Емилио Салгари
Черният корсар (14)

XIV
АНТИЛСКИТЕ УРАГАНИ

Опустошавайки Малките Антили, които първи понасят тия страхотни удари и възпират вълните на Атлантика, надигнати от източния вятър и неудържимо насочени към Порто Рико и Хаити, ураганът връхлетя над Наветрения канал с онази сила, която бе много добре позната на мореплавателите в Мексиканския залив и Карибско море. Тук недалеч от екватора, посред бял ден настъпи тъмна нощ, — една от ония нощи, които вселяват страх и у най-смелите мореплаватели. Виждаше се само пяната на вълните, която странно блещукаше.

Един въздушен смерч стремително се носеше по водата, вятърът ревеше неспирно, като от хиляди гърла, късаше платната, превиваше дори мачтите. Във въздуха се носеше странен трясък, който нарастваше с всеки миг. Сякаш безброй коли натоварени с железа и тенекии се носеха в луд бяг, или тежки конвои минаваха с пълна пара по метални мостове.

Морето бе станало грозно. Високи като планини, вълните тичаха от изток към запад в луда надпревара. Те се надигаха яростно, сякаш получаваха ужасен тласък от долу нагоре, после се спускаха, издълбавайки големи пропасти, които достигаха дъното на залива.

Поставяйки предните триъгълни платна на фокмачтата и гротмачтата срещу вятъра, но тройно прибрани, а всички останали платна — свити, „Мълния“ бе приела смело борбата.

Приличаше на фантастична птица, която бръсне водите. Ту безстрашно изкачваше тези пътуващи планини, сред ивици от шумяща пяна, сякаш искаше да разцепи черната маса на облаците, ту се спускаше по гладките водни стени, за да докосне морското дъно. Люшкаше се отчаяно, потапяйки понявга редовете на фокмачтата, и гротмачтата, но мощните бордове на кораба не се огъваха под страшния напор на вълните. Наоколо му, дори по палубата, падаха клони от дървета, всякакви плодове, захарна тръстика и купчини листа, завъртяни от вихрушката на вятъра, откъснати от горите на плантациите на близкия остров Хаити, а пороен дъжд, като от ведро, заливаше палубата и с мъка се оттичаше.

Скоро тъмната нощ бе заместена от огнена нощ. Заслепяващи мълнии разкъсваха мрака и осветяваха морето и кораба със синкав блясък, а в облаците трещяха гръмотевици, сякаш на небето се бе завързал гигантски артилерийски дуел. Въздухът бе тъй наситен с електричество, че хиляди искри прескачаха въжетата, а по върховете на мачтите и флюгерите блесна огъня на свети Елм.^[1]

Тогава ураганът достигаше връхната си точка. Вятърът се носеше мълниеносно с оглушителен рев, може би с четиридесет метра в секунда, повдигайки водни стълбове и цели стени, които се сгромолясваха сред облаци от воден прах.

Откъснати от вятъра, кливерите на „Мълния“ бяха отнесени далеч, а платното на фокмачтата увисна, раздрано на панделки, но платното на гротмачтата още издържаше. Пометена от вълните и вятъра, „Мълния“ бягаше с бясна скорост посред гръмотевиците и водните смерчове. Сякаш всеки момент трябваше да бъде издигната и запокитена на дъното, но ето, че отново се възправяше и цепеше огромните вълни.

Изправен пред кормилото Черният Корсар водеше кораба със сигурна ръка. Непоклатим и невъзмутим сред волната стихия, която го обливаше, той даваше отпор на природния гняв с пламнали очи и усмивка на устните. Черната му фигура се открояваше сред светкавиците и на моменти приемаше гигантски размери. Като чертаеха своите огнени ивици, мълниите играеха наоколо му, а вятърът го брулеше, отскубваше късове от дългото му перо на шапката, но той оставаше неустрашим на мястото си. Напомняше на морски гений, изскочил от дълбините на големия Залив, за да премери силите си с буйствуващата природа.

Неговите моряци, също както през нощта на абордажа, когато насочваше кораба си право срещу испанския враг, го гледаха със суеверен ужас и се питаха дали наистина този човек е смъртен като тях, или свръхестествено същество, което нито куршумът, нито сабята, нито ураганите могат да сломят. По едно време, когато огромните вълни връхлитаха най-силно срещу бордовете, хората за миг видяха Корсара да се отделя от кормилото, сякаш имаше намерение да се втурне към стълбата на левия борд и изостави кораба на произвола.

Една жена бе излязла от каюткомпанията и се изкачваше по стълбата, вкопчвайки се с усилие за всяко стъпало, за да не полети надолу поради силните клатушкания на кораба. Бе загърната в тежка мантия от каталонско сукно, но бе гологлава и вятърът въртеше разкошните и руси коси.

— Синьорина! — викна Корсарът, който веднага бе познал младата фламандка. — Не виждате ли, че тук витае смъртта?

Херцогинята не отговори, а му махна с ръка, сякаш да му каже: „Не ме е страх“.

— Оттеглете се, синьорина! — рече й Корсарът, по-блед от всякога.

Вместо да се подчини, храбрата фламандка се изправи на палубата, прекоси я, като се държеше здраво за лоста на бизана и се сгуши между фалшборда и кърмата на голямата спасителна лодка, която бяха издигнали тук със скрипеца, за да не я отмъкнат вълните.

Корсарът и направи знак да се оттегли, но тя поклати енергично глава в знак на отказ.

— Но тук е смъртта! — повтори и той. — Върнете се обратно, синьорина!

— Не — отговори фламандката.

— Но какво търсите тук?

— Да се възхищавам на Черния Корсар.

— И да ви отнесат вълните.

— За вас това има ли значение?…

— Но аз не желая смъртта ви, разбирате ли, синьорина! — викна Корсарът и за пръв път в гласа му затрептя нотка на страстен порив.

Младата жена се усмихна, но не помръдна. Сгушена в онова ъгълче, обхванала с ръце тежкото си наметало, с развети коси, тя оставяше вълните да я заливат, без да откъсне очи от Корсара.

Като разбра, че всичко ще бъде излишно, а може би и радостен да вижда тъй близо до себе си това смело момиче, изкачило се дотам само и само да се любува на храбростта му, Корсарът не повтори заповедта си. И когато ураганът оставяше минутка покой на кораба, отправяше очи към херцогинята и несъзнателно и се усмихваше. Явно, и двамата се харесваха.

Всеки път, когато я погледнеше, очите му срещаха веднага нейните, които го гледаха без да трепнат, също като сутринта, когато застанала на носа на линейния кораб, не отделяше поглед от него. Но тези очи, които излъчваха тайнствено очарование, смущаваха Корсара и на това си смущение той не можеше да намери обяснение. А когато не я гледаше, чувствуваше, че тя не го изпуска из очи за миг и изпитваше неудържимо желание да обърне глава в тази посока.

Имаше моменти, в които вълните се стоварваха със страшна сила върху „Мълния“ и той изпита страх от този неин поглед, защото и извика:

— Не ме гледайте така, синьорина! Играем си със смъртта!

Необяснимото очарование престана в същия миг: момичето затвори очи, наведе глава и закри лицето си с ръце.

По това време „Мълния“ се намираше край бреговете на Хаити. При светлината на светкавиците прозираха високи брегове, свършващи с опасни рифове, върху които корабът можеше да налети. Гласът на Корсара отекна сред рева на вълните и воя на вятъра:

— Подменете платното на фокмачтата! Опънете кливера!

Морето, макар вятърът да духаше към южните брегове на Куба, бе страхотно и покрай Хаити. Огромни вълни, високи по петнадесет метра се образуваха около скалистите рифове, откъдето се връщаха с нова сила.

Но „Мълния“ не се предаваше. Запасното платно бе опънато на фокмачтата, кливерите разгънати на крайната мачта на носа и корабът се понесе като параход, пуснат на пълна пара.

За щастие ураганът, след като достигна своята връхна точка, започна да стихва, защото обикновено тези страхотни бури траят само по няколко часа. Тук-там облаците се разнесоха и позволиха на някоя звезда да се покаже, а и вятърът не духаше с предишната си сила. Но минаха часове, докато вълните запретени от Атлантика към големия Залив, се успокоят. През цялата нощ корсарският кораб отчаяно се бе борил с вълните, които го нападаха от всички страни, но успя победоносно да премине Наветрения провлак и да излезе в тази част на морето, между големите Антили и Бахамските острови.

На сутринта, когато вятърът обърна на север, „Мълния“ се намираше почти пред Тайтянския нос. Черният Корсар, който изглежда беше смазан от тази дълга борба и чиито дрехи бяха подгизнали от водата, щом можа да различи малкия фар на градчето, разположено на носа, предаде кормилото на Морган и се насочи към голямата спасителна лодка, до чиято кърма все още сгушена се намираше младата фламандка и й каза:

— Елате, синьорина. Аз също ви се възхищавах и вярвам, че никоя жена не би излязла срещу смъртта като вас, само за да види как моята „Мълния“ се бори с урагана.

Момичето се бе изправило, отърсвайки се от водата, която бе измокрила не само дрехите й, но и косите. Погледна Корсара в очите и усмихнато му каза:

— Може би никоя жена не би дръзнала да се качи на палубата, но мога да кажа, че аз единствена съм видяла как Черният Корсар води кораба си сред един от най-ужасните урагани и съм се възхищавала на силата и смелостта му.

Корсарът не отговори. Застанал пред нея, той я гледаше с пламтящи очи, макар в тях да личеше и тревога. После въздъхна и добави:

— Жалко, че тъжното предсказание на циганката прави от вас една фатална жена.

— За кое предсказание говорите? — попита учудено момичето.

Вместо да отговори, Корсарът поклати глава и прошепна:

— Безумства!…

— Суеверен ли сте, кавалере?

— Може би.

— Вие?

— Ех, понякога предсказанията се сбъдват, синьорина.

Погледна вълните, които се разбиваха в бордовете на кораба с глух рев, посочи ги на момичето и каза с тъжен глас:

— Попитайте тях, ако можете… и тримата бяха хубавци, млади, силни и смели, а сега почиват под тези вълни, на дъното на морето. Злокобното предсказание за тях се сбъдна, може би ще се сбъдне и за мене, защото чувствувам, че тук в сърцето ми възпламва огромен пламък, който вече никога не ще мога да угася. Така да бъде!… Нека се сбъдне онова, което ми е писано — не се страхувам от морето и там, където почиват моите братя, ще има място и за мен, но по-късно, когато видя предателя да ме предхожда.

Повдигна рамене, направи с двете си ръце заканителен жест, после слезе от палубата и остави младата фламандка напълно учудена от тия думи, които тя все още не можеше да разбере.

Три дни по-късно, когато морето бе станало спокойно, „Мълния“, понесена от благоприятни ветрове, достигна остров Тортуга — всеизвестното гнездо на флибустиерите от Големия Залив.