Емилио Салгари
Черният корсар (11)

XI
ФЛАМАНДСКАТА ХЕРЦОГИНЯ

Като видяха своя комендант и Морган да се хвърлят на абордаж над кораба, който вече не можеше да им избяга, флибустиерите се втурнаха подире им като един човек.

Бяха хвърлили пушките, почти излишно оръжие при бой гърди, в гърди. Сграбчили абордажните саби и пистолетите, сега те се понесоха напред като пълноводна река, ревяха с цяло гърло, за да всеят по-голям ужас. Абордажните куки бяха хвърлени бързо, за да могат двата кораба да се долепят, но първите флибустиери стигнали до крайната мачта на носа нетърпеливо се бяха хвърлили върху найтовите и спускайки се по тях се изтъркулваха на горната, палуба на испанския кораб.

Там обаче веднага се бяха натъкнали на неочаквана съпротива. От люковете се изсипваха испанци от батареите, с оръжие в ръка. Бяха поне стотина, водени от няколко офицера и двама артилерийски подофицери. За миг се пръснаха по мостика, качиха се нависоко по носа и от там скачаха върху флибустиерите, а други се втурнаха към задната палуба и оттам загърмяха от упор с леките оръдия и посипваха палубата на флибустиерите с картечен ураган.

Черният Корсар не се подвоуми. Двата кораба вече се намираха борд до борд, пристегнати от въжетата с куки. С един скок прехвърли фалшборта и се появи на горната палуба на испанския кораб.

— След мен, флибустиери! — извика.

Морган го последва, след него се втурнаха стрелците, а и другите, застаналите по марсовете и въжените стълбици, хвърляха гранати и стреляха като луди с пушките и пистолетите си.

Битката се разразяваше безмилостна и страховита.

Три пъти Черният Корсар повеждаше хората си в атака на кърмовия мостик, където се бяха струпали шестдесетина испанци, които помитаха горната палуба с леките оръдия, и три пъти бе отблъснат.

Морган също бе отбит от носовия мостик. И от двете страни битката се водеше ожесточено. Испанците, които бяха понесли ужасни загуби от огъня на стрелците и редиците им бяха оредели, геройски се съпротивляваха, решили да умрат вместо да се предадат.

Ръчните гранати, хвърлени от флибустиерския кораб, сееха смърт сред техните редици, макар да не отстъпваха. Мъртвите и ранените бяха на купчини, но големият флаг на Испания се вееше дръзко на върха на мачтата и кръста му блестеше на първите слънчеви зари. Тази съпротива не трябваше да трае дълго. Флибустиерите ожесточени от упорството на враговете, се хвърлиха за последен път в атака на предния мостик, водени от Корсара и Морган, сражаващи се на първа линия. Те се катереха по въжетата и марсовете, тичаха по парапети и фалшбортове, скачаха от всички страни върху последните защитници на този нещастен кораб.

Черният Корсар разкъса стената от човешки тела и се озова по средата на тази последна група сражаващи се испанци. Захвърлил е абордажната сабя и сега в ръката му блести шпага. Тя свисти като змия, отбива и нанася удари вляво и вдясно. Никой не може да противостои на ръката му, полека-лека той си проправя път и стига до купчина мъртъвци, чиято кръв се стича на вади по наклонения под на мостика.

В този момент Морган притича с група флибуситери. Бе успял да превземе мостика на носа и се готвеше да избие малцината оцелели, които защищаваха отчаяно флага на кораба, развяващ се на върха на мачтата.

— Избийте и тия тук! — викна той.

Черният Корсар го спря и викна на свой ред:

— Моряци! Черният Корсар побеждава, но не убива!

Устремът на флибустиерите замря и оръжията, готови да ударят, бяха сведени.

— Предайте се! — извика Корсарът и приближи към испанците, струпани около кормилния лост. — Пощадявам живота на храбреците.

Един помощник-боцман, единственият оцелял сред офицерските и подофицерските чинове, излезе напред и хвърли окървавената си брадва.

— Победени сме — каза с глух глас. — Правете с нас каквото искате.

— Вземете си брадвата, помощник-боцман — отвърна Корсарът с благородство. — Смели мъже като вас, които тъй геройски защитават знамето на своето далечно отечество, заслужават моето уважение.

След тези думи изгледа оцелелите, без да обръща внимание на изумлението на помощник боцмана — изумление съвсем естествено при подобни битки, защото флибустиерите не проявяваха милост към победените и почти никога не връщаха свободата им без откуп.

От защитниците на линейния кораб бяха останали само осемнадесет души и повечето от тях ранени. Бяха хвърлили оръжието и очакваха с мрачно примирение съдбата си.

— Морган — рече Корсарът, — спуснете във водата голямата спасителна лодка с хранителни запаси за една седмица.

— Какво, ще пуснете на свобода всичките тези хора? — попита заместникът му с огорчение.

— Да. Обичам да възнаграждавам смелите, макар и нещастни.

Помощник-боцманът чу тези думи и рече:

— Благодаря, коменданте. Ще запомним великодушието на оня, когото наричат Черният Корсар.

— Мълчете и отговаряйте на въпросите ми.

— Говорете, коменданте.

— От къде идехте?

— От Вера Крус.

— Накъде бяхте се насочили?

— Към Маракаибо.

— Чакаше ли ви губернаторът? — попита Корсарът и сбърчи чело.

— Не знам, синьор. Само капитанът би могъл да ви отговори.

— Разбирам. Към коя ескадра се числеше корабът ви?

— Към тази на адмирал Толедо.

— Носите ли товар в трюма?

— Гюллета и барут.

— Отивайте, свободен сте?

Вместо да се подчини, помощник-боцманът го загледа някак си смутено, което не убегна от погледа на Корсара.

— Какво още искате да кажете?

— Че има и други хора на борда, коменданте.

— Може би пленници?

— Не, жени и пажове.

— Кои са тези жени?

— Капитанът не ни каза, но изглежда, че между тях има една с висок ранг.

— Например?

— Една херцогиня, синьор.

— На този боен кораб? — попита изненадан Корсарът. — От кое пристанище я взехте?

— От Вера Крус.

— Добре. Ще дойде с нас на Тортуга и, ако иска да си възвърне свободата, ще плати откупа, който моят екипаж ще и определи. А сега тръгвайте, храбри защитници на родното знаме; пожелавам ви да стигнете щастливо до брега.

— Благодаря, синьор.

Голямата спасителна лодка бе спусната в морето и снабдена с припаси за осем дни, няколко пушки и патрони към тях.

Помощник-боцманът и неговите осем моряка слязоха в лодката, а през това време голямото знаме на Испания бе смъкнато от мачтата и на негово място бе издигнат черният флаг на Корсара, поздравен от два оръдейни залпа.

Черният Корсар се бе качил на носа и от там гледаше голямата спасителна лодка, която бързо се отдалечаваше, отправяйки се на юг, където се откриваше широкия залив на Маракаибо. Когато тя се отдалечи, слезе бавно на палубата и промърмори:

— И тия хора служат при предателя!…

Погледна екипажа си, зает да пренася ранените в бордовия лазарет и да увива мъртъвците в платнища, за да ги хвърлят в морето. Даде знак на Морган да приближи.

— Кажете на хората ми, че се отказвам в тяхна полза от частта полагаща ми се от продажбата на този кораб.

— Как! — възкликна Морган, изненадан. — Този кораб струва хиляди пиастри, вие знаете това.

— Парите не ме интересуват — отвърна Корсарът презрително. Аз воювам по лични причини, а не от алчност за богатства. Впрочем, аз си получих частта.

— Нищо подобно, синьор.

— Да, деветнадесетте пленници, които би трябвало да ми платят откуп, ако бяхме ги закарали в Тортуга.

— Но те не струваха чак толкова, синьор. Едва ли бихте взели хиляда пиастри за тях.

— Мен ми стигат. Кажете извън това на хората ми да определят откупа за херцогинята, която се намира на борда на този кораб. Губернаторът на Вера Крус или този на Маракаибо ще платят, ако искат да я видят на свобода.

— Нашите хора обичат парите, но повече обичат своя комендант и ще ви отстъпят пленените военни чинове.

— Ще видим — отвърна Корсарът, като вдигна рамене.

Насочваше се към кърмата, когато една врата се отвори внезапно и се появи девойка, следвана от две жени и двама пищно облечени пажове.

Момичето беше с красиво лице, фигурата му бе висока, тялото — изваяно и гъвкаво, а кожата му нежна, бяло-розова, като у девойките от северните страни. Имаше дълги коси, чийто рус цвят повече отиваше към сребърен, отколкото към златен; те стигаха до раменете му, събрани в дебела плитка, стегната от широка, синя панделка, обшита с перли. Големите му, като изписани очи, които изпускаха стоманено сини светкавици, бяха с неопределен цвят, докато веждите — колкото и странно да бе това — вместо руси, подобно на косите му, бяха черни.

Момичето нямаше още формите на развита жена, но копринената му, синя рокля го правеше да изглежда много елегантно за годините си; бе препасано с широк дантелен колан, както по това време бе модата, без златни или сребърни шевици. Но около шията му се виеха няколко пъти едри перли, които струваха няколко хиляди пиастри, колкото и изумрудите на ушите му.

Двете жени, които го следваха, явно камериерки, бяха мулатки, също много красиви, със светлобронзова кожа, като тази на двамата пажа мулати.

Като видя мостика на кораба, отрупан с мъртъвци, ранени, оръжия, начупени мачти, гюллета и кръв навсякъде, девойката потръпна и понечи да се върне в каютата си, за да не гледа тази ужасна гледка, но като забеляза Корсара, спрял на няколко крачки от нея, свъси вежди и го попита:

— Какво се е случило тук, господине?

— Мисля, че разбирате, синьорина — отвърна Корсарът и се поклони. — Една ужасна битка, завършила зле за испанците.

— А вие кой сте?

Корсарът захвърли окървавената си шпага, описа широк кръг с шапката си с перо и отговори почтително:

— Един задморски джентълмен, синьорина.

— Това не ми обяснява кой сте — отговори тя, малко успокоена от любезния тон на Корсара.

— Тогава ще добавя, че съм кавалерът Емилио ди Роканера, синьор на Валпента и Вентимилия, но тук нося съвсем друго име.

— И кое е то, кавалере?

— Черният Корсар.

При произнасянето на това име тръпка на ужас премина по красивото лице на девойката и розовият тен на кожата и бързо избледня, напомняйки алабастър.

— Черният Корсар… — промълви тя, като го гледаше с уплашени очи. — Страшният Корсар от Тортуга, неумолимият неприятел на испанците…

— Може би се лъжете, синьорина. Вярно е, че се сражавам срещу испанците, но нямам причина да ги мразя и току-що дадох доказателство на оцелелите от този кораб. Нали виждате там, където морето се слива с небето, една черна точка, която сякаш се губи в пространството? Това е спасителна лодка с деветнадесет испански моряци, които пуснах на свобода, макар че по военните закони бих могъл да ги убия или да ги задържа в плен.

— Изглежда лъжат ония, които ви описват като най-страшния корсар на Тортуга?

— Изглежда — отвърна флибустиерът.

— А с мен какво ще правите, кавалере?

— Един въпрос преди това.

— Питайте.

— Коя сте?

— Фламандка.

— Казаха ми, че сте херцогиня.

— Истина е, кавалере — отвърна тя с неохота, сякаш й беше неприятно, че Корсарът е разкрил високия и ранг.

— Името ви, ако нямате нищо против.

— Необходимо ли е?

— Трябва да знам коя сте, ако искате да си възвърнете свободата.

— Свободата? Е да, бях забравила, че вече съм ваша пленница.

— Не моя, мадам, а на целия флибустиерски екипаж. Ако се касаеше до мен бих поставил на ваше разположение най-добрата си спасителна лодка и най-верните си моряци, за да ви оставят на най-близкото пристанище, но не мога да пренебрегна нашите закони:

— Благодаря — рече тя с прекрасна усмивка. — Би ми се сторило странно, че един джентълмен от благородните Савойски херцози е станал морски крадец.

— Тази дума не би се харесала никак на моите флибустиери — каза той и сбърчи чело. — Морски крадци! А знаете ли колко са отмъстителите сред тях? Та нали Монбар, опустошителят, водеше война, за да отмъсти за нещастните индианци, погубени от безмерната алчност на испанските авантюристи? Може би ще дойде ден да научите причината, поради която един благородник от Савойските херцози е тръгнал да кръстосва водите на големия американски залив… Вашето име, синьорина?

— Хонората Велирман, херцогиня на Велтрендрем…

— Добре синьорина. Приберете се сега в каютата си, тъй като ние трябва да пристъпим към един тъжен обряд — погребението на хората ни паднали в боя, но тази вечер ще ви чакам на вечеря на борда на моя кораб.

— Благодаря, кавалере — рече тя, подавайки му снежнобялата си ръка с издължени пръсти.

След това леко се поклони и бавно се оттегли, но преди да влезе в каютата си, тя се обърна и като видя, че Корсарът бе останал неподвижен на мястото си, все още с шапка в ръка, му се усмихна за последен път.

Корсарът остана неподвижен. Очите му, които издаваха скрита печал, бяха все още приковани към вратата на каютата. Остана още няколко минути, сякаш погълнат от мъчителна мисъл или по-скоро защото погледът му искаше да догони никакво бегло видение, после се сепна, поклати глава и промълви:

— Приумици!