Мора Сийгър
Преди бурята (16)

16

Няколко часа след полунощ Пол все още бе буден и се въртеше в леглото с нарастващо раздразнение. Всъщност сам си бе виновен. Разполагаше с всичко необходимо, за да се отпусне и наслади на почивката. До леглото му върху резбована масичка от махагон стоеше гарафа с коняк. В случай че тя се окажеше недостатъчна, разполагаше с подбрани сортове тютюн, множество интересни книги и поднос със сладкиши.

Икономът на наетата от него градска резиденция се бе погрижил за всичко. Каквото и да се говореше за Лондон, тук хората си разбираха от работата.

Ако му се приискаше да се позабавлява, имаше на разположение не една и две дами, които ясно бяха дали да се разбере, че са готови да споделят леглото му. Най-жизнерадостният и недискретен град му предлагаше всичко, което може да пожелае човек, така че единствените виновници за самотата му бяха собственото му твърдоглавие и някаква необяснима погнуса от сладостите на живота.

Той се протегна бавно, за да освободи тялото си от насъбраното напрежение. Балът на Уелския принц бе приключил само преди няколко часа. Пол меланхолично се замисли за това, колко добре бе изиграл ролята си принцът. Прекалено добре.

Проклет да е.

Той впери празен поглед във фреската на тавана, изобразяваща танцуващи богини и богове. Едно херувимче му се хилеше, но той не го забелязваше.

Проклета да е. Тялото му гореше, разкъсвано от непоносимо желание, измъчвано от спомени и жажда за покой.

Колко нощи бе лежал така, неспособен да мигне от граничещ с отчаяние страх, и бе копнял за нея? Колко пъти бе виждал пред себе си абаносовочерната коса, изкусителните устни и това тяло, което…

И за какво бе всичко? Благородната му жертва се бе оказала напразна. Доминик не се бе омъжила за Уилям — тази мисъл го изпълваше с необуздана радост, но и с ужас. Тя изобщо не се бе омъжила. Бе си останала същата — горда, безсрамно свободна.

Той се надигна рязко и прекара ръка през разрешената си коса. Коняк, от това имаше нужда. Щеше да пие до забрава. Махмурлукът щеше да бъде незначителна цена за така жадуваната забрава.

Конякът — без съмнение превъзходна реколта — му горчеше. Блазнеше го единствено сладостта на устните й, която така добре помнеше. Жадуваше я както пътникът от вода в пустинята. Животът му зависеше от нея.

Пол изруга тихо, стана от леглото и се приближи до прозореца. Докато гледаше към безлюдната Сейнт Джеймс Авеню и парка от другата страна на улицата, пред очите му отново преминаха събитията от изтеклата вечер.

Да пуснел лисица в курника. Така се бе изразил Талейран^[1], но външният министър си седеше на топло в Париж, докато Пол се печеше на бавен огън тук, в Лондон, където — както сам се бе уверил, — нямаше кокошки, които само чакат да бъдат оскубани.

Никой не очакваше да е лесно. Мирът никога не се постигаше лесно. Въпреки това можеше да си спести допълнителните усложнения, свързани с Доминик.

Лек хладен бриз погали голите му гърди. Пол въздъхна тихо. Защо не можеше да погледне на нея просто като на едно усложнение. Нищо важно — някаква незначителна неприятност, на която човек просто трябва да махне с ръка.

Той се усмихна меланхолично. Дори и да бе възможно, това би означавало да предизвика съдбата.

През последните няколко години жадно бе поглъщал всяка информация за Доминик, макар това направо да го поболяваше. Сега, когато най-сетне бе съвсем близо до нея, не можеше просто да си тръгне.

Освен това тя можеше да му бъде от полза.

Уилям, принцът, един Господ знае кой още? Нямаше право да й се сърди. Трябваше да признае, че бе проиграл тази привилегия. Онова обаче, което чувстваше, отиваше далеч отвъд гнева в дълбините на хладна, мъчителна ревност.

Тук бе чужденец — чувство, което му бе непознато. Въвлечен във вихър от противоречия и несигурност, не виждаше друг изход, освен да я използва.

Той се поразкърши, за да накара мускулите си да се отпуснат, но остана още малко край прозореца, изложен на хладния нощен бриз. Накрая умората го отведе обратно в леглото.

Легна с нежелание и затвори очи, опитвайки се да не мисли за нищо. Молеше се поне тази нощ да не сънува Жозеф и останалите. Искаше да си почине, несмущаван от призрачни, отрязани глави, в чиито разширени от ужас очи се четеше безмълвно обвинение.

 

 

Доминик се събуди рано. Не знаеше какво бе смутило съня й. Чувстваше се замаяна и същевременно необикновено будна, сякаш изобщо не бе заспивала.

Навярно причината бе в сънищата. Странни видения, за които смътно си спомняше. Тя се размърда неспокойно и отхвърли завивките.

Босонога, облечена само в тънката дантелена нощница, увиваща се около глезените й, тя се запъти към паравана в ъгъла на стаята. Зад него върху малка махагонена масичка стоеше кана с вода и една купа. Водата бе студена. Трябваше само да позвъни и някоя от прислужниците щеше да й донесе гореща, но тя не го стори. Имаше нужда от такава вода — колкото по-студена, толкова по-добре.

Енергично наплиска лицето си, а след това го подсуши. Когато след малко отново приседна на ръба на леглото, вече се чувстваше малко по-добре. Сега Доминик се взираше в пръстите на краката си и се питаше какво да прави. Може би да се облече, да закуси, да напише няколко писма, да потърси библиотека, от която да си вземе книги, да промени живота си?

Знаеше къде е отседнал Пол — предната вечер бе споменал адреса. Не искаше да използва каретата на баба си, така че можеше да помоли иконома да й поръча. Той щеше да повдигне вежди, но едва ли щеше да се опита да я спре. Всички знаеха, че госпожица Доминик не търпи да й се месят в живота.

Тя се засмя, но смехът й заплашително напомняше хлипане. Всички бяха идиоти, но тя бе най-големият, щом можеше да се реши на такава стъпка. Нямаше да пропилее последната останала й гордост и чест, за да тича след един мъж, който дори не я забелязваше.

Стана и се запъти към гардероба. Половин час по-късно Маргарет влезе в стаята, за да дръпне завесите, но завари господарката си да рови из купчина коприна и сатен, сипейки проклятия.

Момичето се втурна да спасява скъпите дрехи.

— Не знаех, че сте будна, милейди. Нека ви помогна — тя взе от ръцете на Доминик едно дантелено манто и каза строго: — Ще ви приготвя дрехите… както винаги. Не си губете времето с това.

— Все ми е едно как ще бъда облечена, Маги — с огорчение каза Доминик, — стига час по-скоро да бъда навън. Имам нужда от малко чист въздух.

— Както желаете, милейди — промърмори камериерката. Тя правеше всичко възможно да запази спокойствие, но без особен успех. Четирите години служба при Доминик бяха подкопали вродената търпеливост на момичето от Корнуол. Маги харесваше господарката си, но все повече се убеждаваше, че тя бе напълно лишена от усет за мода.

Сега камериерката изтръпна при мисълта за тоалета, който можеше да избере Доминик. Тя побутна младата жена към тоалетната масичка, за да разплете плитките и да разреше косата й.

— Закъде бързате толкова, милейди? — промърмори тя с невинен тон, но любопитният, напрегнат поглед я издаде. Колкото и независима да бе Доминик и колкото и толерантна да бе баба й, все пак имаше неща, които една млада дама не можеше да си позволи — ако не искаше да се прости с надеждите за сполучлива женитба, която според Маги бе заветната цел на всяка жена. „Няма нищо по-хубаво от това, да бъдеш камериерка на една дукеса — помисли си Маги, — при това обожавана и ухажвана, каквато ще бъде милейди, ако се вразуми и приеме предложението на дук Девъншир.“

— Не зная — призна Доминик. — Мислех просто да се поразходя, за да се освежа.

— Магазините все още са затворени, милейди. Бихме могли да почакаме да отворят и да излезем заедно, за да се поогледаме за бели обувки, от които имате такава нужда, или за някое хубаво ново боне. Като стана дума, бихте могла да си купите нови ръкавици или още една чантичка. Между другото, мисля, че е време да поговорите с госпожа Делфин за летния си гардероб.

Когато я погледна, в очите на Доминик се четеше паника. Ако й позволеше, Маги цял ден би я мъкнала от магазин на магазин — пазаруването бе любимото занимание на камериерката й.

— Предлагам ти нещо — усмихнато рече Доминик. — Какво ще кажеш да свършиш всичко това сама? Можеш да купиш и нова рокля за себе си — някоя, която ще се хареса на Патрик.

Малката й хитрина подейства. Маги се изчерви и сведе глава. Невъзмутимата самоуверена камериерка бе изчезнала, отстъпвайки място на срамежливо, смутено момиче.

— О, милейди, не е редно — погледите им се кръстосаха в огледалото. — Или не мислите така?

— Не виждам нищо лошо. В края на краищата ще ми направиш услуга и ще напазаруваш от мое име. И двете знаем, че и без това купувам само онова, което ми кажеш.

— Щом настоявате… — след кратко колебание промърмори камериерката.

— Наистина настоявам — решително каза Доминик, — но най-напред ми помогни да се облека.

Тази сутрин Маги вложи необикновено старание в изпълнението на задълженията си, така че не след дълго Доминик вече бе на стълбите пред входната врата. Когато стъпи на тротоара, спря и вдигна глава.

Беше прекрасна утрин. От юг повяваше лек бриз с ухание на море. На небето само тук-там се мяркаха малки перести облачета.

Накъдето и да се обърнеше, откриваше запленяващите, неотразими обещания на пролетта. Странно, но почти не бе забелязала предишните две пролети, прекарани в Лондон. Сега обаче сетивата й неочаквано бяха започнали да запечатват с необичайна отчетливост дори най-незначителните детайли.

С лека крачка тя се отправи към Грийн Парк, там, където „Мейфеър“ се пресичаше със „Сейнт Джеймс“. Предпочиташе тази част от града пред намиращия се недалеч Хайд парк, защото не бе толкова оживена, а и по това време на деня вероятността да срещне някой познат бе по-малка.

Почти бе пристигнала — вече можеше да види високите каменни колони пред входа и да усети уханието на засадената през миналия век градина, — когато някакъв неочакван шум я накара да спре.

Иззад ъгъла се показа скърцаща кола, натоварена с тежки гюмове за мляко, които дрънчаха при всяка крачка на тромавия кон. В гледката нямаше нищо необичайно, по това време на деня млекарите разнасяха прясно издоеното мляко по богатите домове. Нещо обичайно бяха и двете окъсани момчета, които дебнеха зад колата и чакаха подходящия момент, за да се опитат да отмъкнат някой гюм.

При вида на едрия мъж на капрата, без съмнение бдящ над собствеността си, Доминик си даде сметка, че хлапаците щяха да имат нужда от доста късмет.

Обхвана я нерешителност. Бедността в Лондон бе неописуема. Добре знаеше това, тъй като отделяше голяма част от доходите си, за да помага на живеещи в мизерия хора. Въпреки това на всеки, за когото успяваше да направи нещо, се падаха хиляди други, на които не бе в състояние да помогне, и тези две хлапета бяха от тях.

Но млекарят също не бе за завиждане. Не й бе трудно да си представи живота му — всяка сутрин той ставаше много преди изгрев слънце, правеше всекидневната си обиколка и се връщаше с няколко монети, които осигуряваха на него и на семейството му живот на ръба между оцеляването и катастрофата.

Колата спря пред голяма изискана къща, а момчетата изчезнаха в сянката на една съседна сграда. Мъжът слезе и заобиколи колата. Той развърза един от гюмовете и го вдигна на рамо. След това се запъти към задния вход на къщата.

Момчетата използваха момента. Те се стрелнаха към колата, едното се покатери в нея и се зае да развързва друг гюм. Доминик се насочи към тях. Все още не знаеше как да постъпи, макар да бе сигурна, че трябва да се намеси. Вече бе прекосила улицата, когато мъжът забеляза момчетата. Той пусна гюма на земята и с вик се втурна обратно към колата. Едното успя да се изплъзне, но другото нямаше неговия късмет. То бе пипнато за яката и съборено на земята, където върху му се посипа дъжд от безмилостни удари.

— Престанете! — Без да се колебае, Доминик се втурна към мъжа и като го задърпа за ризата успя да привлече вниманието му. Той изгрухтя и я отблъсна, сякаш имаше работа с някоя досадна муха. Доминик се озова на земята.

Няколко мига остана замаяна, но след това вълна на гняв я изправи на крака и я накара отново да се хвърли към мъжа, който не преставаше да налага момчето.

— Пусни ме, негоднико! — викаше момчето, извивайки се в ръцете му и ритайки напосоки.

— Негодник значи? — изрева мъжът. — Кучи син, това си ти! Да ограбваш труда на хората. Ще ти дам да разбереш. Какво…?

Той замлъкна, изненадан от неочаквания сблъсък е едно топло, невероятно меко женско тяло. Още по-изумен обаче остана от последвалата тирада:

— Господине, веднага го пуснете! Как смеете да се отнасяте така с едно дете? Ще повикам стражата! Ще… Ох!

Този път след сблъсъка с огромния космат юмрук Доминик остана да лежи на земята, неспособна да помръдне. Ударът само й бе изкарал въздуха, но при падането си бе ударила главата в калдъръмената настилка. Усети непоносима пронизваща болка, след което всичко потъна в непрогледен мрак.

— Мили Боже — простена мъжът, осъзнавайки какво бе сторил. — Ти си виновен, малък негодник — извика той и разтърси момчето още веднъж. Хлапакът използва смущението му, изскубна се ловко от огромните космати лапи и след като хвърли учуден поглед към Доминик, хукна надолу по улицата.

Мъжът не се колеба дълго. Той бе почтен съпруг и баща, който при други обстоятелства би останал, за да се увери, че Доминик е добре, но добре знаеше какво го очаква човек от неговото съсловие, наранил знатна дама. Ако се окажеше в затвора Нюгейт — нещо твърде вероятно при тези обстоятелства, — жена му и трите му дъщери щяха да бъдат осъдени на глад. Така че скочи на капрата, подкара коня си в галоп и скоро колата изчезна зад ъгъла.

Доминик бавно се връщаше в съзнание. Бе замаяна и объркана. Когато осъзна, че е ранена, усети страх.

С мъка успя да се надигне от земята. Усилието я накара да простене. Дишаше тежко и се бе ожулила лошо, а отгоре на всичко бе изгубила чувство за ориентация. Имаше нужда от помощ, но в момента не знаеше към кого би могла да се обърне. Успя да се изправи и крачка по крачка да тръгне надолу по улицата. Не знаеше къде отива, просто нещо я влечеше напред. Накрая си спомни.

Жилището на Пол — къщата, която бе наел. С въздишка на облекчение тя се запрепъва нагоре по стълбите и почти не се строполи пред вратата, едва успяла да потропа с месинговото чукче.

Отворилият вратата иконом само едва доловимо повдигна вежди.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожице? — попита той.

Тъй като бе очевидно, че някой трябваше да го стори, Доминик не си направи труда да обяснява. Тя промърмори с последни сили:

— Sil vous plait… Monsieur le Docteur…^[2]

В объркването си неволно бе заговорила на френски. Икономът смръщи чело. Като повечето англичани в последно време той изпитваше доста противоречиви чувства към французите. Да обезглавяват хора на публично място — това наистина бе прекалено. Всеки порядъчен човек знаеше, че подобни неща се правят зад стените на тъмниците. Макар че и сред французите имаше изключения — господин докторът например. Той бе истински джентълмен — много сдържан и тактичен, не като тази нахална госпожица, която, изглежда, си мислеше…

— Какво, по дяволите…

Икономът се обърна и занемя, слисан при вида на втурналия се към вратата Пол. Може би трябваше да коригира мнението си за своя работодател. Мъжът пред него изглеждаше бесен. В духа на най-добрите традиции на своята професия икономът успя да запази самообладание. Почти.

— Милорд, младата дама…

Пол му хвърли поглед, накарал го да замълчи със същия успех, с който би сторил това и някой куршум. Той коленичи до Доминик. Виждаше само безжизненото й тяло и пепелявосивото лице, на което вече личеше голяма синина. Фактът, че пулсът й бе спокоен, не му донесе голямо облекчение.

Той я вдигна на ръце и я понесе нагоре по стълбите. Икономът се бе съвзел достатъчно, за да си спомни за задълженията си.

— Мога ли да ви помогна с нещо, милорд? — попита предпазливо.

— Гореща вода, Самюел, горе — лаконично рече той.

— Веднага, милорд — промърмори икономът, внимателно затваряйки вратата зад себе си.

Пол веднага го забрави. В този миг Доминик леко се размърда и простена. Той сведе поглед към лицето й и пребледня. В ъгълчето на устните й се бе появила тънка ивица кръв.

След последното стъпало той спря за миг и се поколеба. Стаята, която използваше за спалня, бе точно пред него. В другия край на коридора имаше две по-малки стаи — и двете празни. Приличието — малкото, което му бе останало, — изискваше да отнесе Доминик в някоя от тях.

На лицето му се изписа непоколебима решимост, а турскосините му очи проблеснаха опасно, когато отхвърли тази мисъл. Щеше да отнесе Доминик там, където й бе мястото — в неговото легло.

А ако впоследствие тя се усъмнеше дали това е в реда на нещата, той щеше да направи всичко необходимо, за да я убеди.