Емилио Салгари
Черният корсар (10)

X
НА БОРДА НА „МЪЛНИЯ“

Излязъл от лабиринта на малките островчета на лагуната, „Мълния“ остави зад себе си последните планински разклонения на Сиера ди Санта Марта и се впусна по водите на Карибско море, плувайки на север към Големите Антили. Морето бе спокойно, едва накъдрено от утринния бриз, който духаше от югоизток. Голям брой морски птици кръжеха над откритото море. Рояци гарвани и хищници, прелетели от брега и едри като петли дебнеха жертвите си, готови да ги погълнат още живи. Не липсваха и фаетони, тъй-често срещаните птици в мексиканския залив. Те прехвърчаха в дълги редици и бръснещ полет над вълните, за миг черните им крила замираха в конвулсивен трепет, дългите им опашки опираха водите и минута след това отлитаха с някоя риба в човката.

Но кораби не се виждаха. Хората на вахта, останали на борда, имаха силни очи, но никакъв платноход не се мяркаше пред погледа им. Страха да срещнат гордите корсари от Тортуга задържаше испанските кораби в пристанищата на Караче, на Юкатан, на Венецуела и Антилските острови, докато не се съберат в достатъчен брой, за да сформират ескадра. Те всички познаваха безразсъдната смелост на тия морски вълци, чието знаме се вееше над малкия остров Тортуга.

През този ден нищо не се случи на борда на корсарския кораб. Комендантът не се появи на палубата — остана затворен в каютата си и новини от него нямаха дори Кармо и Ван Щилер. Но се говореше, че е взел със себе си негъра, или поне имаше съмнение за това, защото след погребението на Червения Корсар никой не го бе виждал на кораба, дори в трюма. Какво правеха заключени в каютата, никой не би могъл да каже; дори вторият офицер, подпитан от Кармо, заплашително го изгледа, сякаш да му каже: „Не се занимавай с работи, които не те засягат, ако ти е мил животът.“

Когато падна нощта и прибраха част от платната на „Мълния“ поради честите набези на вятъра по тия места, Кармо и Ван Щилер, които се въртяха около кормчията, зърнаха да се подава от люка къдравата глава на африканеца.

— Ето те и теб, куме! — възкликна Кармо. — Може би сега ще научим дали комендантът е още на борда, или е отишъл да разговаря с братята си на морското дъно. Този зловещ човек би бил способен и на това.

— Напълно възможно — каза Ван Щилер, който познаваше суеверията на приятеля си. — Дори смятам, че той е повече морски дух, отколкото човек от плът и кръв, като нас.

— Хей, Моко, време беше да поздравиш старите си приятели — рече Кармо на негъра.

— Господарят ме задържа — отвърна оня.

— Значи ни носиш новини. Какво прави комендантът?

— По-тъжен е от всякога.

— Никога не съм го виждал весел, дори на остров Тортуга, а камо ли да се усмихне.

— Говореше ми само за своите братя и изричаше ужасни клетви.

— И които ще изпълни. Черният Корсар е човек, който ще остане верен докрай на клетвата си и не бих желал да съм на мястото на губернатора на Маракаибо и на родствениците му. Сигурно Ван Гулд таи неумолима омраза срещу Черния Корсар, но тази омраза ще бъде за него съдбовна.

— Знае ли се причината за тази омраза, бели приятелю?

— Разправят, че враждата е много стара и Ван Гулд дал клетва да отмъсти на тримата корсари преди още да пристигне в Америка като служител на испанската корона.

— Значи са се познавали още в Европа…

— Така казват, защото по същото време, когато пратили Ван Гулд за губернатор на Маракаибо, пред остров Тортуга се появили три великолепни кораба, командувани от Черния, Червения и Зеления Корсари. Тези корсари били трима много красиви мъже, храбри като лъвове и опитни, дръзки моряци. Зеленият бил най-младият, а Черният — най-възрастният, но по способности и дарби никой не бил по-долу от другия; по боравенето с оръжие те нямали съперник в цяла Тортуга. Тримата смелчаци скоро накарали да треперят испанците от Мексиканския залив. Не се броели корабите плячкосвани от тях и превзетите градове; никой не можал да удържи на техните три кораба — най-красивите, най-бързите и най-добре въоръжени измежду флибустиерските.

— Вярвам. Достатъчно е човек да погледне този кораб — отвърна негърът.

— Но и за тях дошли тъжни дни — продължи Кармо. — Дигнал котва и отплувал в неизвестна посока, Зеленият Корсар попаднал посред испанска ескадра и след титанична борба бил победен, хванат, закаран в Маракаибо и обесен от Ван Гулд.

— Спомням си — отвърна негърът. — Но трупът му не бе хвърлен на зверовете.

— Не, защото Черният Корсар, придружен от няколко доверени хора успял нощем да влезе в Маракаибо, да отмъкне трупа и да го погребе в морето.

— Да, това стана известно и разправяха, че Ван Гулд от яд, дето не могъл да хване другия брат, накарал да разстрелят четиримата часовои, които пазели обесените на Пласа де Гранада.

— Сега дойде ред на Червения Корсар, той също бе погребан във водите на Карибско море, но третият брат, който е най-страшният, ще изтреби всичките Ван Гулдовци от земята.

— Скоро ще иде в Маракаибо, приятелю. Поиска да научи от мен всичко, което му е нужно, за да поведе срещу града многобройна флота.

— Пиетро Нау, страхотният олонец, е все още в Тортуга и все още е приятел на Черния Корсар. Кой може да излезе насреща на тези двама мъже? От друга страна…

Кармо прекъсна обясненията си и побутвайки негъра и Ван Щилер, които го слушаха, застанали от двете му страни, им каза:

— Вижте го! Не вдъхва ли страх този човек? Прилича на морски бог!

Двамата вдигнаха очи към командния мостик. Корсарът беше там, целия облечен в черно, както винаги, с широкополата си шапка, закрила челото му и развяващо се, дълго перо. С наведена глава и ръце, скръстени на гърдите, той бавно се разхождаше по мостика, без да вдига шум.

Заместникът му Морган го наблюдаваше от другия край на мостика, но не смееше да му зададе никакъв въпрос.

— Прилича на призрак — промълви шепнешком Ван Щилер.

— Морган му е лика-прилика — рече Кармо. — Да се бяха търсили, нямаше да се намерят. Я чуй…

Нечий вик отекна от високо. Една човешка фигура възседнала пръта на гротмачтата, повтори:

— Кораб срещу нас!

Корсарът прекъсна рязко своята разходка. За миг остана неподвижен, вгледан напред, но понеже беше ниско, мъчно можеше да различи кораба, за който му съобщаваха. Обърна се към Морган, който също се бе надвесил от борда, и му каза:

— Наредете да загасят светлините.

При тази команда моряците побързаха да затулят големите фенери — единият на бакборда, другият на десния борд.

— Наблюдателю, накъде плува онзи кораб? — попита Корсарът, когато светлините загаснаха.

— На юг, коменданте.

— Значи към брега на Венецуела.

— Предполагам.

— На какво разстояние?

— Пет-шест мили.

— Сигурен ли си, че не бъркаш?

— Не, ясно различавам светлините му.

Корсарът се наведе над стълбата и заповяда:

— Всички на палубата!

За по-малко от минута, сто и двадесетте моряка, които образуваха екипажа на „Мълния“, бяха всички на своя боен пост: хората отговарящи за маневрата на платната, подпомогнати от ония горе по мачтите, стрелците — на марсовете и задната част на палубата, а другите — покрай фалшборда. Артилеристите вече стояха със запалени фитили зад топовете, Дисциплината, която цареше на флибустиерските кораби, беше такава, че по който и да е час на нощта или при всяко трудно положение, флибустиерите се явяваха на определеното им място с невероятна бързина, непозната дори във военните кораби на големите морски държави.

Тези морски скитници, попаднали в Мексиканския залив от всички части на Европа и вербувани от екипажи на най-долни каналии от пристанищата на Франция, Италия, Холандия, Германия и Англия, отдадени на всички пороци, нехаещи за смъртта и способни на невероятни смели постъпки и героизъм, се превръщаха в послушни агънца на флибустиерските кораби, но затова пък — тигри в сраженията. Те знаеха, че техните началници няма да оставят ненаказана и най-малката им немарливост или непослушание, че всяко предателство води до куршум в главата или оставянето им на някой пуст остров.

Щом Черният Корсар видя хората си по местата им, той ги огледа един по един и се обърна към Морган, който чакаше заповедите му.

— Мислите ли, че този кораб е…

— Испански, синьор — отвърна вторият офицер.

— Испанци? — възкликна Корсарът с глух глас. — За тях тази нощ ще бъде съдбовна и мнозина няма да дочакат утрешното слънце.

— Ще нападнем ли кораба тази нощ, синьор?

— Да, и ще го потопим. Долу спят моите братя, но скоро няма да са сами.

— Така да бъде, щом това желаете, синьор.

Скочи на фалшборда, хвана се за едно от въжетата на гротмачтата и се загледа напред, срещу вятъра. Сред мрачината, забулила шумящото море, две светли точки, които не можеха да бъдат сбъркани със светналите на хоризонта звезди, се плъзгаха по водата.

— На четири мили са от нас — каза.

— И все на юг ли са насочени? — попита Корсарът.

— Към Маракаибо.

— Нещастници! Дайте заповед за промяна на курса и пресечете пътя на онзи кораб.

— А след това?

— Изкачете на палубата сто гранати, осигурете всеки човек да бъде на мястото си.

— Ще ударим ли испанския кораб с таран?

— Да, ако ни се удаде.

— Ще загубим пленниците, синьор.

— Какво ме е грижа за тях!

— Но този кораб може би съдържа богатства…

— В моята родина все още имам замъци и обширни земи?

— Имах предвид нашите хора.

— За тях имам злато. Сменете курса, Морган.

При първата команда, на борда на кораба се разнесе писъка на боцмановата свирка. Хората се хвърлиха на въжетата и обърнаха платната, докато кормчията въртеше лоста като луд, за да стане маневрата по-бързо. „Мълния“ се завъртя просто на място и тласната от лек ветрец, който духаше от югоизток, се втурна по посока на испанския платноход, оставяйки зад себе си дълга пенлива диря. Напредваше в мрака леко, като птица и странно напомняше легендарния кораб призрак.

Неподвижни и неми като статуи, стрелците бяха залегнали покрай парапета на палубата и дебнеха вражеския кораб, стиснали здраво дългите си пушки — опасно оръжие в техните ръце, защото рядко пропускаха целта, а артилеристите, наведени над оръдията, раздухваха фитилите, готови да обсипят врага с ураган от желязо.

Черният Корсар и Морган не бяха напуснали командния мостик. Облегнати на парапета един до друг, не откъсваха поглед от двете светещи точки, които браздеха тъмнината на три мили разстояние от тях.

Кармо, Ван Щилер и негърът, застанали на носа, си приказваха тихо, гледайки ту кораба, който спокойно, следваше своя курс, ту Черния Корсар.

— Лоша нощ очаква ония там — казваше Кармо. — Страхувам се, че с яда, който комендантът таи в сърцето си, няма да остави жив ни един испанец.

— Струва ми се, обаче, че оня кораб е с доста висок борд — отвърна Ван Щилер, който мереше височината на светлините от морската повърхност. — Не бих желал да се окаже линеен кораб, който отива да се присъедини към ескадрата на адмирал Толедо.

— Това няма да изплаши Черния Корсар. Никой кораб досега не е могъл да се опълчи на „Мълния“, а дочух, че комендантът се кани да ги набоде с тарана.

— Гръм и мълния! Ако караме все така, рано или късно „Мълния“ ще остане без нос.

— Но той е по-як от скала, драги мой.

— Понякога и скалите се чупят.

— Мълчи!…

Гласът на Черния Корсар изведнъж наруши тишината, която цареше на борда:

— Маневристи! Издигнете допълнителните платна на фокмачтата!

Допълнителните платна, които се добавят на върха на главната мачта и на фокмачтата, веднага бяха изпънати от хората, качени високо по мачтите.

— Аха-а-а! — обади се Кармо. — Изглежда, испанският кораб бяга добре, за да прибегне „Мълния“ до нови платна.

— Казвам ти, че имаме работа с линеен кораб — повтори Ван Щилер. — Виж какви високи мачти има.

В този миг един мощен глас отекна над морето. Идваше от неприятелския кораб и вятърът го бе донесъл до борда на „Мълния“.

— Хей вие! Дайте ляво на борд.

На командния мостик на флибустиерския кораб Черният Корсар и Морган си подшушнаха нещо, после вторият офицер слезе на задната палуба и извика:

— Взимам кормилото! Моряци, готови за атака!

Само една миля разделяше двата кораба, но изглежда и двата бяха невероятно бързоходни, защото разстоянието не намаляваше.

Не мина и половин час, когато на испанския кораб или поне предполагаемия такъв, светкавица освети мостика и част от мачтите, после мощен грохот се разнесе по черните вълни, изгубвайки се в далечния хоризонт с глухо и повтарящо се ехо.

Миг след това едно познато на флибустиерите свистене се чу във въздуха и воден фонтан от пръски се издигна на двадесет лакти от кърмата на корсарския кораб.

Сред екипажа не се чу глас. Само гневна усмивка се появи по устните на Черния Корсар, — презрителен отговор към този първи поздрав на смъртта.

Неприятелският кораб след този първи топовен залп, който би трябвало да означава, че преследването трябва да престане, отново обърна на борд, насочвайки се на юг, явно решен да стигне залива на Маракаибо. Доловил намерението на противника си, Черният Корсар се обърна към Морган и му каза:

— Идете на носа!

— Да открием ли огън, синьор?

— Още не, много е тъмно. Идете да разпоредите готовност за абордаж.

— Абордаж ли, синьор?

— Ще видим.

Морган повика боцмана и се насочи към носа, където четиридесет моряка чакаха залегнали с извадени саби в едната ръка и пушка в другата.

— Стани! — заповяда Морган. — Идете да приготвите въжетата с куки.

После се обърна към хората, които бяха заели позиция зад фалшбордовете и добави: — Поставете преградите!

Четиридесетте човека на носа се захванаха мълчаливо на работа, без всякаква суматоха, под бдителното око на втория офицер. Тези мъже, ако се страхуваха от Черния Корсар, не по-малко трепереха от Морган — човек неумолим, смел като Корсара и готов на всичко.

От английски произход, той отскоро бе пристигнал в Америка, но веднага се бе наложил с предприемчивостта си, изключителната си енергия и авторитет. Вече блестящо се бе проявил като втори офицер под командуването на друг известен корсар, Менсфилд, но по-късно надмина по смелост и дарби най-прочутите флибустиери от остров Тортуга, когато бе организирана Панамската експедиция и превзет едноименния град — перлата на Пасифика, считан дотогава за непревзимаем.

Надарен с изключителна сила, с красива външност и вътрешно благородство, орловият му поглед излъчваше власт и тайнствено обаяние. Също като Черния Корсар, той знаеше как да се наложи над тези груби хора на морето и да ги накара да му се подчинят само с едно движение на ръката.

Под негово ръководство за по-малко от двадесет минути бяха издигнати две яки прегради от левия към десния борд — едната пред фокмачтата, другата пред главната мачта. Бяха съставени от греди и бъчви пълни с железни парчета, определени да защитят задната палуба в случай, че врагът нахлуе през горната. Зад гредите бяха поставени петдесет ръчни гранати, куките за абордаж бяха окачени по фалшборда, защитени от своя страна с рула от платна, зад които щяха да застанат стрелците.

Когато всичко бе готово, Морган събра хората на горния мостик и застана на наблюдение до крайната мачта на носа, с ръка на сабята.

Неприятелският кораб по това време не отстоеше на повече от шест-седемстотин метра. „Мълния“, оправдавайки напълно името си, бе взел преднина и се готвеше да връхлети над чуждия кораб с неудържим устрем.

Испанският кораб вече можеше да бъде различен ясно, макар нощта да бе тъмна и безлунна. Както Ван Щилер се бе усъмнил, касаеше се за линеен кораб с внушителен вид, с висок борд и отрупани до върха мачти с платна. Бе истински боен кораб, може би тежко въоръжен и обслужен от многоброен екипаж, решен да се защитава докрай.

Всеки друг Корсар от остров Тортуга би се въздържал да нападне подобен кораб с такива високи бордове, защото победата не се откупваше с мършавата плячка. Флибустиерите предпочитаха да нападат търговските кораби и галеоните, натоварени с богатства от мините на Мексико, Юкатан и Венецуела, но Черният Корсар не мислеше така, защото богатствата не го блазнеха. Може би в този кораб той виждаше един силен съюзник на Ван Гулд, който по-късно би могъл да спъне плановете му, затова се готвеше да го нападне преди да подсили ескадрата на адмирал Толедо.

На петстотин метра, испанския кораб, установявайки, че е упорито преследван и явно убеден във враждебните намерения на Корсара, даде втори залп с един от едрокалибрените си топове. Гюллето този път не падна в морето, а мина между платната на фокмачтата, откъсна върха на бизана и повали черния флаг на Корсара.

Двамата артилерийски командири от задната палуба се обърнаха към Черния Корсар, който не помръдваше от кормилния лост и попитаха, поднасяйки рупора към устните си:

— Да започваме ли, коменданте?

— Не още — отвърна Корсарът.

Трети оръдеен изстрел отекна над морето, по-силен от предишните два и трето гюлле просвири между въжетата, като продъни кърмовия фалшборт, на три крачки само от кормилото.

Нова сардонична усмивка премина по устните на коменданта, но никаква заповед не излезе от устата му.

„Мълния“ ускори хода си, показвайки на вражеския кораб своя шип, който пореше водите с глухо шумолене и бързаше да разцепи търбуха на испанския кораб. Летеше като черна птица с огромен клюн. Изгледът на този кораб, който се бе появил сякаш неочаквано от морските дълбини и тихо приближаваше, без да отговори на предизвикателствата, без признак на живот по палубата му, изглежда бе събудил у суеверните испански моряци зловещо впечатление.

Изведнъж силен крясък отекна в мрака. На неприятелския кораб се чуваха викове на ужас и бързи команди. За миг един властен глас, вероятно този на коменданта, заглуши всички останали:

— Всички на платната на левия борд! Завърти лоста докрай! Огън!

Страхотен залп избухна от борда на линейния кораб и огнени светкавици осветиха нощта. Седемте оръдия на десния борд и двете далекобойни оръдия на палубата изригнаха метална градушка срещу корсарския кораб, но не възпряха устрема на „Мълния“. Боден от силната ръка на Черния Корсар, той връхлетя стремглаво срещу големия кораб. Но за щастие, едно ловко извиване на пилота го спаси от страхотния удар. Той рязко се отмести от своя курс на ляв борд, избягна по чудо удара на шипа, който бързо щеше да го изпрати на морското дъно.

„Мълния“ мина там където миг преди се намираше кърмата на неприятелския кораб. Докосна я с борда си и глух тътен отекна чак в трюма, прекърши долния ред На бизана и част от външния борд на кърмата, но това бе всичко.

След като пропусна удара с тарана, корсарският кораб продължи своя бяг и изчезна в мрака, без да даде признак, че на борда му се крие многоброен екипаж и разполага с мощно въоръжение.

— Гръм и мълния! — възкликна Ван Щилер, който бе затаил дъх в очакване на ужасния удар. — Това се нарича щастие за испанците!

— Не бих дал лула тютюн за всички ония отсреща — отвърна Кармо. — Вече ми се струваше, че ги виждам да изчезват на дъното на залива.

— Мислиш ли, че комендантът ще се опита да повтори удара?

— Сега испанците ще бъдат нащрек и ще ни поднесат носа си.

— И здравата ще ни бомбардират. Ако беше денем здравата бихме си изпатили.

— Но се отървахме с незначителни повреди.

— Чакай, Кармо…

— Какво има?

Черният Корсар извика през рупора:

— Готови за пълен ляв на борд!

— По дяволите! Не мога да повярвам, че ще остави испанците да си отидат — рече Кармо.

— А мен ми се струва, че самите те нямат такова намерение.

Вярно беше. Вместо да продължи своя курс, испанският кораб бе спрял и застанал срещу вятъра, сякаш бе решен да приеме сражението. Но стана ясно, че бавно извива на борд, излагайки тарана си, за да избегне нов удар.

На две мили разстояние „Мълния“ също изви на борд, но вместо да се насочи отново към врага, описваше около него широк кръг, като се държеше извън обсега на оръдията му.

— Разбирам — рече Кармо. Нашият комендант иска да изчака зората преди да поднови сражението и се хвърли на абордаж.

— Както и да попречи на испанците да продължат курса си към Маракаибо — добави Ван Щилер.

— Да, точно така. Нека се подготвим, драги мой, за отчаяна борба, и както е обичай сред нас флибустиерите, ако бъда разсечен на две от някое гюлле или убит на мостика на неприятелския кораб, обявявам те наследник на скромното ми богатство.

— Което възлиза? — попита смеейки се Ван Щилер.

— На два изумруда; струват поне петстотин пиастри парчето и ги крия в подплатата на дрехата си.

— Цяла седмица ще пием за твое здраве в Тортуга. Аз също те определям за мой наследник, но те предупреждавам, че имам само три дублона, зашити в пояса ми.

— Ще стигнат, за да изпразним шест бутилки испанско вино в твоя памет, приятелю.

— Благодаря ти, Кармо; сега съм спокоен и ще приема леко смъртта.

Междувременно „Мълния“ продължаваше да кръжи около линейния кораб, който стоеше на едно място и въртеше само носа си.

Черният Корсар не бе напуснал кормилния лост. Очите му, които светеха, като тези на нощните зверове, не се откъсваха за миг от линейния кораб. Екипажът му го наблюдаваше със суеверен ужас. Този човек, който управляваше кораба си, сякаш бе влял душата си в него и го движеше около жертвата почти без да промени положението на платната, застанал мрачен и неподвижен горе на мостика, внушаваше страх и почитание сред най-загрубелите моряци на „Мълния“.

Цялата нощ корсарският кораб продължи да се върти около своята жертва, без да отговори на топовните залпове, които впрочем не постигаха никакъв ефект. Но когато звездите почнаха да избледняват и първите отблясъци на зората оцветиха водите на залива, отново се чу гласът на Корсара:

— Моряци! Всички на своя боен пост! Вдигнете знамето! — викна той.

„Мълния“ вече не кръжеше около тримачтовия линеен кораб, а се насочваше право към него, готов за абордаж.

Големият черен флаг на Корсара бе издигнат на върха на бизана и закован, та никой да не може да го свали, кое то означаваше победа или смърт, но без поражение.

Артилеристите от задната палуба бяха насочили двата топа, докато флибустиерите от фалшборда бяха прокарали пушките си през процепите на навитите платнища.

Черният Корсар след като се увери, че всички бяха на бойния си пост, включително хората по марсовете и редовете, викна с пълен глас:

— Моряци! Вече не ви задържам! Да живее флибустиерството!

Три мощни ура отекнаха на борда на корсарския кораб, придружени от грохота на оръдията.

Линейният кораб през това време също се бе обърнал към „Мълния“. Изглежда на борда си имаше смели и решителни мъже, защото обикновено испанските кораби гледаха да избегнат нападенията на корсарите от Тортуга, знаейки от опит с какви страшни неприятели ще имат работа.

На разстояние около хиляда стъпки започна отново канонадата. Когато пушекът разредя, пред корсарския кораб се появи голям тримачтов съд с много висок борд, снабден с четиринадесет огнени гърла — истински боен кораб, откъснат поради някаква неотложна, причина от ескадрата на адмирал Толедо.

На капитанския мостик се виждаше комендантът в парадна униформа, със сабя в ръка, заобиколен от своите офицери, а по горната палуба личаха множество моряци. С големия си флаг на Испания, издигнат на напречния ред на главната мачта, тази мощна военна единица се насочваше неустрашимо към „Мълния“, боботейки ужасно.

Макар и доста по-малък, корсарският кораб не се оставяше да бъде сплашен от този дъжд от гюллета. Те падаха нагъсто по мостика, проникваха в трюма и батареите, затрудняваха маневрите, създаваха празни пространства сред флибустиерите на носа, но „Мълния“ не забавяше хода си. На четиристотин метра стрелците дойдоха на помощ на двете оръдия, обсипвайки с куршуми горната палуба на неприятеля. Този огън скоро трябваше да се окаже пагубен за испанците, защото, както се каза за флибустиерите, рядко е те да не улучат, тъй като преди са били буканиери, сиреч ловци на диви биволи. И наистина джепането на големите аркебузи сееше смърт много повече, отколкото топовете. Испанците падаха на дузини, падаха топчиите край оръдията, падаха офицерите от командния мостик. Не минаха десет минути и не остана ни един. Комендантът също бе повален сред офицерите от щаба си, преди още двата кораба да абордират.

Оставаха обаче хората от батареите, доста по-многобройни от моряците на палубата. Така, че победата беше още спорна.

На двадесет метра един от друг двата кораба извиха рязко на борд. Гласът на Корсара веднага отекна сред артилерийския тътен:

— Свий платната на гротмачтата, обърни към вятъра редовете на фокмачтата, опъни докрай бизана!

„Мълния“ рязко се измести под един силен удар на лоста. Корсарът скочи от мостика със сабя в десницата и пистолет в лявата ръка.

— Мъже на морето! — извика. — На абордаж!