Мора Сийгър
Преди бурята (6)

6

През следващите няколко седмици Доминик почти не видя Пол. Той продължи да посещава двореца, за да се грижи за здравето на кралското семейство, но идваше винаги, когато тя бе заета. В редките случаи, в които пътищата им се пресичаха, се държеше хладно и дистанцирано.

Въпреки това Доминик не престана да мисли за него. Бе обсебена от отчаян копнеж, но се боеше, че ако му се поддаде, щеше да й се наложи да жертва всичко, в което вярваше.

Тя вече се бе разделила с надеждата за бягство с помощта на „Рено и синове“. От седмици не бе чула нищо за господин Рено и по всичко личеше, че за това трябваше да благодари на Пол.

Бе се вкопчила в надеждата, или по-скоро в илюзията, че всички те биха могли без много шум да се измъкнат от златната си клетка. Вместо това бяха затворници, и макар никой да не отваряше дума за това, Доминик имаше чувството, че примката се затяга все повече.

Дори Давид и Никол го усещаха. През този следобед в началото на август тя седеше с тях в градината и се наслаждаваше на тишината и лекия, носещ прохлада бриз, опитвайки се да не обръща внимание на разговора им. Преструваше се, че чете — бе разтворила в скута си едно томче с истории за крал Артур, — но не успяваше да се съсредоточи. Брат й и сестра й седяха на земята до пейката, играеха на карти и разговаряха.

— Старият Жирар смята, че ще убият всички ни — делово рече Никол. — Нямало да се успокоят, докато има дори един жив аристократ.

Давид кимна умислено.

— Госпожа Сантер казва, че по улиците щели да потекат реки от кръв. Това щяло да бъде краят на света. Мислиш ли, че е вярно?

Доминик слушаше с растящ ужас. Двамата разговаряха така, сякаш не придаваха голямо значение на подобни приказки, но тя не си правеше илюзии. Знаеше, че децата често постъпват така с нещата, които ги измъчват в кошмарите им. Това бе вид самозащита.

Откога говореха по този начин за смъртта? Защо не й бе направило впечатление?

Може би бе забелязала, но просто бе прогонила мисълта за това. Знаела е, че подобно на всички останали те също усещат непоносимата тежест на положението, но бе отлагала мига, в който щеше да поговори с тях.

Тя шумно затвори книгата и я остави на пейката до себе си.

— Елате насам, моля ви.

Децата я погледнаха сериозно, сякаш едва сега забелязаха присъствието й.

— Какво се е случило? — попита Давид, който, макар все още да не бе обезпокоен, се опасяваше от някоя лоша новина.

— Нищо — побърза да ги успокои тя и протегна ръце. — Просто бих искала да поговоря с вас.

Двамата се приближиха колебливо и седнаха от двете й страни. Тя обгърна раменете им и ги притисна към себе си. В продължение на няколко мига изпитваше желание само да стои така, да усеща младите им доверчиви телца, които инстинктивно се притискаха към нейното.

Така бе от самото начало. Беше десетгодишна, когато се появи Никол, и на единадесет — в деня на раждането на Давид. Беше се влюбила в тях от пръв поглед.

Това неимоверно бе забавлявало родителите им. Неособено привързани към семейния уют и децата си, те винаги бяха предпочитали безгрижния живот в кралския двор. Зачеването на Доминик в началото на брака им се бе оказало неуспешен опит да осигурят наследника на Монфор. След този неуспех се бяха отказали, докато комбинацията от прекалено много изпито вино и временната липса на други партньори случайно не бе станала причина за зачеването на Никол.

Доминик предполагаше, че преживяването се бе оказало неочаквано приятно за родителите й. Въпреки последиците. След продължил повече от десетилетие подреден и вежливо дистанциран семеен живот маркизът и маркизата се бяха превърнали в любовна двойка. Така на бял свят се бе появил Давид.

Две години по-късно майка й бе паднала от кон по време на бесен галоп и бе починала, така че Доминик трябваше да заеме мястото й сред придворните дами на кралицата. Една вечер, шест месеца по-късно, маркизът бе напуснал дома на метресата си на „Рю дьо Плеси“ и бе изчезнал надолу по тясната уличка.

Четири дена по-късно намериха тялото му в реката. Нямаше следи от насилие, затова решиха, че или бе паднал неволно и се бе удавил, или бе сложил край на живота си.

Църквата прояви подобаващата за подобен случай дискретност и тъй като нямаше категорични доказателства за самоубийство, Шарл дьо Монфор бе погребан в семейната гробница до съпругата си. Доминик така и не разбра какво всъщност се бе случило.

Междувременно почти бе престанала да мисли за това. Толкова много неща се бяха случили оттогава. Но сега, докато притискаше към себе си брат си и сестра си, тя си призна колко самотни бяха.

— Всичко е наред — нежно каза тя. — Зная, че в момента положението не изглежда розово, но всичко ще се оправи. Обещавам ви.

От цялата си душа се молеше да се окаже права. В градината цареше красота и покой, но навън нещата изглеждаха съвсем иначе. А на тях скоро щеше да им се наложи да се сблъскат с реалността.

 

 

Не много далече от градината на двореца Тюйлери Пол си мислеше приблизително същото, мълчаливо заслушан в думите на Жозеф. Отново се бяха срещнали в кафенето, и макар да бе непоносимо горещо, погълнати от разговора, двамата не обръщаха внимание на жегата.

— Това е лудост — каза Пол. — Това ще съсипе цялата страна. Ако, разбира се — продължи той, — информацията ти се окаже вярна.

Жозеф го погледна с упрек.

— За съжаление е вярна — той се наведе през изподрасканата, нащърбена маса. — Тези хора, Робеспиер и останалите, искат да ни удавят в реки от кръв. Те вярват, че нова Франция ще възкръсне от пепелта като Феникс. Според тях Луи е символ на старото и трябва да бъде унищожен, при това възможно най-публично и драматично.

Пол го изслуша търпеливо. Въпреки несъзнателната си съпротива, трябваше да признае, че Жозеф вероятно бе прав. Сценарият, който чертаеше приятелят му, бе ужасяващо реалистичен.

— Колко време имаме? — спокойно попита Пол.

Събеседникът му разпери ръце.

— За съжаление не зная това… поне не със сигурност. Не мога да кажа точно дали има насрочена дата, или се разчита на някой инцидент като този отпреди няколко седмици. Но какво значение има, резултатът ще бъде един и същ.

Пол не можеше да не се съгласи с него. В момента обаче имаше неотложни дела, за които трябваше да се погрижи. Информацията на Жозеф го караше да бърза и час по-скоро да отведе Доминик от Тюйлери.

Обзе го страх. Не за собствения му живот — бе наясно с опасностите и ги приемаше. Боеше се за красивото, гордо, опърничаво създание, в което бе влюбен.

— Какво има? — попита Жозеф. — Изглеждаш така, сякаш изпитваш желание да разкъсаш някого.

— Преувеличаваш — каза Пол. На устните му дори трепна усмивка, която бе всичко друго, освен искрена. — Добре, рано или късно неизбежното ще се случи, и тогава адът ще се продъни. Но преди това бих искал да те помоля за една услуга.

Жозеф се облегна назад и скръсти ръце върху корема си.

— Давай.

— Трябва да изведа един човек от страната, но съществуват известни проблеми и досега още не съм измислил подходящ план.

Докато го слушаше, очите на Жозеф се бяха разширили от изненада и сега в погледа му се четеше недоумение, сякаш той се питаше дали Пол бе луд, или се шегуваше.

— Не мога да повярвам. Знаеш колко строго са охранявани границите. Никой с поне капчица здрав разум не би дръзнал да излезе от страната нелегално.

— И все пак има хора, които го правят — напомни му Пол.

— Малцина — призна Жозеф. — Много повече биват залавяни и връщани обратно, в Консиержри или в някоя друга подобна забележителност на нашия красив град. Да не забравяме и онези, които просто изчезват или биват откривани мъртви. Надявам се, нямаш намерение да се присъединиш към тях?

Пол не си губеше времето с мисли за собствената си безопасност. От значение бе единствено Доминик. С радост би заложил на карта живота си, за да я спаси, но не му хрумваше никакъв план. При това тя не бе сама. Не биваше да забравя Давид и Никол.

Забелязал безпокойството му, Жозеф въздъхна.

— Тази личност, за която си толкова загрижен, не е буржоа, нали? И не е някой, чието отсъствие би останало незабелязано?

— Боя се, че не — отвърна Пол.

Жозеф промърмори нещо неразбираемо. Той отпи голяма глътка вино и бързо отново напълни чашата. След това, вперил поглед в празната кошница, която стоеше върху масата, рече: — Никой ли не работи в тази страна? В Париж вече едва се намира комат хляб или нещо друго за ядене. Сякаш е някакъв чудовищен, нескончаем празник.

Пол не отвърна нищо. Нямаше смисъл. И двамата добре знаеха, че основите на тяхната цивилизация са подкопани. Но и двамата бяха решени да спасят от руините колкото е възможно повече.

— Знаеш — замислено рече Жозеф, — че обичам жените — понякога дори изключително много. — Той пронизваше Пол с поглед. — Въпреки това досега не съм имал глупостта да заложа главата си заради някоя от тях. — Пол понечи да отвърне нещо, но Жозеф го изпревари: — Ако става дума за онази жена, за която си мисля, приятелю, то тя е в клопка и аз просто не виждам какво би могло да се направи. Трябвало е да избяга преди години или дори преди шест месеца. Сега вече е прекалено късно.

На лицето на Пол играеше един нерв, когато се изправи и каза, с мъка сдържайки гнева си:

— Не мога да приема това.

Сега бе ред на Жозеф да занемее. Той угрижено наблюдаваше приятеля си, сякаш пред себе си имаше лунатик, който се движи по ръба на пропаст и всеки момент ще политне в нея.

Малко по-късно същия ден Пол се върна в лазарета, за да се осведоми за състоянието на пациентите си и да прегледа последните сведения за случаите на холера. Обикновено не му бе трудно да се съсредоточи върху задълженията си, но сега неизменно се връщаше към обезпокоителния разговор с Жозеф. Мисълта, че приятелят му смята Доминик за обречена, не му даваше покой.

Тръгна си по тъмно. Имаше пълнолуние и луната осветяваше пътя му. Вървеше машинално, блъскайки си главата над проблема за бягството на Доминик, когато го стресна заплашително смътно бучене, усилващо се с всяка изминала секунда. Приличаше на шума от онези огромни машини, използвани за задвижване на гигантските механични играчки по панаирите.

След миг всичко се изясни. Иззад ъгъла изникна ревяща разгневена тълпа, която се насочи право към него. На призрачната лунна светлина лицата на хората изглеждаха пепелявосиви. Сякаш срещу себе си имаше излезли от гроба призраци, които щяха да изчезнат с изгрева на слънцето.

Над главите им се полюшваха пики, чиито блестящи на сребристата светлина остриета, правеха гледката още по-зловеща.

Пол инстинктивно се отдръпна във входа на една къща, за да изчака тълпата да премине. Сякаш ги наблюдаваше на забавен каданс — всяко лице, всеки жест неизлечимо се запечатваше в паметта му. Странно, но никак не се боеше. Чувстваше само хладна, трезва увереност.

Без да знае защо, бе сигурен, че това е тя — тълпата, която цял Париж очакваше от месеци и за която всички предишни бяха само репетиция. Сега тя се надигаше неудържимо, за да залее онова, което някога бе един от най-красивите и елегантни градове на света.

Тълпата. Движена от смътен гняв и жажда за кръв, изгубила и последната следа от човечност, тя приличаше на развилняло се чудовище. В природата не съществуваше нищо подобно — тя бе прекалено уравновесена и хармонична, а то се таеше в бездните на човешката душа и всеки достатъчно умен и безскрупулен човек можеше да го извика на бял свят, превръщайки нормалните хора в смъртоносно оръжие. Тълпата се насочваше право към Тюйлери. Намеренията й не будеха съмнение. Докато я наблюдаваше, Пол с болезнена яснота осъзна, че този път дори и цялата смелост и търпение на света нямаше да могат да я спрат.

Той се затича.

 

 

Доминик бе събудена от странен шум. В първия миг си помисли, че над града се разразява буря. Тя се втурна към прозореца и с изненада видя небето съвършено ясно. Странно. Можеше да се закълне, че е чула гръмотевици.

След това си даде сметка откъде идва тътенът. Сякаш някой теглеше огромна кола по калдъръмените улички на града, приближавайки с всяка изминала минута.

Със свито сърце тя се втурна обратно към леглото, което делеше с Никол, събуди я и й каза да се облече. Макар сънена и озадачена, Никол се подчини. В това време тя се втурна към вратата, отделяща спалнята им от малката стаичка на Давид. Завари го да се облича.

Тя припряно стори същото. Тъкмо бяха приключили, когато някой потропа на вратата. Доминик отвори и се оказа очи в очи с камерхера^[1] на кралицата, който бе съвсем блед и разтреперан, но правеше всичко възможно да се овладее.

— Трябва веднага да дойдете, госпожице. Нейно величество има нужда от вас.

Доминик не се поколеба нито за миг. Тя знаеше дълга си и бе готова да го изпълни, но реши да вземе Никол и Давид със себе си, тъй като инстинктивно чувстваше, че в този момент не биваше да се делят.

Из коридорите на двореца цареше паника. Гвардейци тичаха насам-натам, изпълнявайки противоречиви команди. Офицери, които бяха видели тълпата и бяха отгатнали намеренията й, но не знаеха как биха могли да я спрат, крещяха с пълно гърло, като само още повече увеличаваха хаоса.

Доминик видя едно момче с пребледняло, напрегнато лице — изглеждаше почти прекалено младо, за да носи синьо-бялата униформа на кралски гвардеец, — което толкова силно стискаше мускета си, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели.

За миг погледите им се срещнаха. В очите му се четеше паника и отчаяние, тя усети по гърба й да полазват тръпки и побърза да отвърне поглед.

Пред голямата зала Луи лично даваше нареждания на гвардейците си. Изглеждаше уморен и угрижен, но спокоен. Когато Доминик направи реверанс пред него, той й се усмихна дружелюбно.

Нощта изтече мъчително бавно. На зазоряване дворът пред Тюйлери вече бе препълнен. Огромното човешко множество изпълваше и улиците около двореца. Доминик чу, че тълпата наброявала поне двадесет хиляди души, и не виждаше причина да се съмнява в това.

Имаше и други още по-обезпокоителни признаци. Докато кралската гвардия се бе събрала около Луи и бе заела позиции за отбрана, войниците от Националната гвардия, която трябваше да пази двореца, се бяха присъединили към тълпата и сега много от тях се шегуваха и смееха заедно с множеството. И за да не остане и най-малко съмнение на чия страна са, дори бяха изпразнили топовете си.

Застанал до един прозорец със спуснати капаци, през който можеше да наблюдава множеството, без да бъде видян, кралят мрачно поклати глава.

— Тези глупаци — каза той, но не презрително, а с такава безкрайна мъка, че Доминик се трогна, — подкрепят хората, които ще им отнемат всичко.

Мария Антоанета вдигна очи от дланите си, безжизнено отпуснати в скута й, и погледна съпруга си.

— Не разбирам как можеш да говориш за тях с такова състрадание. Те са животни, които искат да ни разкъсат. За щастие — добави тя със стоманена нотка в гласа — можем да ги спрем.

Луи се обърна към нея. Той пристъпи към стола й и нежно взе дланите й в своите. Погледна в очите й и каза тихо:

— Не, Mignon, не мисля, че можем.

Кралицата пребледня още повече. Прошепна задавено:

— Какво говориш?

— Че трябва да помисля за сигурността на семейството си и на онези, които ни служат. Явно този път тълпата е решена да отиде докрай. Не като преди, когато се задоволяваха, да поговорят с мен. Войниците няма да се намесят, това също е очевидно. Хората ми ще се сражават храбро… и ще умрат, но те не са достатъчно, за да ни защитят.

Той се изправи и огледа помещението, в което се бяха събрали семейството му и около дузина придворни. След това спокойно рече:

— Няма какво повече да правим тук.

Доминик пристъпи към кралицата. Не каза нищо, а просто постави ръка на рамото й. От устните на Мария Антоанета се изтръгна тиха въздишка, с която сякаш от нея си отиде и последната искрица надежда. По бузата й се търкулна самотна сълза.

Напуснаха помещението с бързи стъпки и гордо вдигнати глави. Доминик вървеше непосредствено след краля, кралицата и децата им. Държеше за ръце Никол и Давид. Гренадирите от кралската гвардия образуваха фланг около тях.

Имаше само едно място, където що-годе щяха да бъдат в безопасност — старото училище за езда, намиращо се недалеч от двореца, което междувременно бе окупирано от революционерите и превърнато в седалище на Законодателното събрание.

Почти се бяха добрали до него, когато Доминик дочу зад себе си някаква врява. Тя замръзна намясто, скована от страх, че тълпата може да разкъса кордона от гвардейци. Беше един-единствен мъж, който си пробиваше път сред гренадирите, въпреки напразните им опити да го спрат.

Пол приближаваше — мрачен и заплашителен, а турскосините му очи блестяха свирепо. Дори кралят спря, когато го забеляза.

— Ваше величество — каза Пол, свеждайки глава, после погледът му спря върху Доминик. Думите му бяха адресирани и до нея. — Щом ви намирам тук, значи сте схванали сериозността на положението.

Луи кимна.

— Ясно ни е, че този път ситуацията е критична, докторе. Сега, мисля, ще се съгласите — не можем да останем тук.

Кралят понечи да продължи, но отново спря, когато Пол застана пред него. На лицето на младия мъж бе изписано състрадание и дори съжаление, но бе ясно също така, че няма да отстъпи нито крачка.

— Почакайте — каза той. — Освен вас на опасност са изложени и други хора. Влезете ли веднъж в сградата на Събранието, никой не ще може да гарантира сигурността ви. Пуснете онези, за които все още има някаква надежда да си вървят.

Сред малката групичка от придворни се разнесе ропот. Никой не искаше да се поддаде на желанието да избяга, но бе истинско мъчение да се изправят очи в очи с тази възможност. Въпреки непоколебимата си лоялност към кралското семейство дори Доминик трябваше да признае, че тази мисъл бе събудила у нея отчаян копнеж.

Луи кимна спокойно и с достойнство:

— Господин докторът е прав. С оглед необикновената сериозност на положението ще разберем всеки, който изяви желание незабавно да напусне службата си при нас. Но не забравяйте — допълни той, — че не е достатъчно просто да избягате от двореца и да се изплъзнете от тълпата. След това ще ви се наложи някак да оцелеете в Париж или да заложите всичко на бягството от града.

Ропотът се превърна в изпълнен със страх и отчаяние шепот. Добре схващаха смисъла на думите му. Всеки от тях бе толкова известен, че изглеждаше почти невъзможно да остане незабелязан в града, а мисълта за онова, на което бе способна жадната за кръв тълпа, можеше да обезкуражи най-смелия.

Луи отново понечи да продължи, но Пол го спря, този път, поставяйки длан върху ръката му.

— Ваше величество — промърмори в отговор на учудения поглед на краля, — съзнавам безнадеждността на положението, но мисля, че мога да спася госпожица Дьо Монфор, брат й и сестра й. Пуснете ги да дойдат с мен. Заклевам се, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да ги защитя.

Доминик си пое шумно дъх. Нито за миг не се усъмни в искреността на думите му, но въпреки това бе шокирана. Да тръгне с Пол, означаваше да му повери не само своя живот, но и този на Никол и Давид. Освен това знаеше, че никога не би си простила, ако изостави кралското семейство в момента, в който те имат най-голяма нужда от нея.

Въпреки всичко желанието да избяга бе почти непреодолимо. Пол стоеше пред нея, облян от златната слънчева светлина, силен и внушителен с широкоплещестото си тяло, решен на всичко, за да я спаси. Той й предлагаше пристан сред бушуващото море и тази мисъл бе почти неустоимо привлекателна.

Вече се канеше да кимне, когато внезапно се поколеба. Неволно си помисли за чувствата, които будеше у нея той — отначало сладкия копнеж от светлите дни на нейното детство, след това гнева и разочарованието от предателството, заменени от необузданата първична страст, чиято сила я плашеше още повече, защото изваждаше на бял свят нещо, за което Доминик се боеше, че може да е любов.

И все пак за нея Пол оставаше загадка, човек, чийто живот се ръководеше от принципи, които тя нито разбираше, нито споделяше. Как би могла да му се довери? И как би могла да предаде хората, които обичаше, за да тръгне с него?

Когато погледна уплашените Никол и Давид, се почувства така, сякаш някой я бе стиснал за гърлото. Те очакваха от нея да ги спаси. Можеше ли да повери живота им на човек, който накрая навярно щеше да ги предаде?

Виковете на тълпата ставаха все по-настойчиви. Кралят чакаше. Доминик можеше да види пред себе си училището по езда, в което заседаваше Законодателното събрание. Доколкото знаеше, в него имаше много разумни мъже, които въпреки убежденията си, не биха станали съучастници в убийството на краля. Те щяха да се почувстват поласкани от доверието му и нямаше да се поколебаят да изпълнят дълга си към Франция и нейния владетел.

Или поне се опитваше да вярва в това, когато погледна Пол и бавно, но решително поклати глава.