, Дьоламер все още стържат мръсотията от ботушите си.

— Какви тогава сте били в Ирландия?

— Смутители на реда, предполагам. Но нека не се отклоняваме от темата. Моля те, извини ме за липсата на такт. Моля те, моя красива и сладка Доминик, ще се омъжиш ли за мен?

Успя да прозвучи почти смирено. Не съвсем естествено, но тя и не искаше. Което не означаваше, че бе готова да престане да го дразни.

— Може би…

— Имаш пет минути — каза той.

Очите й се разшириха.

— И какво ще стане после?

— Ще те завлека в Нотр Дам и ще уплаша до смърт клетия отец.

— Би ти доставило удоволствие, нали?

— Очевидно, но бих предпочел да дойдеш доброволно.

— Трябват ни свидетели — делово забеляза тя, практична както винаги.

— Погрижил съм се за това.

— А за цветя?

— Всичко е уредено, включително шампанско и медена седмица в провинцията.

— Наистина си се потрудил.

— Имах помощница… както скоро сама ще се убедиш.

Пол нямаше представа какво би казал Бонапарт, при положение, разбира се, че изобщо някога научеше. Жозефин не приличаше на жена, която споделя всичко с мъжа си. Въпреки това тя бе непоправима романтичка. Когато сутринта я бе посетил и бе споделил с нея надеждата си, тя веднага бе взела присърце сватбените приготовления.

— Моята сватба мина почти незабелязано — бе казала, докато се приготвяше да преобърне цял Париж, за да подготви всичко, — втората, разбира се. Предвид тогавашните обстоятелства това нямаше голямо значение за мен, но Доминик заслужава нещо по-добро, не мислите ли?

Пол безрезервно се бе съгласил с нея и бе оставил всичко в нейни ръце. Скоро разбра, че не е сгрешил. Едва изкачили стъпалата на Нотр Дам, двамата с Доминик бяха посрещнати от развълнуван почтителен свещеник.

— Ах, господине, госпожице, бихте ли ме последвали? Всичко е готово.

— Разрешението? — прошепна Доминик, когато Пол нежно, но решително я побутна пред себе си. — Сигурен ли си, че не си забравил нищо?

— Разбира се, че не е — каза Жозефин. Изглеждаше възхитително в сребристосивата си копринена рокля, обшита със самури. До нея стоеше млада камериерка, която гледаше младоженците с неприкрито възхищение.

— О, трябваше да се досетя — промърмори Доминик. — Към кого друг би могъл да се обърне?

— Към никого, надявам се — отвърна Жозефин. — Ако има нещо, което умея, това е подготовката на сватбени тържества — тя отново спомена за собствената си не особено паметна сватба, засмя се жизнерадостно и дръпна отеца настрана, за да му даде последни наставления. Мъж на средна възраст, въпреки призванието си, той не бе безразличен към светския живот и добре знаеше коя е дамата, затова без колебание изпълняваше всяко нейно желание.

— Допускам — каза Доминик, — че би било крайно невъзпитано, от моя страна, да се откажа точно сега?

— А освен това и напразно — отвърна Пол с поглед, който трябваше да прогони всяко съмнение.

С въздишка на доброволна капитулация тя свали палтото си. Отдолу носеше рокля от смарагденозелена коприна и газ, която чудесно подхождаше на цвета на очите й. Тъй като не бе възнамерявала да излиза, косата й падаше свободно върху раменете. Поддавайки се на необясним импулс, следобед Доминик бе сложила подарените й от Жозефин обеци.

Сега съпругата на генерала ги забеляза и се усмихна плахо.

— Знаеш ли — прошепна тя, — почти имам чувството, че кралицата е тук и ни гледа. — Поглеждайки скришом Пол, тя допълни: — Сигурна съм, че щеше да одобри решението ти.

— Да — отвърна Доминик, — и аз мисля така.

Докато стоеше така, обляна от светлината, която проникваше през украсения с великолепен витраж прозорец над олтара, Доминик бе обзета от странно чувство на покой. Катедралата бе празна, а във величието й имаше някаква тайнственост и безметежност, които Доминик усещаше с цялото си същество и които преизпълваха душата й с покой.

— Госпожице — промърмори отецът, — господине…

Двамата коленичиха пред олтара, съвсем близо един до друг, но без да се докосват. Жозефин и камериерката й застанаха зад тях.

Малко преди Доминик да коленичи, Жозефин бе мушнала в ръцете й букет от бели лилии. Опияняващото им ухание — толкова странно по това време на годината — се смесваше с всички онези възвишени, запленяващи впечатления, които й предлагаше мигът. Чувстваше се преизпълнена със смирение и благодарност за любовта, с която бе благословена въпреки многобройните безмилостни удари на съдбата.

Пол чувстваше почти същото. Той едва ли би нарекъл себе си религиозен човек. Наистина животът му бе предложил много поводи да загърби простичката вяра от детството си, но сега разбираше, че тя никога не бе умирала напълно.

Свещеникът бе започнал да говори. Думите, стари и красиви, се изливаха върху тях като небесна благодат. Доминик бе свела глава, а погледът й почиваше върху нежните цветове в ръцете й, докато с ъгълчето на очите си не зърна Пол да й подава ръка.

Тя с готовност положи длан в неговата, без да се безпокои от очебийното нарушение на церемонията. Свещеникът, изглежда, не забеляза това или бе достатъчно дипломатичен, за да не го покаже. Не след дълго той им даде знак да се изправят.

— Деца мои — тържествено обяви, — сега вие сте свързани в най-светия съюз, даден на хората. Нека вашият брак бъде огън, който да разпръсква в света светлината на любовта и верността.

В гърлото на Доминик бе заседнала буца. Беше прекалено развълнувана, за да говори, което за щастие не бе и необходимо. Нямаше нужда да прави нищо, освен да приеме целувката на Пол — нежна и трогателна, изпълнена с обещания.

Зад тях Жозефин тихо хлипаше. Този звук бе заглушен от звъна на камбаните на Нотр Дам, полетял над новородения град, над един свят, в който сякаш светлината завинаги бе надвила мрака.