Мора Сийгър
Преди бурята (11)

11

„Уейфарърс Ин“ се намираше в малка странична уличка, недалеч от доковете на Дувър, но достатъчно далече от царящия там хаос.

„Не — уморено мислеше Доминик, — не беше хаос.“ Суетенето на хората из широките дървени докове се подчиняваше на определени правила и криеше някакъв незабележим на пръв поглед ред. Просто тя толкова дълго бе живяла откъсната от обикновените човешки дейности, че всичко й се струваше необичайно.

Странноприемницата бе чиста и спокойна. Пол я знаеше още от студентските си години в Лондон. Бе прекарал няколко години в този град като студент във висшето хирургическо училище. Често бе отсядал в тази странноприемница и добре познаваше собствениците — толкова добре, че те не бяха особено удивени да го видят с една дрипава млада жена и две малки, също толкова дрипави, деца.

— Виж ти, виж ти, господин докторът — възкликна закръглена жена с румени страни. — Каква чудесна гледка, не съм ли права? Откога не сме се виждали? Три или четири години?

— Повече, госпожо Мълуърт — усмихнато отвърна Пол. — Надявам се, че сте добре?

— Да, господине, макар че бих се чувствала по-добре, ако можех да кажа същото и за вас — тя кимна по посока на Ламанша. — Там нещата не вървят на добро. Човек не смее да даде ухо на приказките, които се носят из града.

Въпреки това признание любопитният поглед на госпожа Мълуърт издаваше, че тя жадно би попила всяка новина. Сега възрастната жена изпитателно огледа Доминик — скъпата, но износена рокля, бледото, но безупречно оформено лице и меките изящни длани.

— Французойка е, нали? — промърмори тя, сякаш тя бе глухоняма.

Пол не отвърна. Хвана Доминик под ръка и даде знак на децата да ги последват.

— Ще ни трябват три стаи. Предполагам, няма да ви затрудним. Освен това неповторимото ви готварско изкуство би ни се отразило изключително благотворно. Особено топли спомени пазя за ябълковия ви пай. Ще бъде ли възможно да му се насладим още тази вечер?

В продължение на няколко мига жената бе разкъсвана между любопитството си и гордостта от похвалата. В крайна сметка суетата и вродената практичност взеха връх и тя им показа стаите, уверявайки ги, че вечерята щяла да бъде готова съвсем скоро.

След дългото затворничество Никол и Давид нямаха търпение да проучат новата обстановка и се отказаха от тази идея едва след като Пол им напомни, че много скоро ще се стъмни.

— Дувър, подобно на почти всеки пристанищен град, не е най-подходящото място за разходки след залез-слънце. Освен това утре тръгваме за Лондон, а там има предостатъчно интересни неща за разглеждане.

Децата се съгласиха да останат в странноприемницата и да се приготвят за вечерята. Пол се настани в първата стая до стълбището и тъй като тя бе толкова тясна, че в нея имаше място само за едно легло и един сандък, Давид получи съседната стая. Доминик и Никол щяха да спят в най-голямата стая в края на коридора.

Едва бяха влезли, когато в стаята се появи прислужница с ведро гореща вода. Тя ги огледа с не по-малко любопитство от госпожа Мълуърт, но не посмя да попита нищо.

— Значи това било Англия — промърмори Никол, докато оглеждаше оскъдно мебелираната стая. Сви рамене с типично френски маниер. — Е, предполагам, че ще свикнем.

— Не се обезкуражавай толкова лесно — тихо се засмя Доминик. Съблече палтото си и го окачи на една закачалка до вратата. Прислужницата бе запалила камината и бе приятно топло. Навън вече цареше мрак и откъм морето вееше студен вятър, но вътре бе светло и уютно.

— И това е напредък в сравнение с условията, в които бяхме принудени да живеем — каза Доминик, докато отливаше вода в една купа, за да се измие. — Веднъж да стигнем в Лондон, ще останеш приятно изненадана от комфорта.

В действителност нямаше представа какво ги очакваше. Искаше само да успокои Никол, която въпреки усилията си, изглеждаше уморена и уплашена.

Доминик извика от паметта си всичко хубаво, което някога бе чувала за Лондон, и заописва великолепните къщи и паркове, баловете и празниците, разходките и театрите — с други думи, каквото можеше да въодушеви едно деветгодишно момиче.

Скоро измъченото изражение изчезна от лицето на Никол и тя се засмя радостно, когато Доминик разказа за увеселителния парк във Воукс Хол, където нощем биваха устройвани фойерверки.

— Ще отидем ли там? — попита тя, докато на свой ред започна да мие ръцете и лицето си. — Ами в магазините на „Мейфеър“ и „Сейнт Джеймс“, в Хайд Парк и Ковън Гардън? Искам да видя всичко. Чувствам се така, сякаш съм се родила отново, а вече мислех, че ще трябва завинаги…

Тя замълча, осъзнала какво щеше да каже. Сега вместо предишната радост на лицето й бяха изписани болка и чувство за вина.

— О, Доминик — промърмори тя, — как може да съм такава, когато техни величества още са на онова ужасно място? По време на пътуването постоянно си мислех колко биха се радвали на това приключение дофинът и Мария Тереза. А сега съм тук и мисля само за себе си.

Доминик я прегърна и нежно я погали по косата.

— Всичко е наред, скъпа. Всички сме объркани. В един момент изпитвам безкрайно облекчение, а след това отново се чувствам толкова виновна, че се страхувам да не заплача.

— Значи и с теб е същото като с мен и Давид — тихо каза Никол. — Изглежда, все още не знаем дали трябва да сме радостни, или тъжни.

— Мисля, че още дълго ще бъдем и радостни, и тъжни, съкровище. Но никога не трябва да забравяш, че нямахме друг избор. Дошъл е моментът да приемем, че сме самостоятелни личности и да се научим да живеем с тази мисъл.

— Мислиш ли, че ще ни простят? — прошепна Никол. — Кралят и кралицата, малкият Луи и Мария Тереза дали ще разберат?

— Разбира се, съкровище. Ще разберат, сигурна съм. — Доминик си пое дълбоко дъх и стисна очи, за да задържи сълзите, които заплашваха да рукнат по страните й. — Скоро ще разбереш, че те ни обичат не по-малко, отколкото ние тях. — А когато някой обича някого, той му желае само най-доброто. Понякога това означава да оставиш другия да си отиде, макар повече от всичко да искаш да го задържиш. Но ние имаме своите спомени, и те ще ни служат за утеха.

Тя отстъпи една крачка и нежно погледна Никол.

— Мисли за всичко хубаво, което ти се е случило, скъпа моя, и приеми, че съдбата е пожелала да дойдеш тук.

Момиченцето кимна бавно. То погледна сестра си с преливащ от доверие и обич поглед и каза:

— Толкова се радвам, че си тук, Доминик. С теб се чувствам много по-добре.

Няколко мига останаха прегърнати, след което си спомниха, че времето лети и бързо се заприготвяха за вечеря.

А тя беше нещо невиждано. Госпожа Мълуърт бе надминала себе си. Без някой да й казва, тя бе разбрала, че е дала подслон на френски благородници, за които това е първа вечер на английска земя. Като техен домакин тя се чувстваше един вид посланик на своята страна и бе решена да обслужи гостите си по начин, достоен за кралски особи. Стори го с такова въодушевление, че Доминик просто занемя.

— Яденето на госпожа Рене бе много вкусно — каза тя, невярващо оглеждайки огромното количество блюда, сервирани на масата, — но подобно нещо не съм и сънувала.

— Обичайна английска кухня — каза Пол с усмивка, която изобличаваше думите му в лъжа. Той също бе впечатлен от усилията на госпожа Мълуърт и й благодари мислено.

Децата само стояха, ококорили очи като зяпачите, притискащи носове към витрината на някой магазин с лакомства, докато Пол не постави ръка на раменете им и не ги побутна да се заемат с вечерята.

Последва истински празник на живота. Четиримата преливаха от чиста и искрена радост, на каквато бяха способни единствено децата и възрастните, съумели да съхранят нещо от детската невинност. Те ядяха, говореха и се смееха, а лицата им грееха от светлината на свещите и от някаква друга, извираща отвътре, светлина.

На масата имаше всички земни дарове — сладки, уханни портокали от Средиземноморието, където по това време на годината трябва да бе лято, сърцевидни бъбречета, плуващи в масло, хрупкави, прясно изпечени хлебчета, превъзходни агнешки котлети, последвани от пудинг, който доведе децата до възторг.

Когато вечерята бе ометена до последната троха, те се облегнаха назад и започнаха да обсипват с похвали госпожа Мълуърт. Накрая Никол попита:

— В Англия винаги ли се яде толкова много? Защото ако е така, скоро никоя от роклите няма да ми става.

Пол се засмя и я увери, че щели да намерят сили да се противопоставят на дебнещите ги изкушения.

Децата изглеждаха истински щастливи от доверието му. Когато малко по-късно Доминик се опита да ги убеди да си легнат, те възроптаха, макар очите им вече да се затваряха.

— Не може ли да останем още малко? — попита Давид. Големите му сини очи бяха зачервени от умора, но духът му бе по-буден отвсякога.

— Не се безпокой — нежно рече Пол, — аз ще ви съпроводя по целия път до Лондон. Сега обаче е време за сън.

Давид, който само допреди миг бе готов да спори с Доминик, сега послушно стана и двамата с Никол се отправиха към стаите си. Тя понечи да ги последва, но Пол я задържа.

— Тук са в безопасност. Ако нямаш нищо против, бих искал да поговорим насаме.

Тя нямаше нищо против. Нещо повече, мисълта, да остане насаме с него, я караше да тръпне в радостно очакване и същевременно я плашеше. След като бе наредила на Никол и Давид да се приберат право в стаите си и веднага да си лягат, тя седна отново на масата и реши да не придава голямо значение на неочакваната му потребност от нейната компания. Веднага след това се оказа, че е била права.

— Трябва да обсъдим някои делови въпроси — спокойно каза той, отново напълнил чашите с вино.

— Да, разбира се — промърмори тя, свеждайки поглед. Събитията от последните дни й бяха отнели обичайната самоувереност. Чувстваше се болезнено ранима, но гордостта и чувството й за самосъхранение я караха да скрие това от него.

— Не можем да знаем — спокойно продължи Пол — как ще бъдеш приета в Лондон. Не се съмнявам в онова, което си ми разказвала за баба си — припряно добави той, забелязал, че тя възнамеряваше да възрази, — но не е изключено да не можеш да се видиш веднага с нея или някакви други фактори да попречат на срещата ви.

— Какви например? — попита Доминик.

— Някой член на семейството, за когото френските роднини не са добре дошли.

Тя му отвърна с усмивка, която бе толкова нежна, че дъхът му секна.

— О, вие не познавате баба. Тя е изключителна жена. Не мога да си представя, че някой от семейството ще дръзне да й попречи да стори, каквото е решила.

— Тиран значи? — попита Пол и й се усмихна в отговор.

— О, не, напротив. По-скоро любвеобилен деспот. Във всеки случай съм убедена, че всичко ще бъде наред.

Това уверение би трябвало да му донесе облекчение, но вместо това той усети да го пробожда странно съжаление. Представата, че Доминик донякъде зависи от него, не му бе съвсем неприятна. Напротив, той бе ужасен от това, колко примамлива му се струваше тя.

— Исках да кажа — продължи той, — че разполагам с достатъчно пари за всички ни. Няма причина да търпиш лишения. Бихме могли да купим нови дрехи за теб и за децата, преди да пристигнем в Лондон. Така ще се появиш в подходящо облекло, а не…

— … като изхвърлена на брега отломка от корабокрушение — хладно допълни Доминик.

— Не исках…

— Без извинения. Зная как изглеждаме. Да не би да мислите, че се чувствам добре? Че не желая за Никол и Давид само най-доброто? Те са толкова млади и жизнерадостни. Като си помисля какво можеше да им се случи…

Изведнъж всичките страхове и грижи от последните месеци — по-скоро последните години — се изляха в трапезарията на госпожа Мълуърт. За ужас на Доминик по страните й рукнаха горещи сълзи. Тя сдържа напиращите ридания и понечи да стане, но две силни ръце я обгърнаха. Пол я привлече към себе си и притисна главата й към гърдите си.

— Всичко е наред, скъпа. Не бива да се срамуваш от това, че плачеш. Аз също съм го правил понякога — дрезгаво каза той.

— В-вие? — разтреперана попита тя и го погледна. На меката светлина от огъня той изглеждаше като някоя бронзова статуя, като творение на гениален скулптор, опитал се да даде израз на всичко добро и истинско в човека.

— О, да — каза той. — Плакал съм за изгубени пациенти, за пропилени човешки животи заради собствената ми глупост и за безсмислието на опита, с един замах да промениш света. Установих, че е по силите ни да променяме единствено съвсем дребни неща, при това с цената на неимоверни усилия. И все пак, важното е човек да опита.

— Аз исках да опитам — изхлипа Доминик, а сълзите продължаваха да се стичат по страните й и да мокрят чистата му ленена риза, прониквайки чак до горещата кожа на гърдите му. — Мислех, че мога да помогна просто като остана там, където бях, като откажа да приема случващото се. Мислех, че мога да оправя всичко, но това е невъзможно.

— Не, скъпа моя. Ако всички желания се превръщаха в действителност и така нататък…

Скъпа. Думата проникна през мъглата от грижи и страхове като слаб слънчев лъч, който я мамеше да продължи напред. Скъпа? Тя го погледна и внезапно осъзна какво беше за нея той — приятел, враг, спасител.

Човекът, когото някога бе обожавала, а след това с помощта на фантазията си бе превърнала в някакъв свръхчовек, забравяйки, че той е обикновен смъртен, подобно на всички останали.

Дълбоко в сърцето си обаче винаги бе съзнавала истината. Той бе другата й половина, някога изгубена, сега отново намерена — въплъщението на най-съкровените й надежди и мечти. Той стоеше пред нея от плът и кръв — силен, съвършен, болезнено реален и толкова мъжествен, че жената в нея не можеше да остане безразлична.

Доминик бавно вдигна глава. Устните й се отвориха и от тях се изтръгна тих стон. Лицето му бе на сантиметри от нейното. Тя можеше да види еднодневната му брада, да чуе неравномерното му дишане, да усети мириса на вълна, лен, кожа и сол, смесен с този на изпитото вино.

Наведе се, устните й докоснаха неговите. Свенливостта отстъпи пред непреодолимия копнеж. Тя бе пленница на чувства, прекалено първични, за да бъдат отречени, носена на гребена на вълна от щастие, която я издигаше все по-високо, и по-високо. Устните му имаха вкус на слънце и грозде, на летен дъжд и есенни плодове, на земята и нейните безкрайни обещания. Тя се притисна към него и придърпа главата му надолу, заровила пръсти в гъстата му златна коса.

Сенките от огъня танцуваха по грубо издяланите стени. Силуетите на мъж и жена, съединени в интимна прегръдка от сили, които бяха по-стари от света и сякаш живееха собствен живот.

Неочаквано капакът на един от прозорците се затвори с трясък и ги върна в реалността.

Пол вдигна глава и погледна със замъглен от страст поглед малката трепереща жена в обятията си. Тя бе съвършена във всяко отношение — красива, чувствена, невинна — един сън, по магически начин придобил плът и кръв. И все пак тя не бе на себе си. В това състояние толкова лесно можеше да стори нещо, за което после щеше да съжалява.

Не можеше да позволи това. Безкрайно по-скъпо му бе разбирателството, възцарило се помежду им след признанието на Доминик, че бягството е било последната им възможност. За нищо на света не искаше отново да се сблъска с непоносимата й враждебност — не и за да задоволи почти непреодолимото плътско желание, което заплашваше да угаси и последната искрица здрав разум и чувство за чест.

Преди това да се бе случило, той нежно, но решително постави длани на раменете й. Беше толкова непоносимо трудно да я отблъсне, че се учуди как изобщо намери сили да го стори. Дълго я гледа, без да продума. Накрая каза с треперещ глас:

— Лягай си, Доминик.

Тя инстинктивно се вкопчи в него, но Пол я отблъсна още по-енергично и се изправи. Обърна гръб и каза отчаяно:

— Държиш се като дете. Лягай си, преди да съм сторил нещо, за което след това ще съжаляваме и двамата.

Думите му я жегнаха като удар от камшик. Тя простена тихо и скочи. По страните й изби трескава руменина, повдигна полите си и изхвърча от стаята.

Пол изчака шумът от стъпките й да заглъхне напълно, и чак тогава се обърна. Погледът му спря върху остатъците от вечерята. Той преглътна с голяма глътка вино напиращата на устните му ругатня. Не усети сладостта на виното, а единствено горчивия вкус на нещо пропуснато.