Мора Сийгър
Преди бурята (22)

22

Разбира се, не беше толкова просто. Още на сутринта отново се спречкаха. Случи се някак неизбежно. Бяха се любили в библиотеката, а после отново горе, в леглото на Доминик, след като дълго бяха разговаряли прегърнати. Никой от тях не почувства нужда от сън. Всичко бе чудесно, но на сутринта и двамата бяха уморени и в лошо настроение — нещо, което изглеждаше направо абсурдно след безметежното щастие от изтеклата нощ.

Може би се бояха.

— Обещах й да отида — настояваше Доминик. Седеше пред тоалетната си масичка, облечена само по тънък комбинезон от коприна и дантела. — Обещанието си е обещание.

— Тя дори няма да забележи отсъствието ти — не се предаваше Пол. Лежеше с ръце под тила си и завит само до кръста. Доминик се опитваше да не поглежда мускулестото му мъжествено тяло.

— Не е честно. Жозефин винаги забелязва подобни неща.

— Още една причина да не отидеш. Изглежда ми повърхностна.

— Тя ми е приятелка — възрази Доминик.

— По-скоро се вписва в плановете ти. Съпругата на великия Бонапарт, още една връзка с хората, важни за теб.

Доминик шумно остави четката за коса върху тоалетната масичка. Златистозелените й очи искряха от гняв.

— Ти си лицемер — грубо рече тя. — Според теб всеки, който случайно се е сдобил с някаква власт, автоматично става подозрителен и трябва да бъде избягван. И през ум не ти минава, че тя може да е мила жена, която не е безразлична към съдбата на останалите и се опитва да им помогне, когато това е по силите й.

— Още по-зле — отвърна той, ядосан на самия себе си не по-малко, отколкото на нея. Разбира се, тя бе права. Нямаше нищо против Жозефин дьо Боарне Бонапарт, освен липсата й на вкус по отношение на мъжете. Макар че според Доминик женитбата й с Бонапарт била грешка.

Не му харесваше да дели Доминик с някого толкова скоро, след като си я бе възвърнал. Искаше я само за себе си и се боеше да не би светът, който бе всичко друго, освен честен, отново да застане помежду им.

— Добре тогава — отстъпи накрая той. — Ще отидем заедно.

Доминик все още не бе готова да му прости, затова каза:

— Не си поканен.

— Ти ще ме вкараш.

— Може би… — Тя се обърна отново към огледалото и започна да реши дългата си копринена коса.

Пол й се хилеше от огледалото.

 

 

Финансовите трудности, накарали Жозефин дьо Боарне да се ожени повторно, изглежда, отдавна бяха само спомен. Къщата, в която Пол и Доминик влязоха по-късно същия ден, се намираше в един от най-изисканите квартали на Париж, недалеч от операта. Триетажната мраморна резиденция връщаше посетителя в дните преди революцията. Тя бе елегантна, изящно мебелирана и разполагаше с многоброен персонал.

— Всичко тук е подарък от почитателите на генерала — шепнешком обясни Доминик, когато един иконом с великолепна ливрея от сатен й дантела им отвори вратата и ги въведе във вестибюла.

Не бе напълно сигурна, но й се струваше, че ливреята бе същата като онази на някогашните кралски прислужници във Версай. Не, невъзможно. Бонапарт, който се опитваше да мине за последователен антироялист, не би отишъл толкова далече. Или грешеше?

— Каква навалица — промърмори Пол. Държеше Доминик за ръка, докато прекосяваха претъпкания вестибюл. Сякаш днес цял Париж имаше една-единствена цел — да засвидетелства уважението си към мъжа на деня, Наполеон Бонапарт.

Той бе пристигнал тайно, направо от Кайро, след поредица съмнителни победи. Вестта за завръщането му неимоверно бе покачила градуса на напрежението.

— Никой не знае с положителност какво ще предприеме сега — призна Доминик. — Но трябва да е уморен от войни.

Пол й отправи скептичен поглед.

— По-скоро това се отнася за френския народ.

— Непременно трябва да му го кажете — сухо рече някой зад тях. Двамата се обърнаха и видяха Талейран. Външният министър изглеждаше уморен, но както винаги нащрек. Той бе стар боен кон, който се наслаждаваше на мириса на барут и грохота на битките, включително и политическите.

— Мислите ли, че ще ме чуе? — усмихнато попита Пол.

— Може би. Изглежда, е готов да изслуша всеки. В това е част от силата му.

Пол сви рамене. Не изглеждаше особено впечатлен.

— Най-лесно е да изслушаш някого. Така човекът срещу теб остава в неведение за собствените ти намерения.

— Не само идеалист, но и циник — с въздишка рече Талейран. — Какво да правим с него, госпожице?

— Имам едно-две предложения — отвърна Доминик, — но се боя, че господин маркизът няма да е съгласен с тях.

Външният министър я погледна с възхищение.

— Възхищавам се на сдържаността ви, госпожице. Тя е рядкост в днешно време.

Доминик погледна скришом Пол, който й се ухили също скришом.

— Не се безпокойте — каза той. — Каквото и да е мнението ми за Бонапарт, аз съм в напрегнато очакване на срещата с него.

— Тогава? — каза Талейран с жест, който сякаш накара множеството пред тях да се отдръпне, за да им направи път към „Светая светих“ на генерала.

— Това ми прилича на някой кралски прием — тихо промърмори Доминик, когато влязоха в блестящото, прекалено топло, помещение.

— Не говорете глупости — отвърна Талейран с дяволита усмивка. — Знаем колко е предан на републиканските ценности генералът.

Пол промърмори нещо, в смисъл че всеки можел да се остави да бъде заблуден. Талейран обаче, изглежда, не го чу, тъй като в този момент казваше:

— Ах, ето го и него, Генерал Бонапарт, какво щастие! Най-сетне, след толкова дълго отсъствие…

Забравил за всички останали, външният министър се понесе към великия мъж и застана точно пред него, закривайки го от останалите. Пол трябваше да се понадигне на пръсти, за да се увери, че първоначалното му предположение е било правилно — покорителят на Италия и Франция, най-голямата напаст за англичаните и ужасът на цяла Европа приличаше на някое немного голямо прасенце.

Не че беше непривлекателен. Чертите на лицето му бяха енергични и хармонично оформени, а очите — хипнотизиращи. Беше добре сложен, с широки рамене и стойка на войник. Изглеждаше развеселен, но недоверчив.

— Господин Талейран, колко хубаво, че можахте да наминете. А това е…?

Бонапарт гледаше не Пол, а Доминик, при това топло и благосклонно, издаващо мнението му за нея. Женитбата с Жозефин, изглежда, не се бе отразила на интереса му към жените.

— Госпожица Дьо Монфор — промърмори външният министър. Той леко побутна Доминик напред.

Изражението на генерала се промени. То си остана все така благосклонно, но сега издаваше и известен респект.

— Чувал съм името ви, госпожице, макар че, трябва да призная, бе твърде отдавна и в съвсем друга връзка.

Тя леко наведе глава, без да отвръща поглед.

— Преди почти седем години напуснах Париж доста набързо. Дотогава имах честта да бъда придворна дама на покойната кралица.

Ако някой се бе съмнявал, че всички тайно следят разговора им, ефектът от думите й бе достатъчно доказателство. Разговорите наоколо замлъкнаха и Доминик усети как всички затаиха дъх.

— Не крия миналото си, господин генерал — заяви ясно. — Напротив, както сам казахте, то е добре известно.

— Наистина, госпожице Дьо Монфор — с усмивка отбеляза Бонапарт, — също както и смелостта ви.

Пол си поотдъхна. Само допреди миг бе готов да застане между нея и генерала, за да я предпази от последиците на дързостта й. Сега обаче това не изглеждаше необходимо.

Точка за Бонапарт. Независимо дали го желаеше, или не, Пол бе впечатлен. Този мъж най-малкото умееше да се владее.

— А вие, маркизе? — обърна се генералът към Пол. — Чух, че сте открил частна болница, в която лекувате много от моите войници.

— Имаме много пациенти, генерале — неопределено отвърна Пол. Той ненавиждаше честолюбивите алчни мъже, които имитират интерес към хуманните начинания само защото виждат в това начин да се покажат благородни за чужда сметка.

Сега лицето на Бонапарт неочаквано бе придобило навъсено и решително изражение.

— След всичко, което жертваха за Франция, те заслужават само най-доброто. Наистина е жалко, че обществените средства не достигат, за да могат верните синове на Франция да получат подобаващи грижи.

— Не че Директорията не прави всичко възможно — намеси се Талейран. — Трябва обаче да признаем, имаме известни финансови затруднения…

— Което прави стореното от вас още по-похвално, господин Дьоламер — продължи Наполеон. — С удоволствие бих поговорил по тези въпроси, когато намеря малко свободно време. Моля, обадете ми се след някой и друг ден.

 

 

— Чудесно — промърмори Талейран, когато бяха на безопасно разстояние. — Просто прекрасно. Знаех, че вие двамата ще се разберете.

— Не бих се изразил точно така — отвърна Пол. Радваше се, че всичко мина толкова добре, макар повече заради Доминик, отколкото заради себе си. Сам все още хранеше известни резерви към генерала.

— Той има нужда от хора като вас — настояваше Талейран. — И знае да се отплаща на способните. Казвам ви, ако се присъедините към него, няма да има нещо, което да не можете да постигнете.

— Да се присъединя към него? — повтори Пол с едва доловима усмивка. — Да не би да искате да кажете, че трябва да постъпя в армията?

— Не, разбира се — с известно раздразнение отвърна външният министър. — Добре знаете, че нямах това предвид. Генералът има прекалено много съветници и ще стават все повече сега, когато…

— Когато даде да се разбере към какво се стреми?

Талейран сви рамене типично по френски. Пол се надяваше външният министър наистина да е толкова безразличен, за колкото иска да се представи. Той обаче живо си спомняше за един ден от не твърде далечното минало, когато Робеспиер му бе направил подобно предложение, опитвайки се да го спечели на своя страна. Наистина Робеспиер бе луд, което не можеше да се каже за Наполеон. Поне засега.

— Много си мълчалив — рече Доминик, докато двамата обикаляха из външния салон. Вестта за разговора му с генерала, изглежда, вече се бе разнесла, защото от всички страни им кимаха учтиво и ги поздравяваха с предпазливи усмивки.

— Съжалявам — промърмори Пол. След това неочаквано се усмихна и добави: — Заслужаваш по-добър кавалер.

— О, не съм толкова сигурна — погледът на прекрасните й златистозелени очи събуди у него спомена за страстта между тях само преди няколко часа. Тази мисъл го накара да потръпне. Той все още се бореше с отново пробуждащото се желание, когато вниманието му бе привлечено от мелодичен женски смях.

— Наистина, скъпа моя — каза висока красива брюнетка, — не си ми споменавала, че той е толкова привлекателен.

Доминик пребледня за миг. Имаше чувството, че чува Мария Антоанета, но кралицата бе само един горчив спомен, който все още съпровождаше болката от загубата.

— Жозефин — каза Доминик, след като си бе възвърнала самообладанието, — не си спомням изобщо да съм ти говорила за маркиза.

Съпругата на генерала се засмя. Тя бе слаба и стройна жена с къса накъдрена кестенява коса, огромни сиви очи и деликатни черти на лицето. Вече преполовила тридесетте, но жизнена и чувствена като младо момиче. Изглежда, точно това бе накарало Наполеон да се ожени за нея, дори след като бе узнал, че слуховете за благосъстоянието й са силно преувеличени.

— Истината е скъпоценност — каза госпожа Бонапарт, подавайки ръка на Пол, — но понякога е трудно да бъде разпозната.

— Много мъдри думи, госпожо — промърмори той, когато погледите им се срещнаха. — Всъщност бих предпочел да си мисля, че Доминик надълго и нашироко ви е говорила за мен.

Жозефин се засмя отново, този път възхитено.

— Прекрасно. Обичам романтиката, но в днешно време тя е такава рядкост. Повечето хора предпочитат да говорят за войни и политика.

„Повечето хора“ без съмнение бяха прочутият й съпруг и неговите приближени, които Жозефин, изглежда, не ценеше особено.

— Елате — поверително прошепна тя, улавяйки Доминик под ръка. — Искам да ви покажа нещо много специално.

Бъбрейки жизнерадостно, тя ги поведе по един дълъг коридор към някакво стълбище в задната част на къщата, а след това нагоре към втория етаж, където се намираха спалните им — нейната и на генерала. Нейната бе цялата в бяло и златно — изящен декор за брюнетка като нея.

На прага Пол се поколеба. Дори в присъствието на Доминик бе доста неразумно да влиза в спалнята на госпожа Бонапарт. Но когато изрази опасенията си, Жозефин пренебрежително махна с ръка.

— Вие сте лекар, нали? Лекарите често посещават дамски будоари. Освен това Бонапарт едва ли би се ядосал заради нещо подобно. Той е толкова самовлюбен, никога не би му хрумнало, че мога да харесам друг мъж.

Говореше делово, думите й смутиха не само Пол, но и Доминик, която мислеше, че я познава. Ако това бе истина, генералът навярно не бе чак толкова умен, за колкото го мислеха. Въпреки уверенията на Жозефин, Пол се чувстваше изключително неловко, затова застана до прозореца и се загледа в сипещия се навън сняг.

— Чакай, къде ли е? — мърмореше в това време Жозефин, ровейки из чекмеджетата на малко елегантно писалище. — Ах, ето. Толкова се надявам да ти харесат. Ужасно се развълнувах, когато узнах на какво съм попаднала.

Доминик пое малкото пакетче с напрегната усмивка. Тя знаеше за навика на Жозефин да прави подаръци на приятелите си и дори сама бе получавала някои — красиви малки бижута. Ценеше ги много заради топлите чувства, който символизираха. Сега обаче още докато отваряше опаковката, разбра, че това бе нещо особено. В малка, облицована с кадифе, кутийка имаше две прелестни обеци с инкрустирани диаманти и смарагди. Подаръкът бе прекрасен — щедър, почти екстравагантен и очевидно подбран специално за нея.

Но тези обеци й се струваха някак странно познати.

— Бижутерът ме увери, че са били на кралицата — каза Жозефин. — Дори се закле. Разбира се, човек не може да е напълно сигурен, но ако изобщо някой е в състояние да каже, това си ти. И ми хрумна, че навярно би искала да ги имаш.

Тя замълча, забелязала, че Доминик трепери. Пръстите й се тресяха, докато внимателно докосваше най-напред едната, а след това и другата обеца.

— Бижутерът е прав — почти шепнешком промълви тя. — Спомням си ги.

— Прекрасни са — каза отново Жозефин. — Мария Антоанета имаше превъзходен вкус.

Доминик кимна бавно.

— Да, така е. Но тези обеци бяха нещо специално. Кралят й ги подари след раждането на дофина.

— Не знаех — извика Жозефин. Мисълта, че подаръкът й бе толкова необикновен, я изпълваше с радост.

— Към тях имаше още огърлица и две гривни — продължи Доминик, без да откъсва очи от обеците. Получи, разбира се, и официален подарък, но това тук беше нещо специално, само между тях двамата.

— Питам се дали не бих могла да открия и останалата част — замислено рече Жозефин. — С времето започват да изникват разни неща — мебели, дрехи, книги. Наистина съвсем малко бижута. Сигурно повечето са претопени.

— Много е вероятно — намеси се Пол. Бе загърбил прозореца и сега стоеше до стола на Доминик, поставил ръка на рамото й. С пръстите си усещаше колко развълнувана бе тя.

— Може би трябва да се връщаме — нерешително предложи той.

— Разбира се — бързо отвърна Жозефин. — Не исках да ви задържам. — Вече бе хванала бравата, когато се обърна и угрижено погледна Доминик. — Но… да не би да не ти харесват?

— Много ми харесват — отвърна Доминик. Тя стана с известно усилие и се усмихна топло. — Наистина, Жозефин, много мило, от твоя страна. Имам толкова малко неща, които да ми напомнят за нея…

Жозефин я прегърна, щастлива, че не бе сгрешила в избора си. Огромните й очи се навлажниха.

— Добре те разбирам, скъпа, повярвай ми. Сякаш целият ни свят е бил пометен от някаква огромна вълна. Има съвсем малко отломки, които ще бъдат изхвърлени на брега, и ние трябва да се вкопчим в тях, доколкото можем.

Думите й напълно отговаряха на чувствата на Доминик, младата жена не можеше да каже нищо повече. Скрила кадифената кутийка и скъпоценното й съдържание в джоба на полата си, тя се върна заедно с Жозефин и Пол в салона. Съпругата на генерала скоро бе увлечена в разговори с други гости, така че Доминик и Пол решиха да си тръгнат.

Никой от тях не спомена обеците, докато не се качиха в каретата, която трябваше да ги откара обратно до градската резиденция на Доминик. Чак сега Пол постави длан върху нейната и каза нежно:

— Тя го направи с най-добри намерения.

Доминик кимна.

— Не си мисли, че не оценявам подаръка й. Напротив. Просто той събуди толкова спомени…

Той можеше да й каже, че точно по тази причина се бе възпротивил на идеята за завръщането й във Франция. На всяка крачка щеше да се сблъсква с нещо, което ще й напомня за миналото.

Дори за самия него бе трудно, но за Доминик, която бе избягала в Англия, чувството за вина, макар и необосновано, трябва да бе непоносимо.

А той не можеше да й помогне почти с нищо… поне не изведнъж. Колкото й да му се искаше, не можеше да прогони мъката й. Надяваше се само да успее да я замени с нещо друго, много по-хубаво.