Емилио Салгари
Черният корсар (27)

XXVII
МЕЖДУ ДВА ОГЪНЯ

Двадесетина араваки, насядали около един гигантски, огън, възбудено ръкомахаха. До тях лежаха труповете на двама убити испанци. Флибустиерите затаиха дъх зад клоните.

— Можеш ли да различиш тези двама нещастници? — попита Корсарът тихо каталонеца.

— Да синьор — отвърна оня със задавен глас. — Това са двама войници от охраната на Ван Гулд, мисля че ги познавам по брадите.

— Как да постъпим? — попита го Корсарът. — Да отминем ли?

— Моля ви да ми дадете възможност да погреба моите съотечественици — рече с умолителен глас испанецът.

— Добре, ще ги нападнем, макар да са пет пъти по-многобройни от нас. А може би да чакат и подкрепления.

— Надявам се преди да дойдат други индианци да успеем да погребем приятелите ти. Хей вие, Ван Щилер и Кармо, ако наистина сте опитни стрелци, покажете сега майсторството си.

— Аз ще поваля оня великан, който се готви да разстеле жаравата — рече Кармо.

— А аз — рече хамбургчанинът — ще пръсна главата на оня, дето дялка някакъв клон, за да приготви шиш.

— Огън! — изрече Корсарът.

Двете пушки изгърмяха едновременно и раздраха нощната тишина. Големият индианец се строполи върху жарта, а другият падна назад с разбит череп. Другарите им скочиха, като ужилени, държейки в ръце боздуганите и лъковете си, но бяха толкова изненадани, че не знаеха какво да направят. Каталонецът и Моко използуваха момента и изпразниха аркебузите си по средата на скупчените индианци. Като видяха да падат още двама от техните, араваките си плюха на петите и бързо потънаха в леса.

Флибустиерите веднага наскачаха, но в същия миг до тях долетяха далечни викове.

— Бързо! — викна Корсарът. — Скрийте труповете в храстите, ако трябва ще ги погребем по-късно.

— Все едно, те пак ще ги намерят, но да направим каквото можем — каза Ван Щилер.

Каталонецът и Ван Щилер взеха да удрят с клони по главните, за да не ги издадат пламъците, а Моко и Кармо през това време копаеха с два боздугана трап във влажната почва на джунглата. Корсарът, с гръб към тях, стоеше на пост край дърветата.

Виковете на индианците се чуваха все по-близо. Хората, които бяха тръгнали по следите на Ван Гулд, като чуха зад себе си гърмежите, сега се връщаха, за да се притекат на помощ на събратята си, които бяха оставили да им приготвят чудовищната вечеря.

Страхувайки се от внезапно нападение, защото вече чуваше наблизо пукането на клоните, Корсарът се затича към своите флибустиери и им каза:

— Да бягаме! Скоро цялото племе ще бъде отгоре ни.

— Готово, коменданте — каза Кармо, който тъпчеше с крака пръстта на пресния гроб.

— Синьор, ако побегнем, ще бъдем преследвани и достигнати — рече каталонецът на Корсара. — Нека се скрием горе — каза и посочи едно огромно дърво, което от само себе си съставляваше гора. — Сред оня листак мъчно ще ни открият.

— Хитър си, приятелю — каза Кармо. — Моряци, по мачтите!

Каталонецът и флибустиерите, водени от Моко се втурнаха към този колос на тропическата флора, помагайки си един друг при катеренето.

Дървото беше сумамейра (eriodendron summauma), едно от най-големите, които растат в горите на Гвиана и Венецуела. Клоните са му безброй, дълги и възлести, покрити с белезникава кора и гъста листна маса. Както вече се каза, носещата основа на тези дървета се състои от голям брой естествени подпори, образувани от външните корени, по които флибустиерите можаха да стигнат до първите клони и по тях нагоре — да се изкачат на петдесет метра височина от земята.

Кармо се готвеше да се настани на един четалест клон, когато усети последния силно да се люлее, сякаш някой друг бе застанал на противоположния му край.

— Ти ли си, Ван Щилер? — попита. — Какво, искаш да ме събориш ли? Предупреждавам те, че от тази височина е най-лесно да си натрошим кокалите.

— Какво говориш? — попита го Корсарът, който бе над него. — Ван Щилер е отпреде ми.

— Тогава кой ме люлее? Да не би някой от индианците да се е скрил тук горе.

Огледа се на десет крачки разстояние и сред листата видя да святкат две жълто-зеленикави точки.

— По дяволите! — възкликна Кармо. — Какво животно ни прави компания? Хей, каталонецо, я погледни да ми кажеш кому принадлежат ония страшни очи, които така втренчено ме гледат?

— И аз виждам чифт очи, но не бих могъл да кажа, дали са на ягуар, или когуар.

— Ягуар ли? Само това ми липсваше — каза Кармо и потръпна.

— Тихо — рече Корсарът — араваките идат.

— А аз какво да правя с този звяр до мене? — попита Кармо, който почваше да става неспокоен.

— Може би няма да те нападне. Не мърдай, за да не ни издадеш.

— Тихо, ето ги — рече каталонецът.

Индианците наближаваха и крещяха като луди. Бяха около осемдесет, а може би и повече, всички въоръжени с боздугани, лъкове и копия. Връхлетяха на полянката, дето димеше още огънят, но когато вместо двамата бели, които се надяваха да намерят опечени, видяха труповете на своите другари, по лицата им се изписа гняв и уплаха. Крещяха като обсебени от дявола, удряха с боздуганите си по дърветата от яд, че са излъгани и ровеха трескаво из храстите, за да открият някакъв враг.

Щом първият им пристъп на ярост премина, започнаха да се разпръскват и да търсят наоколо убийците на своите другари.

Скрити сред гъсталака от листа, флибустиерите не дишаха и чакаха да премине бурята под тях. Повече се тревожеха от присъствието на звяра, и най-вече Кармо, който му беше съсед. До този момент животното се спотайваше, но всеки миг можеше да скочи върху нещастния флибустиер и да привлече по този начин вниманието на индианците.

— Проклето животно! — измърмори Кармо. — Не ме изпуска от поглед за секунда! Хей, каталонецо, я ми кажи в чий стомах ще завърша земните си дни, ако звярът скочи отгоре ми?

— Мълчете, индианците ще ни чуят! — рече му оня, който беше под него.

Някакво пръщене от другия край на клона привлече вниманието на всички. Кармо погледна с уплашени очи звяра, който се бе размърдал, сякаш му бе омръзнало да стои все в едно положение.

— Капитане — каза Кармо, — струва ми се, че се готви да ме изяде.

— Не мърдай, сабята е в ръката ми — отвърна му Корсарът.

— Сигурен съм, че ще го пронижете, но…

— Тихо, двама индианци се въртят под нас.

— Ех, с какво удоволствие бих хвърлил звяра върху главите им.

Погледна надолу и видя две неясни очертания, които се въртяха около дървото и оглеждаха корените му.

— Зле ще свърши тази работа — продължи да мърмори Кармо.

Индианците се повъртяха известно време около исполинското дърво, после побързаха да догонят другите араваки, чиито викове вече заглъхваха в далечината.

Корсарът изчака няколко минути и като се убеди, че араваките окончателно са си отишли, рече на Кармо:

— Опитай се да разтърсиш клона.

— Какви са ви намеренията, коменданте?

— Да те отърва от опасната компания. А ти, Ван Щилер, бъди готов със сабята си.

— И аз съм тук, господарю — рече Моко, който бе се изправил на своя клон и стискаше тежката си пушка за цевта.

Виждайки около себе си толкова много защитници, Кармо се успокои и почна буйно да скача и да разтърсва клона. Като разбра, че го гонят, звярът издаде глухо ръмжене и взе да фучи като ядосана котка.

— Давай, Кармо! — викна каталонецът. — Щом не мърда, значи го е страх повече от теб. Разтърси силно клона, да падне.

Флибустиерът се хвана за един по-горен клон и започна още по-силно да скача. Животното се бе отдръпнало в края на клона и се люлееше във всички посоки. Чуваха се ноктите му да дращят по клона, опитвайки се да се задържи, а очите му, разширени от страха, търсеха място, на което да стъпи. Изведнъж, като разбра безнадеждното си положение, звярът се реши на отчаяна постъпка. Сви се като топка, скочи на един по-долен клон, профуча над главата на каталонеца, и от там се опита да се спусне по дънера на дървото. Но там го чакаше Моко, който стовари отгоре му тежкия приклад на аркебуза си, при което животното полетя надолу с пречупен гръбнак.

— Уби ли го? — попита Кармо.

— Не му остана време дори да изреве — отвърна усмихнат Моко.

— Ягуар ли беше? Стори ми се по-дребен от оня, който Корсарът уби — рече Кармо.

— Напразно бра страх. И с тояга можеше да го пропъдиш — отвърна му негърът. Животното се нарича оцелот и прилича много на ягуара, но всъщност е една голяма котка — поясни каталонецът. — Гони маймуни и птици, но с човека не се закача.

— Ах, вагабонтин! — възкликна Кармо. — Ако знаех, щях да го хвана за опашката, но ще му върна за страха дето брах. Трябва да знаете, че добре опечени, котките никак не са лоши за ядене.

Каталонецът направи гримаса на отвращение.

— Ще ти дам да опиташ, ще видиш, че няма да се мръщиш.

— Може и така да е, още повече, че запасите ни от храна са на привършване, а гората, която ни предстои да прекосим, е бедна откъм дивеч.

— Защо? — попита Корсарът.

— Пълна е с тресавища, синьор; много е трудна за преминаване.

— Обширна ли е?

— Стига до Гибралтар.

— Много време ли ще ни трябва да я прекосим? Не бих желал да стигна в Гибралтар след Олонеца.

— Надявам се за четири-пет дни да я преминем.

— Ще стигнем навреме — рече Корсарът, като говореше на себе си. — Но по-добре ще бъде да тръгваме веднага…

— Индианците не са още толкова далеч, синьор. Съветвам ви да прекараме нощта на това дърво.

— Но междувременно Ван Гулд ще ни избяга.

— Ще го настигнем в блатистата джунгла, сигурен съм в това, синьор.

— Страхувам се да не стигне в Гибралтар преди мен и за втори път да ми избяга.

— В Гибралтар ще бъда и аз, синьор, и няма да го изпусна от очи.

— Ти, в Гибралтар? Какво искаш да кажеш?

— Че ще влезна там преди вас.

— Как така, преди нас?

— Синьор, аз съм испанец — рече каталонецът със сдържан тон. — Надявам се да ми позволите да загина редом с моите другари, без да ме принуждавате да се сражавам във вашите редици против испанското знаме.

— Значи бързаш да напуснеш този свят? Всички испанци в Гибралтар ще загинат.

— Дори и така да е, ще умрат с оръжие в ръка около славното знаме на далечното отечество — рече с развълнуван глас каталонецът.

— Истина е, ти си храбрец — отвърна Корсарът с въздишка. — Ван Гулд е фламандец, но Гибралтар е испански град.