Емилио Салгари
Черният корсар (32)

XXXII
В РЪЦЕТЕ НА ВАН ГУЛД

През този дълъг ден нито Ван Гулд, нито моряците от каравелата дадоха признак на живот. Изглеждаха толкова уверени, че рано или късно ще заловят тримата флибустиери, укрепили се на върха на хълма, че не бързаха с никаква нова атака. Безспорно, искаха да ги принудят да се предадат от глад или от жажда, понеже голямото желание на губернатора беше да хване жив страшния корсар, когото после да обеси на площада в Маракаибо, както бе постъпил с двамата му нещастни братя.

Кармо и Ван Щилер бяха успели да зърнат множество моряци, които бивакуваха в подножието на хълма, но край езерцето не видяха ни един, което говореше, че нападателите вече бяха опитали сладостта на тия води, наситени с нику.

Щом настъпи нощта, тримата флибустиери се подготвиха за тръгване, решени да форсират неприятелската обсада, вместо да чакат в малкото укрепление своята бавна смърт поради липса на вода и храна.

След като огледаха началната зона на гората и се увериха, че няма неприятелски патрули, нарамиха малкото провизии от храна и боеприпаси, които им оставаха, и тихо напуснаха малкото оградено пространство. Преди това установиха точно разположението на испанските отряди, за да не се натъкнат ненадейно на някой от тях. Разбира се, можеше и да срещнат отделни вражески патрули, които с един само изстрел да дадат тревога в лагера и тогава целият им план щеше да пропадне.

Промъкваха се бавно, някъде и пълзешком, като змии, за да не отронят дори камък, който да полети по нанадолнището. След десетина минути стигнаха под големите дървета, където тъмнината беше непрогледна. Останаха заслушани няколко минути, после бавно поеха надолу, по посока на огньовете на брега, където се бяха разположили испанците. На места опипваха земята с ръце, да не би да стъпят върху сух клон или листа, които с шумоленето да ги издадат, а най-вече да не паднат в неподозиран трап или ров. Изминаха така още триста метра, когато Кармо, който, беше начело, спря и даде знак да се прикрият зад дърветата.

— Какво има? — попита го шепнешком Корсарът.

— Чух да пукат клони — отговори по същия начин Кармо.

— Край нас ли?

— Да, наблизо.

— Дали не е някакво животно?

— Не знам, но по-добре да изчакаме няколко минути.

Тримата залегнаха сред високите треви и затаиха дъх. Скоро до тях достигна шепотът на двама души, които разговаряха наблизо.

— Часът наближава — каза единият глас.

— Готови ли са всички? — попита другият.

— Може би са напуснали лагера си, Диего.

— Огънят им още гори.

— Нашите не трябва да гасят огньовете, за да заблудят флибустиерите, че нямаме намерение да ги нападнем.

— Хитрец е губернаторът!

— Той е истински военен, Диего.

— Мислиш ли, че ще успеем да ги заловим?

— Сигурно, ако ги изненадаме.

— Но ще се съпротивляват докрай. Черният Корсар струва колкото сто от нашите, Себастиано.

— Но ние сме шестдесет души, а с нас е и графът, чиято сабя е непобедима.

— Това не е достатъчно за този дяволски корсар. Страхувам се, че много от нас ще заминат за онзи свят.

— Но тия, които ще оцелеят, здравата ще се повеселят. Десет хиляди пиастри, драги мой!

— Вярно, една добра сума, Себастиано. Карамба! Губернаторът желае на всяка цена смъртта му.

— Не, Диего, иска го жив.

— За да го обеси след това.

— В това не се съмнявай. Я почакай… чу ли нещо, Диего?

— Да, нашите хора тръгват.

— Хайде и ние; десетте хиляди пиастри ни чакат горе!

Черният Корсар и двамата му другари слушаха със затаен дъх. Двамата испанци бавно тръгнаха към тях, проправяйки си път сред гъстата растителност. Бяха ги отминали няколко крачки, когато единият от тях спря и каза:

— Хей, Диего, не чу ли нещо?

— Не, приятелю!

— Мен ми се стори, че дочух някаква въздишка.

— Сигурно е било някое насекомо.

— Или някоя змия.

След тази кратка размяна на приказки, двамата моряци продължиха пътя си и изчезнаха в тъмнината.

Тримата флибустиери изчакаха още някоя минута, страхувайки се да не би испанците да се върнат, после Корсарът се изправи на колене и се огледа.

— По дяволите! — промълви Кармо и въздъхна облекчено.

— Започвам да вярвам, че щастието ни закриля.

— Аз не бих дал и пиастра за нашата кожа — каза Ван Щилер. — Един от тия мина тъй близо до мен, че за малко не ме настъпи.

— Добре направихме, че напуснахме нашия лагер. Шестдесет души… Кой може да издържи на такова нападение?

— Ще бъдат лошо изненадани, когато горе открият само камъни и бодили.

— Нека ги занесат на губернатора.

— Тръгваме — намеси се Корсарът. — Трябва да стигнем на брега преди испанците да открият отсъствието ни и да дадат тревога, няма да можем да се домогнем до никоя лодка.

Уверени, че няма да срещнат други пречки по пътя си, тримата флибустиери се насочиха към езерцето, откъдето хванаха противоположния скат, навлизайки в каньона — арена на вражеското поражение и се насочиха към южния бряг на островчето, за да бъдат по-далеч от каравелата.

Пристигнаха към полунощ Пред тях, наполовина във водата, зърнаха една от четирите лодки. Екипажът й, състоящ се от двама души, бе на сушата и спеше край полузагасналия огън. Явно, те си почиваха спокойно, защото знаеха, че другарите им са отишли да заловят опасните флибустиери и в момента не ги грози опасност.

— Лесно ще се справим — промълви Корсарът. — Ако тия двамата не се събудят, ще се измъкнем в морето без да ни усетят.

— Да не ги ли убием? — попита Кармо.

— Излишно е — отвърна Корсарът. — За сега поне не ни пречат.

— А лодките къде са? — попита Ван Щилер.

— Една от тях е изтеглена на пясъка до скалата, на петстотин крачки от нас — отвърна Кармо.

— Бързо да се натоварим — заповяда Корсарът. — След няколко минути испанците ще открият бягството ни.

Забързаха и като стъпваха внимателно на пръсти, минаха покрай двамата моряци, които сладко хъркаха. С лек тласък бутнаха лодката във водата, скочиха в нея и грабнаха веслата.

Бяха се отдалечили на петдесет или шестдесет метра и вече се надяваха да навлязат в морето необезпокоявани, когато откъм върха изтрещяха няколко залпа, последвани от остри викове. Стигнали до билото, те сигурно се бяха хвърлили в атака, за да заловят тримата флибустиери в малкия им лагер.

Гърмежите стреснаха заспалите моряци и те тревожно отвориха очи. Първото нещо, което видяха, беше отдалечаващата се лодка с хората в нея и те бързо се затичаха към брега с пушки в ръце.

— Спрете! Кои сте вие? — развикаха се.

Вместо да отговорят, Кармо и Ван Щилер се наведоха още повече над веслата и загребаха отчаяно.

— Тревога! — викнаха двамата моряци, разбрали, макар и късно, за случилото се.

Откъм брега отекнаха два изстрела.

— Дявол ги взел! — викна Кармо, когато един куршум отчупи веслото му, на три пръста само от борда на лодката.

— Вземи друго весло, Кармо — каза Корсарът.

— Гръм и мълния! — обади се Ван Щилер.

— Какво има?

— Другата лодка ни преследва, капитане.

— Вие дръжте здраво веслата и оставете на мен да я държа на разстояние с аркебуза си.

Междувременно на върха на хълма продължаваха да стрелят. Вероятно като се бяха натъкнали на траншеите от камъни и бодили, испанците бяха спрели, страхувайки се от засада.

Под невероятните напъни на двамата флибустиери, които требеха с всички сили, лодката бързо се отдалечаваше от острова й се насочваше към устието на Кататумбо, което отстоеше само пет-шест мили. Разстоянието не беше малко, но ако хората от каравелата не ги забележеха, имаше възможност да убегнат от преследването.

Лодката на испанците спря край издадения нос, за да качи двамата моряци, които крещяха като луди и това забавяне позволи на флибустиерите да спечелят други стотина метра. Но за жалост тревогата бе чута и на северната страна на острова. Гърмежите на двамата моряци, независимо от ония на върха, бяха привлекли вниманието на бреговата охрана. Нашите хора не бяха изминали и хиляда метра, когато забелязаха към тях да се насочват другите две лодки, едната от които бе доста голяма и въоръжена с малка, преносима мортира.

— Загубени сме! — възкликна спонтанно Корсарът. — Приятели, да бъдем готови да продадем скъпо живота си.

— Гръм и мълния! — ревна Кармо. — Тъй бързо ли ни забрави щастието? Така да бъде!… Но преди да умрем, ще пратим мнозина на онзи свят.

Бе оставил веслото и грабнал аркебуза. Лодките, водени от най-голямата, на която гребеха дванадесет души, вече се намираха на триста крачки от тях и бързо ги настигаха.

— Предайте се или ще ви пратим на дъното! — викна нечий глас.

— Не — отвърна гневно Корсарът. — Истинските моряци умират, не се предават.

— Губернаторът ви обещава живота.

— Ето моя отговор!

Корсарът стреля и повали единия от гребците. Мортирата изтрещя, миг по-късно лодката на бегълците се наклони и загреба вода.

— Скачайте във водата! — викна Корсарът и захвърли аркебуза.

Двамата флибустиери изпразниха пушките си срещу голямата лодка и се хвърлиха в морето, а през това време пробитата лодка се преобърна.

— Сабите в устата и готови за абордаж! — викна Корсарът яростно. — Ще умрем на борда на лодката.

Задържайки се с мъка на повърхността, поради тежестта на водата, навлязла във високите им ботуши, тримата флибустиери започнаха отчаяно да плуват срещу лодката, решени да окажат последна ожесточена съпротива преди да умрат.

Испанците, които на всяка цена искаха да ги заловят живи, с няколко удара на веслата се намериха сред тях. Веднага десет чифта ръце се вкопчиха в тримата флибустиери и ги измъкнаха на борда, като ги обезоръжиха и вързаха здраво, преди да се опомнят от удара, който лодката им бе нанесла с носа си.

Когато Корсарът можа да си даде сметка за случилото се, вече бе захвърлен на кърмата със здраво вързани ръце зад гърба, а другарите му — поставени под седалките на носа.

Някакъв мъж, облечен в елегантен костюм на кастилски благородник, бе застанал до него и държеше в ръка кормилния лост.

Щом го видя, Корсарът учудено възкликна.

— Вие?… Графе!

— Аз, кавалере — отвърна кастилецът усмихнат.

— Никога не бих повярвал, че граф Лерма тъй бързо е забравил кому дължи живота си, макар да бих могъл да го убия в къщата на Нотариуса на Маракаибо — каза Корсарът с горчивина.

— А какво ви кара да вярвате, синьор дьо Вентимилия, че съм забравил деня, в който имах щастието да се запозная с вас? — попита графът шепнешком.

— Струва ми се, че съм ваш пленник, ако не се лъжа.

— И какво от това?

— Просто знам, че ще ме предадете на фламандския херцог.

— Продължавайте.

— Може би сте забравили, че Ван Гулд обеси двамата ми братя.

— Не, кавалере.

— Тогава знаете за ужасната омраза, която съществува между мен и херцога.

— Да, знам.

— А това, че ще ме обеси, знаете ли?

— Ех, това никой не знае.

— Че херцогът изпитва голямо желание да ви окачи на въжето, да, това вярвам. Но ще добавя, за ваше сведение, че каравелата е моя и моряците се подчиняват само на мен.

— Ван Гулд е губернатор на Маракаибо и всички испанци следва да му се подчиняват.

— Наистина, залавяйки ви, изпълнявам желанията му, но оттам нататък?… — рече графът тихо и с тайнствена усмивка. — Гибралтар и Маракаибо са далеч, кавалере; скоро ще ви покажа как граф Лерма ще изиграе фламандеца. За сега мълчание.

В този момент лодката, съпровождана от по-малките два съда, стигна до каравелата.

При един знак на графа моряците му сграбчиха тримата флибустиери и ги пренесоха на борда на кораба, а през това време прогърмя нечий глас:

— Най-после и последният е в мои ръце!