Мора Сийгър
Преди бурята (25)

25

— Не е казал, че ще се изправи срещу него — спокойно рече Доминик. — Обещал е да не се изказва против генерала, докато той зачита конституцията и се стреми към мир.

Учестеното дишане на Жозефин издаваше раздразнението й. Двете с Доминик случайно се бяха срещнали в един изискан магазин на улица „Сент Оноре“. Двете жени не се бяха виждали от разговора на Пол с Бонапарт преди повече от седмица и макар да не бе напълно сигурна, Доминик подозираше, че Жозефин я избягва.

— Не разбира ли — ядосваше се Жозефин, — че Наполеон не търпи някой да му казва какво да прави? Прекалено е обсебен от собствените си идеи, за да допусне някой да го ограничава по такъв начин.

— Но Пол не е поискал много — възрази Доминик. Говореше тихо, за да не привлече вниманието на останалите клиенти и на продавачите, но не успяваше напълно да скрие раздразнението си. Докато връщаше на мястото й фината бяла коприна, която бе разглеждала допреди миг, ръката й трепереше.

— Искаме единствено да има мир — остро завърши. — Толкова ли е много?

— Мир… — промърмори Жозефин, сякаш не разбираше напълно смисъла на тази дума. — Не съм сигурна дали подобно нещо изобщо съществува.

 

 

Двете жени се бяха разделили преди повече от час и Доминик вече бе на път към вкъщи, а разговорът не й излизаше от главата. Изгаряше от нетърпение да поговори с Пол, но той още не се бе върнал от болницата. Това не бе нещо необичайно, все още бе рано, а и често закъсняваше. Все пак безпокойството й растеше с всяка изминала минута. Беше благодарна за купчината писма, които отвлякоха вниманието й за известно време.

Както обикновено, Давид изразяваше желание да се върне във Франция. Той бе убеден, че войната е към своя край и двете страни, които обичаше, скоро ще сключат примирие. На Доминик й се искаше да можеше да сподели оптимизма му. Тя остави писмото настрана, твърдо решена да изпрати на брат си тактичен, но категоричен отказ. Давид току-що бе започнал последната си година в „Итън“. Можеше да почака да завърши, преди да влезе във владение на наследственото си имение.

Никол, изглежда, не споделяше настроенията на брат си. Жизнерадостното й писмо бе изпълнено със светски клюки и преливаше от младежки ентусиазъм. Доминик няколко пъти се засмя на глас, докато четеше удачните забележки на сестра си по адрес на някои общи познати. Тя с изненада констатира, че на Никол й остават само още три години до деня, в който ще направи своя дебют в обществото. Тя поклати невярващо глава, питайки се какъв ли фурор ще предизвика това във висшето лондонско общество.

Имаше писмо от Маги, което Доминик отвори с особено нетърпение. Макар да знаеше, че бившата й камериерка не изгаря от желание да напусне Англия в такива размирни времена, Доминик не се бе простила с надеждата отново да я има до себе си. Настоящата — една търпелива французойка, се стараеше много и си разбираше от работата, но никой не можеше да се сравни с Маги.

Затова Доминик с радост узна, че младата жена сериозно обмисляла идеята за едно пътуване до континента. Двамата с Патрик се били оженили и възнамерявали да започнат нов живот. И тъй като с всеки изминал ден мирът изглеждал все по-близо, Маги питаше дали в домакинството на Доминик няма да се намери място за нея.

Веднага се зае да й отговори. Госпожица Елен без затруднение щеше да си намери друга работа и навярно дори щеше да е по-щастлива с някоя господарка, проявяваща поне малко интерес към модата и светските занимания. А Маги щеше да обикне Париж — разходките, магазините, прочутите модисти. О, да, в Париж щеше да бъде в стихията си.

Когато приключи с кореспонденцията, навън вече бе тъмно. Икономът мълчаливо бе влязъл, за да запали лампите, а след това също толкова безшумно бе напуснал стаята. Приготовленията за вечерята бяха в ход и Доминик можеше да усети ароматния мирис от кухнята.

Тя преглътна и едва сега си даде сметка колко е изгладняла. След миг обаче изгуби апетит и неочаквано й прилоша.

Стаята се завъртя пред очите й и Доминик се вкопчи за писалището, докато всичко отново не си дойде на мястото. Тя си пое дълбоко дъх. Замисли се. Това бе третият — не, четвъртият път, когато й прилошаваше през последните няколко дена. Възможно ли бе…

Очите й грейнаха от радост и тя внимателно постави длан на корема си. Под тънката коприна тялото й изглеждаше непроменено, но Доминик се чувстваше преизпълнена с живот. Тя тръпнеше от великото тайнство, скрито в нея.

Тази мисъл я опияняваше и същевременно я подтикваше към смирение. Тя дълго седя, представяйки си колко щастлив ще бъде Пол, когато научи. Със сигурност нямаше мъж, който повече би обичал детето й и би бил по-добър баща. Изгаряше от нетърпение да му съобщи новината.

Доминик погледна часовника и установи, че бе станало по-късно, отколкото предполагаше. Пол вече трябваше да се е прибрал. Тя се изправи и се запъти към вестибюла.

— Франсоа — повика иконома тя, — да се е получавало някакво съобщение от негова милост?

Младият мъж поклати глава.

— Не, госпожо, но ако желаете, бих могъл да изпратя някого до болницата или дори сам да отида.

Изненадана от това предложение, Доминик каза:

— О, не мисля, че е необходимо, Франсоа. Вероятно е бил задържан от някой пациент.

Младият мъж я погледна учудено.

— Мислех, че вече знаете, госпожо… Генерал Бонапарт е поставил армията в Париж под свое командване. Членовете на Директорията са арестувани. Говори се за държавен преврат.

Още преди той да свърши, Доминик пребледня като платно. Сега се олюля и щеше да се строполи на земята, ако младият мъж не я бе уловил. Докато внимателно я поставяше да седне на един стол, той повика останалите прислужници.

В последвалата суматоха инициативата пое Елен. Сериозната, делова четиридесетгодишна жена, която преди революцията бе служила като камериерка в двореца, умееше да раздава заповеди.

— Веднага изпратете някого за господин доктора. Госпожата трябва да си почива. Жул и Анри, отнесете я горе заедно със стола. Внимателно, дебелаци! По-бавно…

Веднъж оказала се в будоара си, Доминик вече се бе съвзела достатъчно, за да поеме нещата в свои ръце.

— Вече съм по-добре, Елен — обърна се тя към камериерката. — Благодаря ви за загрижеността. Нека Жул и Анри потърсят господин Дьоламер. — Двамата бяха силни млади мъже, които винаги изглеждаха необикновено сдържани и разсъдливи, и въпреки това Доминик се почувства длъжна да добави: — И да не се бавят много. Ако не открият негова милост, да се върнат веднага. Навън навярно вече е опасно.

Мъжете, оценили загрижеността й, кимнаха мълчаливо и напуснаха стаята. Докато ги чакаше да се върнат, Доминик си наложи да остане в едно кресло до прозореца. За да бъде за малко сама, тя се съгласи камериерката да отиде да й направи чай.

Трябваше да намери сили да се справи с онова, от което се боеше най-много, но когато Елен се върна с димящия чай, Доминик все още не бе успяла да се овладее. Продължаваше да се взира с бледо, напрегнато лице към безлюдната улица и да се надява на някакво чудо.

Скоро Жул и Анри се върнаха от болницата и казаха, че рано следобед някакви мъже отвели Пол и никой повече не го видял. Доминик прие новината с привидно спокойствие, но вътрешно бе разкъсвана от страх.

Часовете изтичаха мъчително бавно. Над Париж цареше неестествена тишина, сякаш целият град бе затаил дъх. Улиците бяха злокобно безлюдни, тъй като парижани предпочитаха да стоят между четирите стени на домовете си, предлагащи им измамно чувство за безопасност.

Дългите часове на нощта Доминик прекара в креслото край прозореца в очакване на онова, което — както постепенно й ставаше ясно, — нямаше да се случи. На сутринта вече бе приела истината.

 

 

Тя се облече много грижливо и изненада Елен с вниманието, което отдели на всеки детайл. Като остана доволна от вида си, нареди на Анри да изкара каретата й. Беше още съвсем рано, когато напусна къщата и потегли към резиденцията на Бонапарт.

Липсата на обичайното любопитно множество от привърженици на генерала, които ликуваха при всяка негова поява, говореше достатъчно красноречиво. Сега дори те се бяха спотаили и предпочитаха да изчакат развоя на събитията.

Жозефин вече бе станала и седеше в салона си пред сребърен чайник и чиния кифлички.

— Седни — каза тя, когато забеляза бледата си, напрегната приятелка. — Няма да е от полза за никого, ако припаднеш.

— Зная — промърмори Доминик и се отпусна на предложения й стол. Сега, когато вече бе тук, смелостта заплашваше да я остави. Седеше с ръце в скута, без да усеща тялото си. — О, Жозефин, какво да правя?

Приятелката й въздъхна. След малко й подаде една чаша и рече:

— Най-напред изпий това, хапни нещо. Като те гледам, това ми се струва най-неотложно. После ще поговорим.

— Знаеш за Пол…?

— Не се досещам за какво друго може да си тук. Но, кажи ми честно, Доминик, какво очакваше?

— Не зная. Надявах се…

Жозефин се усмихна измъчено и постави пред нея чиния с чудесна златиста кифличка.

— Че ще се вразуми и ще тръгне по отъпкания път? Или ще се възползва от случая, за да се сближи с Бонапарт?

— Не, знаех, че никога няма да го стори. Той няма доверие на генерала.

— Много умно — отвърна Жозефин с резервирана усмивка. — Но можеше да помисли за сигурността си, а също и за твоята.

Дланите на Доминик се вкопчиха конвулсивно една в друга. За миг тя затвори очи от страх да не се разплаче.

— О, скъпа — със съжаление извика Жозефин, — наистина беше жестоко, от моя страна, да не ти кажа веднага. Той е добре, просто е… отстранен.

— Арестуван? — В гърдите й се надигна болезнена надежда, която заплашваше да я задуши. Сега, когато знаеше, че не се е случило най-лошото, тя имаше чувството, че би могла да понесе всичко.

Жозефин кимна. Бе достатъчно тактична да си придаде засрамен вид, докато казваше:

— Имаше един списък… Изглежда, след последната седмица името на Пол също е попаднало в него.

— Значи не е било достатъчно да обещае, че ще стои настрана, докато Бонапарт зачита конституцията и не нарушава мира?

— Разбира се, че не. Генералът никога не е възнамерявал да прави нито едното, нито другото.

Доминик си пое дълбоко дъх, след което бавно го изпусна.

— Какво?

— Да управлява Франция като едновластен господар, все едно какво твърди. Но не се упреквай, че не си прозряла намеренията му. Не си единствена. Има много като теб, а между тях и хора, които би трябвало да знаят това по-добре от всеки друг.

— Талейран? — попита Доминик, която предпазливо се опитваше да попълни белите петна и да добие представа за случилото се.

Жозефин се засмя.

— Мили Боже, не. Хитрата стара лисица знаеше от самото начало. Двамата с Наполеон се разбират чудесно. Въпреки това — допълни тя, — не бива да го упрекваш. Той много уважава съпруга ти и направи всичко възможно, за да го привлече на тяхна страна.

— Колко мило — напрегнато промърмори Доминик. — Толкова го уважава, че е позволил да бъде арестуван.

— Другата възможност бе екзекуцията. Това повече ли би ти харесало?

Сега Доминик я гледаше с широко отворени от изненада очи.

— Доста си… пряма.

Жозефин безразлично сви рамене.

— Животът ми даде да разбера, че обратното е безсмислено — каза тя. След това умишлено добави: — Мислех, че и ти си стигнала до същия извод.

Доминик остави чашата си с чай и кимна бавно. Огледа богато мебелираното помещение. През отворения прозорец до нея долиташе шумът от улицата, доколкото в този изискан квартал на Париж изобщо имаше такъв.

Всичко това й бе болезнено познато и скъпо — единственото място, където някога наистина се бе чувствала у дома си. Въпреки всичко, което се бе случило, тя все още го предпочиташе пред всяко друго.

С едно изключение.

— Мисля, че зная какво трябва да сторя — спокойно каза тя.

 

 

Входът на двореца Люксембург се охраняваше не от обичайните части на Националната гвардия, а от проверени в огъня на битките ветерани, които навъсено проверяваха всеки на влизане и излизане. Мъжете и жените, принудени да минат покрай тях, изглеждаха предпазливи и дори уплашени.

Доминик вдигна глава и решително се насочи към най-близкия часови.

— Нося съобщение за негово превъзходителство генерал Бонапарт. От госпожа Бонапарт. Трябва незабавно да се срещна с него.

Часовият смръщи чело и я погледна недоверчиво. Протегна огромна космата длан и каза:

— Дайте ми го.

Доминик решително поклати глава.

— В никакъв случай, трябва да го предам лично на генерала.

— Първия консул — поправи я нечий развеселен глас. Доминик се обърна и се оказа лице в лице с привлекателен, приблизително двадесет и пет годишен, офицер с безупречна униформа. Мъжът я измери с възхитен поглед.

— Вие сте…? — попита той, докато погледът му се плъзгаше надолу по тялото й.

— Маркиза Рошфор — студено отвърна тя. — Имам съобщение за генерала… първия консул… от съпругата му.

— Може ли да го видя? — попита мъжът.

Доминик с нежелание извади малък запечатан плик и му го подаде. Офицерът го повъртя в ръцете си, мълчаливо изучавайки восъчния печат.

— Разбирам — бавно рече той, докато й го връщаше. — Всичко е наред. Моля, последвайте ме, госпожо.

Във вътрешността на двореца нямаше и следа от неестествената тишина, легнала над Париж. Тук цареше истински хаос. Из позлатените коридори можеха да бъдат видени десетки забързани мъже — повечето в униформа, но и някои цивилни, — които издаваха нареждания на висок глас или се питаха нещо един друг, изчезваха зад някоя от многобройните врати и изобщо изглеждаха ужасно заети. Въпреки привидния безпорядък обаче, нямаше и следа от паника. Напротив, всичко говореше за непоклатима решимост, която доста обезкуражи Доминик.

— Как нарекохте генерала? — тихо попита тя.

— Първи консул — отвърна през рамо офицерът. После, сякаш заслугата за това бе негова, гордо добави: — Директорията беше свалена. Сега Франция ще се управлява от Консулат, оглавяван от Бонапарт.

„Да управлява Франция като едновластен господар“ — бе казала Жозефин. Изглежда, вече бе постигнал целта си. И все пак Доминик се питаше какво ли още ги очаква.

— Има ли и други консули? — попита тя.

Младият мъж кимна.

— Още двама.

Тя се изкушаваше да попита колко ли дълго ще продължи това, но не го стори. Наближиха огромна врата в края на един от коридорите. Беше отворена и откриваше изглед към някакъв кабинет, толкова голям, че спокойно можеше да побере неколкостотин души. Вътре наистина се бяха събрали поне толкова.

Офицерът си проправи път сред множеството и прошепна нещо на часовия пред една вътрешна врата. След малко тя се отвори и Доминик бе въведена вътре.

Бонапарт беше сам. Стоеше с гръб към вратата и гледаше през единствения прозорец. За разлика от пищното помещение, през което бяха минали, това бе обзаведено почти спартански. Приличаше на полевата палатка на някой офицер.

Доминик все още не бе сигурна какво да каже или направи, остана неподвижно до вратата. След малко Бонапарт се обърна неочаквано. Бе съблякъл куртката си и бе само по обикновена бяла риза, черни панталони и ботуши. Нищо не издаваше ранга му, но не беше и необходимо. От него струеше някаква почти свръхчовешка енергия.

Той се усмихна и й посочи един стол.

— Седнете, уважаема маркизо. Очаквах ви.

Гордостта не й позволи да даде израз на изненадата си… нито на страха си. Тя спокойно му подаде писмото.

— Госпожа Бонапарт ви изпраща това.

— О! — видимо развеселен каза той. — Да видим какво има да ми съобщи.

Пое писмото, отвори го и за секунди прегледа краткото съдържание. Усмивката изчезна от лицето му. Той с въздишка хвърли листа в огъня и сви рамене.

— Съпругата ми смята за необходимо да ме укорява.

Доминик го гледаше невярващо. Когато Жозефин предложи да й осигури достъп до двореца, реши, че генералшата ще напише нещо маловажно или най-много някоя благосклонна дума за приносителя. По всичко личеше обаче, че госпожа Бонапарт е отишла доста по-далече.

— Никога няма да разбера жените — каза Бонапарт. Седна вяло на един стол от непромокаемо платно и вдигна крака на стоящ наблизо сандък. Погледът му бе тъмен, непроницаем и смразяващ. — Предлагам й целия възможен лукс, давам й повече власт и почести, отколкото някога е виждала… и това е само началото. А тя ме упреква, че съм бил жесток с една влюбена двойка. — Усмихна се криво и каза: — Понякога разбирам защо Боарне е заминал на война в Америка. В края на краищата мъжът има нужда от малко спокойствие.

Парадоксалността на това изказване, изглежда, никак не смущаваше първия консул. Той сви рамене и рече:

— Без съмнение трябва някак да я омилостивя — стана неочаквано, издърпа едно от чекмеджетата на стоящото наблизо писалище и като извади оттам някаква ленена торбичка, изсипа съдържанието й върху очуканото бюро. Доминик затаи дъх при вида на купчината бижута и скъпоценни камъни. — Чудесно, нали? — каза той със същото безразличие, с което един много зает човек би се отнесъл към чиния с апетитна храна и бутилка добро вино. — Мислите ли, че Жозефин ще ги хареса?

— Без съмнение — сухо отвърна Доминик. — Откъде са?

— Кой знае? Тази сутрин ги получих от един господин, който много държеше да спечели благоволението ми. Тръгна си доста доволен, убеден, че е успял.

„И сигурно не е бил единственият“, помисли си Доминик. Навярно много хора, сдобили се с богатство и власт благодарение на революцията, щяха да ухажват Бонапарт и усърдно да се домогват до благоволението на мъжа, който им бе измъкнал властта изпод носа. Той бе един от тях — безскрупулен, решителен, безпощаден. Нещо повече, той си вършеше цялата работа сам и бе движен единствено от собствените си месиански визии. А това плашеше най-много онези, които имаха нужда да усещат зад гърба си подкрепата на тълпата.

— Значи ще станете по-богат, отколкото някога сте мечтал — спокойно каза тя, питайки се какво ли означава това за един човек, който произхождаше от уважаван, но не и заможен провинциален род.

Наполеон сви рамене.

— Парите не са важни. Единствено властта е от значение.

Доминик не се усъмни нито за миг. Неумолимата решимост в думите му я накара да потръпне. Той се усмихна укорително.

— Защо така ужасено, госпожо? В крайна сметка такъв е светът.

— Вашият свят, господине, не и моят… или на съпруга ми.

Усмивката на Бонапарт стана още по-широка.

— Ах, да, непреклонният доктор Дьоламер. Какво да правим с него?

Доминик мълчеше. Подигравателният развеселен тон на първия консул я възмущаваше дълбоко и тя би му го казала, ако не се опасяваше, че това може да навреди на Пол.

Неочаквано Наполеон отново придоби сериозен вид.

— Трябва да ви призная честно, госпожо, че ако на света имаше повече мъже като съпруга ви, хората като мен нямаше да имат никакъв шанс.

Комплиментът — защото думите му наистина бяха прозвучали като комплимент — дойде толкова неочаквано, че Доминик не можа да реагира по никакъв начин и само слисано гледаше събеседника си.

След малко той продължи.

— Сега обаче доктор Дьоламер е в малцинство, един човек на честта, който нито може да бъде купен, нито принуден да престъпи убежденията си. Подобни хора са изключително опасни.

— Само за онези, които вредят на другите — тихо рече Доминик.

— Но какво означава да вредиш? — попита Наполеон. Очите му искряха, докато правеше енергичен жест с ръка. — Аз ще издигна Франция до непознато величие. Ще я превърна в най-могъщата страна на света, като същевременно ще направя голяма част от французите богати. Какво лошо, питам ви, има тук?

— Нищо — спокойно потвърди Доминик, — ако човек си затваря очите за това, че за целта много французи и други хора ще трябва да заплатят с живота си.

— Но ще се увенчаят със слава, госпожо. Имената им ще останат в историята.

Доминик тъжно поклати глава.

— Не, господин генерал. Вашето име ще остане в историята, което навярно е и целта ви. След години никой няма да си спомня за хората, които ще загинат във вашите битки. Ето такъв е светът.

Наполеон с въздишка се облегна назад и продължи да я гледа благосклонно.

— Прекалено много сте слушала съпруга си, госпожо.

Тя поклати глава със съжаление.

— Недостатъчно, струва ми се. Пол винаги е твърдял, че с тираните не е възможен никакъв компромис. До днес, докато не чух колко леко гледате на човешките жертви, които ще трябва да бъдат дадени заради вас, не бях напълно съгласна с него. Вие не изпитвате и най-малко уважение пред човешкия живот, а за него той е безценен.

Наполеон рязко свали крака на пода и се изправи. Сега стоеше пред нея и я пронизваше с поглед.

— Обичате ли го?

Макар да не бе очаквала подобен въпрос, Доминик не се поколеба нито за миг:

— От цялото си сърце.

Известно време Наполеон я гледаше мълчаливо. Накрая, изглежда, взе някакво решение.

— Трябва да ви кажа нещо, госпожо, и ако някога го повторите извън тази стая, хората ще ви сметнат за луда. Винаги съм живял със съзнанието за своето призвание. Пътят към славата ми се откри ясно още съвсем рано. Зная, че ще триумфирам, но зная също и че в крайна сметка това е без значение.

— Не ви разбирам — промърмори Доминик.

— Защото убежденията на хора като вашия съпруг ще определят съдбата на света. В момента за повечето хора те са непонятни и дори плашещи, но един ден ще им дойде до гуша от хора като мен. Тогава те ще направят тези убеждения свои.

— Същото би могло да стане и с вашите — извика Доминик. — Във ваша власт е да застанете на страната на свободата вместо на тази на тиранията.

Наполеон със съжаление поклати глава.

— Не, това е невъзможно. Писано ми е да бъда един от онези, които са призвани да дадат на света този горчив урок.

— Ами Пол?

— Той може да избира: да остане тук във Франция и безуспешно да се опита да ми се противопостави или да приеме участта на изгнаник. Прекалено много държа на мястото си в историята, за да поема отговорността за смъртта на човек като него. Въпреки това ще го сторя, ако той ме принуди.

Доминик преглътна с мъка, опитвайки се да потисне надигащото се гадене. Боеше се, че Пол можеше да остане безразличен към тази опасност. Нима не я бе оставил в Англия, за да се върне и да се бори с Робеспиер? Нима не бе живял като подгонено животно, всекидневно излагайки живота си на опасност? Твърде възможно бе да реши отново да стори същото.

Сякаш отгатнал мислите й, Наполеон каза:

— Аз не съм Робеспиер, госпожо. Обяснете това на съпруга си. Не страдам от налудничава мания да убивам и не виждам в него ангела — на своята гибел. По-скоро аз ще го погубя, ако се изпречи на пътя ми.

— Искате от мен да го убедя да напусне Франция — бавно каза тя, схващайки смисъла на думите му.

— Искам да го умолявате, заклинате, заплашвате… да направите онова, което би сторила на ваше място всяка друга жена.

— Искате да бъда ваше оръжие срещу него.

Наполеон я прониза с поглед. Изглеждаше така, сякаш срещу себе си имаше противник, когото опасно бе подценил. Накрая каза:

— Надявах се да погледнете на предложението ми по-иначе, госпожо.

— Но в крайна сметка всичко се свежда до това, или греша? Искате да се възползвам от любовта му към мен и чувството му за отговорност, за да го накарам да се откаже от всичко, за което се е борил толкова години.

Бонапарт отново седна зад писалището. Посегна към купчина листа и се зачете. След малко, без да я поглежда, каза:

— Вие решавате, госпожо. Не мога да ви упрекна за това, че се колебаете. От вас би излязла очарователна вдовица.