Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Антилски корсари (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il Corsaro Nero, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 39 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2009)
Сканиране
Стоян Димитров
Корекция
Сергей Дубина

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Емилио Салгари. Черният корсар

Издателство „Отечество“, София, 1981

Художник МАРИО ВЪТКОВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор МИНА ПЕТРОВА

 

Emilio Salgari. Il corsaro nero

Edizioni Paoline, Roma 1977

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна редакция: Светослав Иванов, 2009
  3. — Добавяне на анотация (пратена от Даниел Б.)

XV
ФЛИБУСТИЕРСКАТА ДРУЖИНА

През 1625 година, докато Франция и Англия се опитвали с непрестанни войни да задушат вековното могъщество на Испания, два кораба, единият френски, другият английски, с безстрашни корсари на борда, поставили си за цел да навредят на цветущата търговия на испанските колонии в Антилско море, хвърлили почти едновременно котва пред малкото островче „Свети Христофор“, населено с някои от карибските племена.

Начело на французите бил нормандският благородник на име Д’Енанбюс, а на англичаните — сър Томас Уорнър.

Като установили, че островът е плодороден, а обитателите му — покорни, корсарите се настанили спокойно, разделили си братски малкото парче земя и основали две малки колонии. Цели пет години тези хора живели спокойно, работейки земята, тъй като отдавна се били отказали от морските си набези. Но един ден се появила испанска ескадра, разрушила голяма част от жилищата и плантациите на колониите, тъй като испанците считали всички острови от Мексиканския залив за тяхна изключителна собственост.

Някои от заселниците, убегнали на испанската ярост, успели да намерят убежище на друго едно островче, наречено Тортуга, сиреч костенурка, защото погледнато от разстояние приличало на тия влечуги. Било разположено на север от Санто Доминго, почти пред Саманския полуостров и разполагащо с удобно за отбрана пристанище. Тези малцина корсари били създателите на страшния флибустиерски клан, който за кратко време учудил света с чутовните си подвизи.

Докато някои от тях се посветили на тютюнообработването, което давало отлични резултати на онази плодородна почва, други, непреклонни, в желанието си да отмъстят за гибелта на двете малки колонии, продължили да кръстосват морето и да нанасят щети на испанците, служейки си най-често с обикновени гемии и лодки.

Скоро Тортуга станал важен център; тук пристигнали много френски и английски авантюристи от близкия остров Санто Доминго и от Европа, изпратени там най-вече от нормандските корабопритежатели. Тези хора, предимно скитници, войници и моряци, алчни за плячка, привлечени тук от идеята да забогатеят и сложат ръка на мините, от които Испания черпела реки от злато, след като не намерили на остров Тортуга онова, на което се надявали, се впускали в грабеж по моретата, още повече, че техните нации били в постоянна война с иберийския колос.

Виждайки търговията им да пострадва, испанските заселници от Санто Доминго решили бързо да се отърват от тия крадци и грабители и като издебнали момент, в който Тортуга бил останал със слаб гарнизон, пратили да го нападнат с големи сили. Завладяването на острова станало лесно и флибустиерите, които паднали в ръцете на испанците, били избити или обесени.

Флибустиерите, които по това време се намирали в открито море, щом научили за клането, се втурнали към своя остров под командването на Уайлс и след отчаяна битка си го възвърнали, като избили цялото испанско командване. Но сред победителите се породили остри разпри, тъй като французите били по-многобройни от англичаните и това улеснило испанците втори път да връхлетят над острова и прогонят жителите му, които се укрили в горите на Санто Доминго в Хаити.

Както първите заселници на Свети Христофор станали създатели на флибустиерството, сегашните бегълци от Тортуга станали създатели на буканиерството. Те опушвали месото и изсушавали кожите на убитите от тях животни. Името си получили от карибския глагол букан, който значи опушвам месо. Тези мъже, които по-късно трябвало да станат най-смелите съюзници на флибустиерите, живеели като диваци в жалки колиби, построени от по няколко клона. За дреха използували само една риза от грубо платно, винаги опръскана с кръв, чифт набързо стъкмени панталони, широк кожен колан, за да носи сабята им и два ножа, свински цървули и сламена шапка.

Мечтата им била единствено — една: да притежават добра пушка и глутница от ловни кучета. Ловували по двама, за да си помагат; нямали семейства, сутрин рано излизали на лов и неуморно избивали дивите биволи, които изобилствували по тия места, а вечер се връщали отрупани с кожи и месо. За да им остане месото за Продан, хранели се само 1 с костния мозък на убитите от тях животни.

Така, полека-лека образували сдружение и отново почнали да досаждат на испанците, които взели да ги преследват като диви животни. Животът на тия скромни и смели ловци станал невъзможен.

Тъкмо тогава буканиерите и флибустиерите се обединили под името Братя от брега и се завърнали на Тортуга, но желанието им да отмъстят на испанците за миг не угаснало.

Тези смели ловци и безпогрешни стрелци оказали неоценима помощ на флибустиерите. Тортуга бързо процъфтял и станал убежище на авантюристите от Франция, Холандия, Англия и други нации, но най-вече по време на управлението на Белтран Орегонски, изпратен тук от френското правителство като губернатор.

Понеже войната с Испания още бушувала, флибустиерите започнали първите си смели набези, нападайки всички испански кораби, които срещали. Отначало разполагали с жалки шлюпки, в които едва можели да се разминат, но по-късно се сдобили с великолепни кораби, отмъкнати от техните неприятели. Не притежавали топове, които замествали със стрелковото майсторство на буканиерите, но дързостта им била неописуема: нападали най-тежките испански кораби, които превземали на абордаж. Нито гюллетата, нито модерното въоръжение могли да ги възпрат. Били истински демони в боя и суеверните испанци наистина вярвали, че са адски изчадия.

Рядко пощадявали жертвите си, както впрочем постъпвали и испанците. Запазвали само важните особи, за да искат големи откупи за живота им, а другите натиквали във водата. Враждата между двете страни била безпощадна.

Но тия пирати имали свои закони, които строго спазвали — може би по-добре, отколкото съотечествениците им от Стария континент. Били равни по права и само при разпределение на плячката водачите им се ползували с известни предимства.

Веднага щом продадели плячката си, разпределяли парите, като първо награждавали най-смелите и ранените. Така, отпускали някаква сума на ония, които първи скачали на неприятелския кораб, или първи сваляли неприятелското знаме; получавали възнаграждение и ония, които при опасни обстоятелства успявали да съберат сведения за движението и наличните сили на испанците. Извън това отпускали награда от шестотин пиастри, който при нападението загубвал лесна ръка, на петстотин била оценена лявата ръка, четиристотин — един крак, като на ранените отпускали по една пиастра на ден, в продължение на два месеца.

На борда на корсарските кораби царували строги закони, които обуздавали цялата тази паплач. Наказвали със смърт ония, които напускали бойното си място, забранено било да се пие вино и ром след осем часа вечерта, забранени били дуелите, свадите и хазартните игри, наказвали със смърт тоя, който вкара жена на кораба, била тя собствената му. Предателите изоставяли на пустинни острови, както и ония, които при разпределение на плячката се облагодетелствували по какъвто и да е начин, но разправят, че такива случаи били съвсем редки, защото за корсарите дългът бил свещен.

Вече господари на повече кораби, флибустиерите станали по-смели и понеже не намирали кораби за плячкосване, пред вид западащата търговия между испанските острови, се впуснали в далечни плавания.

Монбар бил първият техен водач, който се сдобил с известност. Този лангедонски благородник пристигнал в Америка, за да отмъсти за нещастните индианци, изтребени от първите испански конквистадори, както и за испанските жестокости в Мексико, по време на Кортес и Писаро. Монбар бил страшилище за испанските кораби, и не случайно го наричали Унищожителят.

След него добил известност Пиер Льо-Гран, французин от град Диеп. Този смел моряк, срещайки един испански линеен кораб край нос Тибурон, макар да разполагал само с двадесет и осем души, го нападнал, като преди това отворил люковете на кораба си, за да отнеме на хората си всякаква надежда за спасение, освен ако не завладеят вражеския кораб.

Луис Скот от своя страна, само с няколко отряда флибустиери нападнал Свети Франсиско де Кампече, добре укрепен град, който превзел и плячкосал; Джон Дейвис с деветдесет души превзел Никарагуа, а по-късно и Свети Августин във Флорида; Желязната Ръка, един нормандец, напада с неколцина души из засада един испански кораб при устието на Ориноко. От уплаха, испанският екипаж веднага се предал. Но по-известните флибустиери идват по-късно.

Пиер Нау, наречен Олонеца, става страшилище за испанците и след повече от сто победи завършва жалко своята дълга кариера, просто изяден от диваците на Дариеи, които преди това го изпекли на скара.

Грамон, френски благородник, го наследил по слава. Той нападнал с няколко само отряда флибустиери и буканиери Маракаибо, после Порто Кавальо, отстоявайки с четиридесет души напора на триста испанци, сетне, заедно с Ван Хорн, превзели Вера Крус.

Но най-известен от всички трябвало да стане Морган, заместникът на Черния Корсар. Застанал начело на голям отряд английски флибустиери, започнал блестящата си кариера със завладяването на Пуерто дел Принсе в Куба. Събрал девет кораба и нападнал Портобело, най-силната испанска крепост, и въпреки огъня на стотиците испански оръдия превзел и опустошил града, после същото сторил с Маракаибо, а най-накрая и Панама, където взел в плячка 444 либри масивно сребро.

Много още имена на флибустиери карали Пасифика да трепери от ужас само при тяхното споменаване: Монтабон, Баска, Джонке, Чичел, Дронаж, Грогнер, Тъсли Уйлмет. Полека-лека, обаче, Тортуга загубил значението си, западнал икономически, а едновременно с него — и флибустиерите, които се разпръснали. Някои отишли да създадат колония в Бермудските острови и за някоя година още всявали ужас сред заселниците на Големите и Малките Антили, но скоро и тези последни банди се пръснали. Така от тази силна и страшна раса мъже не останало нищо… освен спомена.