Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Антилски корсари (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il Corsaro Nero, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 39 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2009)
Сканиране
Стоян Димитров
Корекция
Сергей Дубина

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Емилио Салгари. Черният корсар

Издателство „Отечество“, София, 1981

Художник МАРИО ВЪТКОВ

Редактор ЛЪЧЕЗАР МИШЕВ

Художествен редактор ВЕНЕЛИН ВЪЛКАНОВ

Технически редактор ИВАН АНДРЕЕВ

Коректор МИНА ПЕТРОВА

 

Emilio Salgari. Il corsaro nero

Edizioni Paoline, Roma 1977

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна редакция: Светослав Иванов, 2009
  3. — Добавяне на анотация (пратена от Даниел Б.)

XXVI
ЗАСАДАТА НА АРАВАКИТЕ

Вечеряха набързо с малкото месо от костенурката, което им бе останало от сутринта и с няколко сухара, после претърсиха околността, да не би да има скрити индианци, разровиха тревите да видят за змии, след което запалиха огньове около бивака и хвърлиха в тях няколко шепи пиперово зърно — отлично средство против комарите, зверовете и индианците.

Понеже основателно се страхуваха, че няма да прекарат спокойно нощта, решиха да бодърствуват първо двамата моряци и негърът, а след това Корсарът и каталонецът. Преди да си легнат, последните напълниха пушките си, а Кармо и другарите му се разположиха около огнения кръг с пушки между колената.

Великата джунгла се бе стаила, но тази тишина не вдъхваше доверие у хората на пост, защото знаеха от опит, че индианците предпочитат нощните нападения, понеже ги е страх от огнестрелните оръжия на белите и защото тъмнината им позволява да се доближат по-лесно до врага.

Изминаха няколко часа, през които хората на пост не отделяха очи от тъмния лес, когато негърът, чийто слух бе много остър, усети леко шумолене на листа.

— Чу ли, куме?… — прошепна той, накланяйки се към Кармо, който бе зает да вдъхва блажено пушека на парче пура, намерено случайно в джоба му.

— Нищо не чувам, дори крякането на жаба.

— Там мръдна един клон, аз го чух.

— Тогава значи аз съм глух.

— Ето, чуй, клонът се пречупи.

— Аз нищо не чувам, а ако това, което казващ е вярно, значи някой приближава към нас.

— Точно така — отвърна Моко.

— Пушката ми е готова. Мълчи и се ослушвай!

— Залегни, приятелю, за да не те пронижат стрелите.

Двамата се изтегнаха на тревата и дадоха знак на Ван Щилер, който бе застанал гърбом към тях, да последва примера им.

Явно, някой приближаваше. На петдесетина стъпки в гората вече се виждаха листата да помръдват и някой клон да изпращи. Ставаше ясно, че неприятелите приближаваха съвсем предпазливо, за да стигнат на удобно за тях разстояние за стрелба с лък.

Негърът и флибустиерите, скрити от високите треви, не мърдаха, очаквайки появата на индианците, за да открият огън. Изведнъж една неочаквана мисъл накара Кармо да се размърда.

— Кажи ми, Моко, далеч ли са още индианците?

— Още са в гората, но ако не спрат, след минута ще ги видим.

— Значи имам малко време. Ван Щилер, хвърли ми куртката и шапката си.

Хамбургчанинът побърза да се подчини, защото знаеше, че не току-така Кармо му иска тези неща. Последният се бе поизправил, за да свали и своята куртка, после се протегна, събра шума наоколо си, натъпка дрехите, изпъна ги на земята и сложи отгоре им шапките.

— Готово! — рече той и отново залегна.

— Моят бял приятел е хитър — захили се Моко.

— Ако не бях стъкмил тия две чучела, индианците можеха да изпратят стрелите си срещу Корсара и каталонеца. Сега не ги застрашава опасност.

— Тихо, идват! — прошепна Моко.

— Готов съм. Хей, Ван Щилер, хвърли една шепа от пипера.

Хамбургчанинът се готвеше да се изправи, но веднага се наведе. Няколко стрели изсвистяха и се забиха в чучелата.

— Напразно си хабите отровата, драги мои — рече през зъби Кармо. — Чакам да се покажете, за да опитате моите оловни сладкиши.

След като пуснаха още седем-осем стрели и видяха, че никой не дава признаци на живот, индианците изглежда добиха кураж. Един от тях, безспорно най-смелият, изскочи от гората, размахвайки ужасния си боздуган. Кармо вече бе вдигнал пушката си и се прицелваше, но малко преди да натисне спусъка, на около една миля навътре в гората отекнаха неочаквано четири изстрела, последвани от силни викове.

Индианецът светкавично се обърна и побегна в гората, преди Кармо да има време да се прицели повторно. Корсарът и каталонецът, събудени от пушечните изстрели и виковете, скочиха веднага на крака, смятайки, че лагерът им е нападнат от индианците.

— Къде са? — попита Корсарът и се хвърли напред.

— Изчезнаха, коменданте, преди още да им изпратя поздрав от моя аркебуз.

— А тези гърмежи и викове какви бяха?… Чуваш ли? Още три гърмежа!

— Посред джунглата се води сражение — рече каталонецът. — Индианците са нападнали белите хора.

— Говорите за губернатора и охраната му?

— Да, това имам предвид.

— Ще съжалявам ако ги убият те.

— Аз също, защото не мога да върна тоягите на голо над един мъртвец — каза испанецът.

— Тихо!

Други два по-далечни изстрели отекнаха заедно с множество зверски викове, вероятно на цяло племе индианци, след което долетя още някой откъслечен гърмеж и всичко отново затихна.

— Борбата свърши — рече каталонецът загрижено. — За губернатора не бих си мръднал пръста, но другите, които са ми съотечественици…

— Искаш да узнаеш какво се е случило с тях, така ли? — попита го Корсарът.

— Да, коменданте.

— Аз също бих искал да знам дали моят смъртен враг е жив или мъртъв — добави Корсарът мрачно. — Можеш ли да ни водиш в тъмното?

— Ако носим със себе си запалени клони от каучуково дърво.

— И да привлечем вниманието на индианците.

— Вярно е, синьор.

— Бихме могли да се ръководим от нашите компаси.

— Невъзможно ще бъде, синьор, да превъзмогнем хилядите препятствия в гъстата джунгла.

— Давай напред!

— Дайте ми още пет минути време. Там долу виждам кукухо, които могат да ни послужат. Моко, ела с мен!

Свали шапката си и следван от негъра, се насочи към туфа от дървета, посред които блещукаха множество подвижни, светли точки и създаваха истинска феерия в тъмнината.

„Какво му щукна на този налудничав каталонец?“ — попита се Кармо, който не можеше да отгатне намеренията на хитрия испанец. „Какви ли ще са тия кукухо?“ После се обърна към хамбургчанина и викна: — Бъди готов да стреляш, ако нападнат от засада.

— Не се страхувай, приятелю. Следя всяка тяхна стъпка.

Като стигна до дърветата, те видяха каталонеца да скача напред и назад, сякаш гонеше ония светлинни точки. Две минути след това се завърна в лагера, като държеше шапката си захлупена с две ръце.

— Вече можем да потеглим, синьор — рече на Корсара.

— По кой начин? — попита оня.

— Каталонецът бръкна в шапката си и извади оттам едно едро насекомо, което разпръскваше бледо-зеленикава светлина на няколко педи от него.

— Да завържем тези кукухо за краката си, както правят индианците, и светлината, която те излъчват, ще ни позволи да различаваме не само лианите, които ще препречат пътя ни, но и опасните змии, скрити между листата. Кой има връв?

— Един моряк носи винаги със себе си — рече Кармо. — Наемам се да завържа аз тия кукухо.

— Внимавай само да не ги притегнеш много.

— Не се тревожи, каталонецо, пък и виждам, че имаш достатъчно запаси в шапката.

Подпомогнат от Ван Щилер, флибустиерът почна да вади нежно светулките и две по две да ги завързва за глезените на другарите си. Операцията беше деликатна и отне половин час, но накрая всички бяха снабдени с живи фенерчета.

— Гениална идея — рече Корсарът. — А сега напред, без да вдигате шум.

Тръгнаха един след друг с бърза крачка и очи вперени в земята.

Светулките им позволяваха да различават всяка подробност от пътя и те уверено поставяха крак между корените и високите треви.

Светулките кукухо, които са най-големи измежду подобните им, издават толкова силна светлина, че човек може спокойно да чете на нея от разстояние на тридесет и пет сантиметра. Докато са малки, те излъчват синкава светлина, а когато наедреят, започват да изпускат бледозелена, чийто отенъци са прекрасни. Дори яйцата, които женските снасят, фосфоресцират леко. Правени са интересни наблюдения върху тези pyrophorus noctilucus, както учените ги наричат, за да се разбере кои са органите, които произвеждат тази силна светлина; било е установено, че това са малки пластинки — две, разположени в долната част на гърдите и едно в коремната област, чието светящо вещество е белтък, разтворим във водата и съсирващ се от топлината. Дори когато са изтръгнати от насекомото, тези органи запазват светящото си свойство за известно време, а когато напълно изсъхнат, започват отново да светят, ако ги полеят с вода.

Флибустиерите продължиха бързия си ход, като прескачаха ловко паднали дънери и лиани и заобикаляха огромни, преплетени корени и гъсти храсталаци. Гърмежите бяха престанали, но в далечината се чуваха крясъци, най-вероятно от някое индианско Племе. От време на време долитаха и звуци от индианските свирки и глухи удари на тъпан.

Изглежда битката бе свършила и може би в този момент племето се бе събрало в някой тъмен кът на огромната джунгла, за да отпразнува победата си с банкет от човешко месо.

Каталонецът бързаше все повече, подтикнат от желанието да узнае съдбата на своите съотечественици. Виковете вече се чуваха наблизо, когато Кармо, който вървеше редом с каталонеца, се спъна в някакъв пън и падна така лошо, че смачка светулките, закачени на глезените му.

— Гръм и мълния! — възкликна, надигайки се бавно. — Това какво е? Господи!… Мъртвец!

— Мъртвец? — учудиха се каталонецът и Корсарът, докато се навеждаха.

— Вижте!

Един индианец, висок на ръст, с пера от папагал ара около главата и къса платнена поличка, лежеше сред сухите листа и коренищата. Главата му бе разцепена от саблен удар, а гърдите му надупчени от олово. Изглежда бе убит наскоро, защото от раните още се стичаше кръв.

— Може би схватката е станала тук — рече каталонецът.

— Да, виждам там няколко боздугана и стрели, забити по дърветата — потвърди Ван Щилер.

— Нека проверим дали няма някои от моите съотечественици — рече каталонецът с известно вълнение.

— Загубено време — рече Кармо. — Ако има убити, те са вече в тенджерата.

— Някой ранен може да се е скрил.

— Търсете — рече Корсарът.

Каталонецът, негърът и Ван Щилер почнаха да претърсват близките храсталаци, подвиквайки тихо, без обаче да получат отговор. Но скоро откриха друг индианец с две рани от куршуми около сърцето, няколко лъка и сноп стрели до него.

Убедени, че друго живо същество наоколо им няма, продължиха пътя си. Виковете на племето вече се чуваха наблизо. Изглежда, че наистина араваките празнуваха победа, защото едновременно с виковете долавяха и веселите нотки на техните свирки.

Вече бяха прекосили най-гъстата част на джунглата, когато внезапно зърнаха през листата ярка светлина, която се отразяваше високо над дърветата.

— Индианците, нали? — попита Корсарът и спря.

— Да — отвърна каталонецът.

— Какво ли правят около огъня?

— Може би са се отдали на кървав пир…

— Ах, каналии — прошепна Корсарът и почувствува, че го полазват тръпки. — Елате, приятели, да идем да видим дали Ван Гулд е убегнал от смъртта или вече е намерил наказание за престъпленията си.