Емилио Салгари
Черният корсар (6)

VI
ПОЛОЖЕНИЕТО НА ФЛИБУСТИЕРИТЕ СЕ ВЛОШАВА

Десетте минути още не бяха изминали, когато Кармо напусна къщата на нотариуса, за да потърси негъра, забелязан от Корсара по улицата. За това кратко време, смелият флибустиер се бе така преобразил, че просто бе станал неузнаваем. Бе подрязал с ножица гъстата си брада и дългите си рошави коси, след това бързо бе навлякъл един испански костюм, който нотариусът изглежда пазеше за важни случаи и който му стоеше отлично, понеже и двамата имаха еднакъв ръст.

Облечен по този начин, страшният морски вълк можеше да мине за мирен и почтен гражданин на Гибралтар, ако не за самия нотариус. Но бидейки винаги нащрек, в дълбоките и удобни джобове бе скрил пистолетите си, защото и в новия си костюм не се чувствуваше напълно сигурен.

Уличката беше пуста, но ако малко преди това Корсарът бе зърнал негъра, той не би трябвало да бъде далеч.

„Все някъде ще го открия — рече си Кармо. — Ако Моко е решил да се върне, значи сериозни причини не са му позволили да напусне Маракаибо. Дали проклетият Вая Гулд не е разбрал, че в дъното на операцията стои Черният Корсар? Възможно ли е съдбата да пожелае и тримата смели братя да паднат в ръцете на зловещия старец?… Каквото ще да става! Ние ще се измъкнем от тук, за да му върнем един ден зъб за зъб, око за око, живот за живот!“

Говорейки си по този начин, Кармо излезе на уличката и се готвеше да завие покрай една къща, когато един въоръжен с аркебуз войник, скрит дотогава под свода на един портал, препречи изведнъж пътя му и каза със заплашителен глас:

— Стой!

— Проклятие! — промълви Кармо, като бръкна в джоба и стисна пистолета. Но той прие бързо невинен вид на скромен гражданин и рече:

— Какво желаете, войниче?

— Да науча кой сте.

— Как!… Не ме ли познавате? Аз съм нотариусът на квартала.

— Простете, отскоро съм в Маракаибо, господин нотариус. Къде отивате, ако мога да знам?

— Един нещастник е на смъртно легло, а вие разбирате, че когато някой се готви да се пресели в отвъдния свят, налага му се да мисли за своите наследници.

— Истина е, господин нотариус, но внимавайте да не срещнете флибустиерите.

— Боже мой! — възкликна Кармо, преструвайки се на уплашен. — Тук флибустиери? Че как тези каналии са посмели да дебаркират в Маракаибо, тъй силно укрепен град и управляван от онзи храбър войн, наречен Ван Гулд?

— Не е известно по какъв начин са успели да дебаркират, след като не е бил забелязан никакъв флибустиерски кораб, нито край островите, нито в Корския залив, но че са вече тук няма никакво съмнение. Достатъчно е да знаете, че са убили трима-четирима от нашите хора и са имали смелостта да откраднат трупа на Червения Корсар, обесен на площада пред губернаторския дворец заедно с екипажа му.

— Непрокопсаници!… А сега къде са?

— Предполага се, че са побегнали в полето. Изпратени са войскови части на различни места и се надяват да ги заловят, за да правят весела компания на обесените.

— Да не би да са се скрили в града?

— Не е възможно; били са видяни да бягат към полето.

Кармо вече знаеше достатъчно и затова реши да продължи пътя си, за да не изпусне негъра.

— Ще внимавам да не ги срещна — рече. — Лека служба, войниче. Аз тръгвам, за да не пристигна твърде късно за мои клиент.

— Желая ви успех, господин нотариус.

Хитрият Кармо нахлупи шапката си над очите и бързо се отдалечи, оглеждайки се, уж много се страхува.

Вече свиваше около ъгъла, за да навлезе в една по-широка улица, от двете страни на която се редуваха красиви къщи с елегантни веранди, поддържани от разноцветни стълбове, когато зърна една гигантска, черна сянка, долепена до една палма в близост на голям господарски дом.

— Ако не се лъжа това ще е приятелят ми Моко — промълви пиратът. — Този път наистина много ни върви, или както казват испанците, дяволът ни закриля.

Човекът, който се криеше зад палмовото дърво, виждайки Кармо да наблюдава, се опита да залегне в сянката на Портала, като смяташе, че насреща му иде стража, но понеже и тук не се чувствуваше сигурен, бързо сви около господарския дом, за да достигне една от многото улички на града.

Кармо, обаче има достатъчно време да се увери, че това наистина е негърът. С няколко скока успя да стигне до ъгъла и викна тихичко:

— Хей, куме…

Негърът спря веднага, после след кратко колебание се върна. Разпознавайки Кармо, въпреки дегизировката му, изненадано и радостно отвърна:

— Ти ли си, бели приятелю?

— Имаш добро зрение, черни Моко — каза Кармо като се смееше.

— А капитанът?

— Засега не мисли за него, здрав е и това е достатъчно. Но ти защо се върна? Комендантът ти бе заповядал да занесеш трупа на кораба.

— Не можах, приятелю. Гората е пълна с войскови части, дошли вероятно от брега.

— Знаят ли за нашето присъствие?

— Страхувам се, че да.

— А къде скри трупа?

— В моята колиба, между два пласта от свежи листа.

— Испанците няма ли да го открият?

— Имах предвидливостта да пусна на свобода всичките си змии. Ако войниците поискат да влязат в колибата, ще срещнат змиите и ще побягнат.

— Хитър си, приятелю.

— Правя каквото мога.

— Значи смяташ, че засега не можеш да се измъкнеш…

— Казах ти, че гората е пълна с войници.

— Положението е сериозно. Морган, вторият офицер на „Мълния“, като види, че не се завръщаме, може да допусне някоя непредпазливост — промълви флибустиерът. — Ще видим как ще свърши това премеждие.

— Я кажи, Моко, познат ли си в Маракаибо?

— Всички ме познават, понеже често идвам да продавам билки, които лекуват рани.

— Никой ли не ще се усъмни в теб?

— Не, приятелю.

— Тогава следвай ме, отиваме при коменданта.

— Един момент, приятелю.

— Какво има?

— Доведох и вашия другар.

— Кой? Ван Щилер?

— Рискуваше да бъде заловен, затова реши, че ще бъде по-полезен тук, отколкото да пази колибата.

— А пленникът?

— Вързахме го тъй добре, че ще го намерим на същото място, ако другарите му не го освободят.

— А Ван Щилер къде е?

— Почакай малко, приятелю.

Негърът събра шепите си около устата и нададе слаб вик, който наподобяваше гласа на вампир — ония едри прилепи, тъй често срещани в Южна Америка.

Миг след това един човек прехвърли зида на градината, и тупна пред Кармо и каза:

— Щастлив съм да ви видя в добро здраве, бойни приятелю.

— А аз повече от теб, драги Ван Щилер — отвърна Кармо.

— Смяташ ли, че капитанът ще ме гълчи, затова че съм дошъл? Като разбрах, че сте в опасност, не можех да остана скрит в гората да гледам дърветата.

— Комендантът ще бъде доволен, драги мой. Един смелчага повече е много ценен за нас в тези минути.

— Да тръгваме, приятели!

Започваше да се зазорява. Звездите бързо избледняваха, тъй като по тези места няма истинска зора, дори и изгрев: на мястото, на нощта идва изведнъж денят. Слънцето изгрява изведнъж, неочаквано, и със силата на своите лъчи властно прогонва мрака, който за миг се стопява.

Жителите на Маракаибо, почти всички ранобудни, започваха да се събуждат; прозорците се разтваряха и тук-таме се появяваше по някоя глава, чуваха се кихавици и прозявки, надигаше се глъчка. Явно, тълкуваха се събитията от нощта, които пръснаха не малко тревога и ужас сред всички, защото името на флибустиерите всяваше не малко страх във всички испански колонни на огромния Мексикански залив.

Кармо, който избягваше всякаква среща, за да не би случайно да бъде разпознат от някои от посетителите на странноприемницата, крачеше бързо, следван от негъра и хамбургчанина. Стигнал до уличката с къщата на нотариуса, се натъкна на същия войник, който с алебарда на рамото сновеше напред и назад по нея.

— Връщате ли се вече, господин нотариус? — попита любезно.

— Какво да ви кажа — отвърна флибустиерът, — моят клиент бързаше да напусне тази грешна земя и затова бързо свърших работата си.

— В наследство ли ви остави този прекрасен негър? — рече войникът, сочейки змиеукротителя. — Карамба! Този колос струва хиляди пиастри.

— Да, подари ми го. А сега, довиждане — рече Кармо и бързо сви към вратата на къщата, която затвори с резето.

Черният Корсар ги чакаше на стълбите с нетърпение, което мъчно можеше да прикрие.

— Значи негърът се върна… А трупът на брат ми? А, ето те и теб, Ван Щилер! Защо?

С малко думи Кармо го осведоми за причините, принудили негъра да се завърне в Маракаибо и привлече на помощ Ван Щилер, както и онова, което бе научил от войника на уличката.

— Новините, които ми носиш, са неприятни — рече Корсарът на негъра. — Ако испанците държат полето и брега, не знам как ще стигнем до моята „Мълния“. Не се страхувам за себе си, а за моя кораб, който може да бъде изненадан от ескадрата на адмирал Толедо.

— Проклятие! — възкликна Кармо. — Само това ни липсваше. Започвам да се страхувам, че това приключение ще свърши зле — промърмори Ван Щилер. — Но все пак трябва да сме доволни, че не са ни обесили още преди два дни, всеки ден е печалба.

Черният Корсар бе започнал да се разхожда из стаята, кръжейки около сандъка, който им бе послужил за маса. Изглеждаше доста загрижен и нервен; от време на време спираше, вглеждаше се в хората си, но после поклащаше глава и продължаваше да кръжи. Изведнъж спря пред нотариуса, който седеше на леглото здраво вързан, прикова заплашителен поглед в него и му каза:

— Познаваш ли околностите на Маракаибо?

— Да, ваша милост — отвърна оня с треперещ глас.

— Можеш ли да ни изведеш от града, без да бъдем изненадани от сънародниците ти и да ни оставиш на някое сигурно място?

— Как да сторя това, господине? Напуснем ли къщата, веднага ще ви познаят и ще арестуват и вас и мен… да, и мен, защото съм искал да ви помогна. А губернаторът не се шегува и ще ме обеси.

— Ето, че всички се страхуват от Ван Гулд — рече Корсарът със стиснати зъби и мрачен блясък в очите. — Да, този човек е енергичен, горд и безпощаден, от него всички треперят. Но не всички! Един ден аз ще го накарам той да трепери! Този ден той ще плати с живота си за смъртта на моите братя.

— Губернатора ли искате да убиете? — попита нотариусът с колеблив глас.

— Тихо, старче, ако ти е скъп животът — каза Кармо.

Корсарът като че ли не чу ни единия, ни другия. Бе излязъл от стаята, насочвайки се към прозореца на съседния коридор, откъдето можеше да наблюдава цялата уличка.

— Добре се наредихме! — рече Ван Щилер, като се обърна към негъра. — Няма ли нашият приятел Моко някоя идея в главата си, която да ни извади от това невесело положение?… Не се чувствувам много сигурен в тази къща.

— Може би имам една — отвърна негърът.

— Изплюй камъчето — рече Кармо. — Ако идеята ти е осъществима, обещавам ти една прегръдка — аз, който никога не съм прегръщал цветнокож.

— Трябва обаче да изчакаме нощта.

— Засега не бързаме.

— Облечете се като испанци и напуснете спокойно града.

— Е, аз имам вече костюма на нотариуса.

— Не е достатъчно.

— Какво друго да навлека отгоре си?

— Една хубава униформа на мускетар или алебардист. Ако излезете от града облечени в цивилни дрехи, войските, които претърсват полето, няма да закъснеят да ви арестуват.

— Гръм и мълния! Каква чудесна идея! — възхити се Кармо. — Имаш право, Моко. Облечени като войници, на никого няма да му дойде наум да ни спре, особено нощем. Ще ни вземат за патрул и така ще можем да се измъкнем.

— А къде да намерим дрехите? — попита Ван Щилер.

— Къде ли? Ще изкормим няколко войника, които ще съблечем — рече решително Кармо. — Знаеш, че действуваме бързо.

— Не е нужно да се излагате на толкова голяма опасност — рече негърът. — Мене ме познават в града, никой няма да се усъмни, ако отида да купя дрехи, дори и оръжие.

— Мили, черни куме, ти си добър и смел мъж, затова искам братски да те прегърна — отвърна Кармо, като разтвори ръце, за да прегърне негъра, но не му остана време. По стълбите звучно отекна нечие потропване по портата отвън.

— Гръм и мълния! Някой чука на вратата — възкликна Кармо.

В този момент влезе Корсарът и се обърна към нотариуса:

— Вън има човек, който изглежда търси вас.

— Сигурно е някой мой клиент, господине — отвърна пленникът и въздъхна. — Някой клиент, от който бих могъл да изкарам добри пари, докато сега…

— Престани — рече Кармо. — Достатъчно добре се познаваме, дърдорко недин!

Втори удар, по-силен от първия, разтърси вратата, последван от тези думи:

— Отворете, господин нотариус! Няма време за губене.

— Кармо — рече Корсарът, който бе взел бързо решение. — Ако упорствуваме да не отворим, онзи човек може да се усъмни и да помисли, че на стареца е прилошало, след което да повика хората от квартала.

— Какво трябва да направя, коменданте?

— Отворете, вържете здраво онзи досадник и го доведете да прави компания на нотариуса.

Още не беше свършил да говори, когато Кармо се спусна по стълбите, придружен от негъра-великан. По същото време се разнесе и третият удар, който за малко не изкърти вратата, но Кармо побърза да отвори.

— Ех, че сте нетърпелив, господине… — рече.

Един младеж на около двадесет години, елегантно облечен и въоръжен с кама, окачена на колана, нахълта и почна да ругае:

— Така ли трябва да чакат клиентите ви, които бързат? Но, за бога…

Като видя Кармо и негъра, той замлъкна и опули очи, после понечи да направи крачка назад, но вратата хлопна зад него.

— Кои сте вие? — попита.

— Двама слуги на господин нотариуса — отвърна Кармо и подигравателно се поклони.

— Я виж ти! — възкликна младежът. — Изглежда дон Турильо изведнъж е станал богат, за да си позволи лукса да държи двама слуги.

— Да, получи наследство от един негов чичо, починал в Перу — рече Кармо и се засмя.

— Заведете ме веднага при него. Вече бе предупреден, че днес ще се състои бракът ми със сеньорита Кармен де Васконселос. Специално ли трябва да го молим да…

Фразата му бе грубо прекъсната от юмрука на негъра, който неочаквано се стовари между двете му плещи, а с другата ръка запуши устата му. Почти задушен, нещастникът падна на колене и изблещи очи.

— Хайде, по-полека, приятелю — рече Кармо. — Ако го стиснеш още малко, ще го задушиш напълно. Трябва да се научиш да бъдеш по-любезен с клиентите на господин нотариуса.

Младежът, който бе тъй уплашен, че не се сети да окаже каквато и да е съпротива, бе откаран в стаята, обезоръжен, здраво вързан и поставен до нотариуса.

— Готово, капитане — каза Кармо.

Корсарът одобри действията на моряка с кимане на глава, после, доближавайки лицето на младежа, който го гледаше с изцъклени от ужас очи, попита:

— Кой сте?

— Един от моите най-добри клиенти, синьор — рече нотариусът. — От него щях да изкарам поне прехраната си за днес…

— Млъкнете! — рече Корсарът рязко.

— Нотариусът става истински папагал! — викна Кармо. — Ако продължава така, трябва да му отрежем част от езика.

Красивият младеж, донякъде успокоен, обърна лице към Корсара и след като спря за миг върху му учудения си поглед, отвърна:

— Аз съм синът на съдията на Маракаибо, дон Алонсо де Конхевио. Надявам се сега да ми обясните причината на това посегателство върху личността ми.

— Излишно е да я знаете, но ако останете спокоен, няма да ви бъде причинено никакво зло и утре, ако не се случат непредвидени събития, ще бъдете свободен.

— Утре!… — възкликна младежът с нотка на горчива изненада в гласа. — Помислете, синьор, днес аз трябва да се оженя за дъщерята на капитан Васконселос.

— Ще се ожените утре.

— Внимавайте! Баща ми е приятел на губернатора и това ви странно поведение по отношение на мен може скъпо да ви струва. Тук в Маракаибо имаме войска и оръдия.

Гневна усмивка разтегли устните на Корсара.

— Не се страхувам от тях. Аз също имам хора, които са по-смели и опитни от вашите, и не по-малко оръдия.

— Но кой сте вие?

— Излишно е да знаете.

Като рече това, Корсарът обърна рязко гръб и излезе, заставайки на пост пред прозореца, а Кармо и негърът започнаха да претърсват къщата от мазето до тавана, в желанието си да приготвят закуска. Ван Щилер застана до пленниците, за да осуети всякакъв опит за бягство.

Скоро Кармо и негърът се върнаха с един пушен бут и парче пикантно сирене, което върна доброто настроение на цялата компания и им позволи да вкусят прекрасното вино на нотариуса. Поне така твърдеше любезният флибустиер.

Вече бяха известили Корсара, че закуската е готова и няколко бутилки Порто са отворени, когато отново чуха да се удря на вратата.

— Кой може да е? — запита се Кармо. — Друг клиент, който идва да прави компания на нотариуса?

— Иди да видиш — рече Корсарът, който вече бе седнал на подредената набързо трапеза.

Морякът не чака да му повторят заповедта и поглеждайки през прозореца, без обаче да повдига решетките, видя пред вратата един по скоро възрастен мъж, който приличаше на слуга или разсилен от съда.

— По дяволите! — промълви. — Сигурно идва да търси младежа. Изглежда тайнственото изчезване на годеника е разтревожило булката, кумовете и поканените. Хм… нещата се заплитат…

Не получил отговор, слугата продължаваше да чука с нарастващо усърдие, привличайки любопитството на съседите, които почнаха да се показват по прозорците.

Трябваше непременно да отворят и грабнат този нов нахалник, преди съседите да се усъмнят и повикат стражите.

Кармо и негърът побързаха да слязат и отворят. Още при първата крачка на новодошлия една ръка се впи в гърлото му, за да не може да вика, после бе вързан и закаран в горната стая, за да прави компания на нещастния си млад господар и не по-малко нещастния нотариус.

— Дявол да ги вземе всички! — изпъшка Кармо. — Ако продължават все така да се изреждат на вратата, ще трябва да пленим цялото население на Маракаибо.