Емилио Салгари
Черният корсар (35)

XXXV
ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ГИБРАЛТАР

Колоната, която Черният Корсар и Баска трябваше да изведат през тресавището, охранявано от батареите на испанците, се състоеше от триста и осемдесет души, въоръжени с къса сабя и по някой пистолет с по тридесет фишека. Не бяха счели за нужно да се въоръжат с пушки, защото смятаха, че няма да са им от полза при щурмуването на крепостта и при ръкопашните боеве. В действителност тези хора бяха триста и осемдесет демони, решени на всичко, готови да се нахвърлят с ярост, да преодолеят всякаква преграда, но да излязат победители.

Едва-що бяха стигнали до началото на тресавището, когато испанската батарея от отсрещната страна започна да сипе желязо между тръстиките. Навсякъде пръскаше вода и кал, земята сякаш вреше. Това беше опасно предупреждение, но недостатъчно, за да спре гордите морски бойци. По примера на своите командири, те веднага почнаха да събират дебели клони и папрат, по които да преминат през тресавището.

— Напред, морски вълци!

Флибустиерите се втурнаха в тресавището, нехаещи за неприятелската канонада, която с всяка минута ставаше все по-честа. Движението през тресавището ставаше все по-опасно, колкото повече флибустиерите се отдалечаваха от гората. Мостът, направен от клони и листак, не бе достатъчен за всички. Отляво и отдясно хората падаха в калта и затъваха до пояс, а другарите им губеха време да ги теглят. През това време огънят на испанците се засилваше, косеше хората от първите редици, без те да могат да отговорят с огън, защото притежаваха, и то не всички, по един пистолет, чиято далекобоиност бе доста съмнителна.

Черният Корсар и Баска бяха запазили възхитително хладнокръвие посред цялата тази олелия и оръдеен хаос. Окуражаваха всички със спокоен глас и с примера си, утешаваха ранените, минаваха ту напред, ту назад, за да подканят носачите на клони, сочеха гъсталаци от тръстика, където хората да се прикрият от непреставащия огън на батареите.

Макар да започваха да се съмняват в успеха на това трудно начинание, което вече наричаха лудост, флибустиерите не падаха духом и работеха неспирно, убедени, че ако успеят да прекосят това проклето блато, лесно биха се справили с вражеската артилерия. Но нейният гибелен картеч помиташе челните редици. Вече дванадесет корсари, ранени смъртно, бяха изчезнали в калните води на блатото, други двадесет ранени се мятаха сред клоните, но не издаваха стон на болка, а намираха сили да отказват всякаква помощ от другарите си, за да не бавят настъплението им.

— Напред, другари! Отмъстете за нас!

Вече никой не можеше да удържи на тия страшни мъже, жадни за мъст; вече никаква батарея, колкото и мощна, не можеше да ги отблъсне. Със саби в десницата и пистолет в лявата ръка, те връхлетяха по насипите на редута. Картечен залп повали първите, но ония зад тях налитаха като фурии, разсичаха артилеристите по местата им, прегазваха войниците, сломяваха за миг всяка съпротива.

Мощно ура извести на Олонеца и хората му, че първото, може би най-трудното препятствие, е преодоляно. Но радостта им бе краткотрайна. Корсарът и Баска, побързали да слязат в равнината, за да проучат терена и да решат кой път да хванат, бяха видели едно ново препятствие, което преграждаше пътя им към планината. Зад малка гора се вееше голям испански флаг, а той означаваше наличността на друг форт или редут.

— Триста дяволи! — викна Баска, бесен от яд. — Да ни довърши ли иска този проклет комендант на Гибралтар? Какво ще кажете, кавалере?

— Мисля, че сега не е момента да отстъпваме.

— Понесохме много тежки загуби.

— Знам.

— А и хората са ни капнали от умора.

— Ще им дадем малко почивка, след това ще нападнем и тази батарея.

— Дали Олонеца е успял да стигне под крепостта?

— Не чухме гърмежи откъм равнината, значи е стигнал сполучливо до планинските склонове с гори, без да срещне препятствия.

— Върви му на нашия Олонец.

— Дано и на нас да провърви, Микеле.

— А сега какво да правим?

— Ще пратим няколко души да разузнаят в гората.

— Да вървим, кавалере. Не трябва да оставим да спад не устремът на хората ни.

Докато разузнавачите бързо се отдалечаваха, следвани отблизо от един отряд буканиери със задача да ги предпазят от засади, Корсарът и Баска взеха мерки ранените да бъдат пренесени отвъд тресавището, а за всеки случай наредиха да бъде подсилен мостът до самото му начало, за да си осигурят път за отстъпление.

Вестите, които разузнавачите донесоха, не бяха от най-добрите. Гората била опразнена от испанците, но в равнината видели голяма батарея и многобройна войска, която трябваше да атакуват при всички случаи, ако искаха да стигнат до планинския път. Но от Олонеца не донесоха никакви новини, сякаш бе потънал някъде в джунглата.

— Напред, морски вълци! — викна Корсарът, като извади сабята си — Щом превзехме първата батарея, няма да отстъпим и пред втората.

Нетърпеливи да стигнат под крепостта на Гибралтар, корсарите не чакаха да им повторят заповедта. След като оставиха един взвод да се грижи за ранените, те решително навлязоха в леса и с бърза крачка се насочиха към врага, с надежда да го изненадат.

Прекосяването на гората мина добре, понеже не срещаха съпротива, но когато стигнаха до равнината, спряха, смутени от много топовни гърла, насочени срещу им. Касаеше се за истински редут, защитен от ровове, преградни стени, от които се подаваха осем оръдия.

Черният Корсар и Баска също се поколебаха.

— Струва ми се, че няма лесно да прекосим равнината под огъня на тия огнени гърла — рече Микеле Баска.

— И въпреки това не можем да се върнем, сега когато Олонеца може би е под фортовете на Гибралтар. Хората ще кажат, че ни е страх, Микеле.

— Ех, да имахме някакъв топ…

— Испанците бяха здраво приковали оръдията на батареята, която превзехме. Впрочем, напред в атака!

Без да погледне дали хората го следват, Корсарът се хвърли напред, тичайки през равнината към редута.

Отначало флибустиерите се поколебаха, но като видяха, че след Корсара се втурнаха Баска, Ван Щилер, Кармо и негърът, полетяха напред с войнствени викове.

Испанците ги оставиха да приближат на хиляда метра, след което откриха огън. Въздействието от този залп бе страхотен. Първите редици бяха просто пометени, а ония след тях отстъпиха обезумели от ужас, въпреки виковете на нахалниците им. Някои отряди се опитаха да се престроят, но втори залп ги принуди да последват отстъпващите, които безредно се оттегляха към гората.

Корсарът обаче не ги последва. Бе събрал около себе си дванадесетина души, между които Кармо, Ван Щилер и африканецът, с които се бе прикрил зад един храст а края на равнината, после с прибежки прекосиха района на обстрела и стигнаха невредими до подножието на равнината. Едва що навлязоха в гористите склонове, когато чуха отгоре си грохота на тежката артилерия на двата гибралтарски форта и виковете на флибустиерите.

— Приятели, Олонеца се кани да атакува града — викна. — Напред, мои храбреци!

— Хайде да вземем участие в новото празненство — викна на свой ред Кармо. — Чака ни голяма веселба, другари!

Макар всички да бяха крайно уморени, започнаха да се изкачват пъргаво по склона и да си проправят път сред храстите. Изглежда испанците бяха открили частите на Олонеца, защото от върха артилерията яростно боботеше. На този тътен хората на Олонеца отговаряха с оглушителен рев, за да накарат врага да помисли, че са много повече отколкото в действителност.

Гюллетата на тежките оръдия падаха навред, чак в подножието на планината, като поваляха с трясък дървета и клони.

Черният Корсар и другарите му бързаха да настигнат Олонеца, преди да започне атаката на двата форта. Натъкнаха се на пътечка между дърветата и за половин час стигнаха до върха, където срещнаха ариергарда на Олонеца.

— Къде е командирът ви? — попита Черният Корсар.

— В края на гората — отвърнаха.

— Започна ли атаката?

— Чакаме подходящия момент.

— Заведете ме при него.

Двамата флибустиери се отделиха от отряда и провирайки се между гъстите храсти, го заведоха до предните линии, където се намираше Олонеца с някои от помощниците си.

— Поклон пред ада! — възкликна флибустиерът с весел глас. — Съвсем навреме ми идвате на помощ.

— Недей разчита, Пиетро — отвърна Корсарът. — Водя ти само дванадесет души.

— Дванадесет!… А другите? — попита флибустиерът и пребледня?

— Бяха отблъснати в тресавището от втората батарея, след като понесоха тежки загуби.

— По дяволите! А аз разчитах на тях.

Може би са опитали повторно да атакуват. Скоро чух оръдията в равнината да трещят.

— Няма значение. Междувременно ще започнем атаката на по-силния форт.

— А как ще се изкачим без стълби?

— Надявам се да накарам испанците да излязат навън.

— По кой начин?

— Като се престорим, че бягаме. Предупредих хората си.

— Тогава да настъпваме.

— Флибустиери от Тортуга! В атака! — викна Олонеца.

Корсарите, които дотогава се криеха зад дърветата и храсталаците, за да се предпазят от страшния оръдеен огън, се втурнаха към откритото пространство. Олонеца и Черният Корсар тичаха пред тях, за да ги водят и ги предпазят от тежки загуби.

Испанците от предния форт, който бе най-важният и най-добре въоръженият, започнаха стрелба, за да пресекат настъплението, но изглежда беше късно. Макар много да падаха, за кратко време корсарите стигнаха под стените и кулите, опитвайки да се покатерят по тях, като стреляха безспирно с пистолетите по ония, които се подаваха от ескарпите. Някои дори бяха успели да стигнат до горе, въпреки ужасната съпротива на гарнизона, когато прогърмя гласът на Олонеца:

— Морски вълци! В отстъпление!

Корсарите, които бяха в подножието на форта и напразно опитваха да излязат нагоре, побегнаха стремглаво и безредно към близката гора, без да изпускат оръжието от ръка.

Защитниците на форта, надявайки се лесно да ги изтребят, вместо да наведат цевите на оръдията си — спускаха мостовете и се впуснаха безразсъдно след бегълците. Именно това чакаше Олонеца.

Изведнъж корсарите рязко се обърнаха и минаха в контраатака. Испанците не очакваха подобна тактика; изненадани от яростния устрем, те се огънаха и почнаха панически да отстъпват, но пред вратите на форта се спряха, за да възпрат корсарите да нахлуят вътре.

Пред бастионите пламна ожесточена, кървава схватка. И двете страни напрягаха всички сили, навсякъде святкаха саби и трещяха пищови, а ония които бяха останали по ескариите, засипваха с артилерийски картеч и свои, и чужди.

Два пъти по-многобройните испанци вече бяха на път да прогонят флибустиерите и да спасят Гибралтар, когато неочаквано на бойното поле връхлетяха частите на Микеле Баска, който бе успял да си отвори път сред горите на планината. Тези триста души, явили се в такъв подходящ момент, решиха изхода на сражението.

Притиснати от всички страни, испанците бяха отхвърлени и натикани във форта, но заедно с тях влязоха и флибустиерите, начело с Черния Корсар, Олонеца и Баска, по чудо оцелели и тримата.

Макар отблъснати, дори и вътре във форта, испанците оказваха достойна съпротива, решени да приемат смъртта, но не и да позволят да им свалят знамето.

Черният Корсар бе влязъл с първите и веднага се озова в просторен двор, където повече от двеста испанци ожесточено се сражаваха и се опитваха да отблъснат противниците си, за да си отворят път и да се притекат на помощ на сънародниците си в Гибралтар.

Вече мнозина стрелци бяха паднали под страшната сабя на Корсара, когато видя върху му да връхлита един богато облечен мъж, с широкопола сива шапка, украсена с перо от щраус.

— Внимавайте, кавалере, ще ви убия! — викна благородникът, като вдигна дългата си, светкаща сабя.

Корсарът, който едва се бе справил с един стрелкови капитан, издъхващ в краката му, рязко се извърна и нададе вик на изненада:

— Вие, графе?

— Аз, кавалере — отвърна кастилецът, като го поздрави със сабята си. — Защитавайте се, синьор, защото между нас вече не стои приятелството; вие се сражавате за флибустиерията, аз — за знамето на старата Кастилия.

— Позволете ми да мина, графе — отвърна Корсарът, който се опитваше да се притече на помощ на една група флибустиери, заобиколени от испанци.

— Не, синьор — каза кастилецът с решителен глас. — Или вие ще ме убиете, или аз вас.

— Моля ви, графе, пуснете ме да мина! Не ме принуждавайте да кръстосам сабя с вас. Ако искате да се биете, има стотици флибустиери зад мен. Аз ви дължа признателност и…

— Не, синьор, квит сме. Преди знамето ни да бъде свалено, граф Лерма ще бъде мъртъв, като комендантът на този форт с всички негови смели бойци.

След тези думи започна бързо да настъпва към Корсара.

Синьорът на Вентимилия, който знаеше превъзходството си над кастилеца и не желаеше смъртта на този честен и великодушен благородник, отстъпи две крачки и викна:

— Моля ви, не ме принуждавайте да ви убия!

— Така да бъде! — отвърна графът с усмивка. — А сега, бранете се!

Графът нападаше с устрем, удвоявайки ударите, които Корсарът всячески отбиваше. Освен сабите и двамата държеха в лявата ръка кинжал, за да отбиват по-добре ударите. Подскачаха напред-назад, използуваха всичкото си фехтовачно майсторство, като едва се задържаха на крака, поради вадите кръв, стичащи се от всички страни.

Неочаквано Корсарът, който се бе отказал от намерението си да убие благородния кастилец, с ловък привиден удар, описвайки мълниеносен полукръг със сабята си, изтръгна оръжието от ръката на графа — хватка, която бе му се удала вече в къщата на нотариуса.

За зла участ на кастилеца, до него хъркаше в предсмъртна агония капитанът на стрелците, малко преди това пронизан от сабята на Корсара. За миг той сграбчи сабята му, която умиращият още стискаше в ръка, и отново се нахвърли срещу врага си. В същото време един испански войник му се притече на помощ. Принуден да се брани от двамата, Корсарът премина в решителна атака. С един само удар повали войника, после се обърна към графа, който го нападаше от фланг, но той се прицели зле и сабята му мина покрай Корсара на милиметри. В същия миг последният се извърна и заби острието на оръжието си до дръжката му в гърдите на графа.

— Графе! — викна Корсарът и го пое в ръце, преди да се строполи. — Тъжна е тази победа за мен, но вие я пожелахте.

Кастилецът бе пребледнял като мъртвец; погледна Корсара с полуотворени очи и му каза с тъжна усмивка:

— Тъй е пожелала съдбата… Поне няма да видя как сваляте знамето на старата Кастилия…

— Кармо… Ван Щилер!… Помощ! — викна Корсарът.

— Безполезно е, кавалере — отвърна графът с угасващ, глас. — Аз вече съм мъртвец… Сбогом, мой кавалере…

Кръв нахлу в устата му и прекъсна фразата му. Той затвори очи, опита се да се усмихне за последен път и издъхна.

Трогнат до сълзи, Корсарът бавно постави тялото на благородния и горд кастилец, целуна го по челото, което бе още топло, след това се наведе и вдигна окървавената си сабя. Остана за миг замислен, но глъчката наоколо му го сепна и със задавен от мъка глас, извика:

— След мен, морски вълци!

Битката продължаваше с нестихващо ожесточение. По ескарпите, кулите, коридорите и бойниците испанците отчаяно се съпротивляваха. Старият и смел комендант на Гибралтар и всичките му офицери бяха загинали, но останалите още се съпротивляваха. Клането продължи още един час и накрая всички паднаха около знамето на далечното си отечество, но не предадоха оръжието си.

Докато флибустиерите на Олонеца заемаха форта, Баска с няколко подсилени отряди нападна съседния форт и принуди защитниците му да се предадат, след като им бе обещал живота.

Започналата от сутринта битка завърши към два часа по обяд. Четиристотин испанци и сто и двадесет флибустиери бяха намерили смъртта си.